И писанията ни (ми) са като изборите – всичко им е наред, но… Кой всъщност се интересува, чете ли някой множеството сборници, с които се гордеем. (Както, впрочем, и стихосбирките, разказите, романите, които амбициозно публикувате – тук поне аз съм невинен.)

За страшно много неща гледаме да спазим някаква форма, да заприличат на онези неща, които се правят другаде, на по-престижни места. Спазваме разни процедури, хващаме се за алинеи, а се правим, че не забелязваме, че кандидатът е един, а от избора ни нищо не зависи. Гледаме внимателно CV-то на някой кандидат д-р или доц. или проф., въпреки че отдавна и до болка знаем, че от това свирка няма да стане. (Свирка в буквалния смисъл, според поговорката.)

Системата и другите ни били виновни. Така да е. Звучи успокоително. Само че и други, частни неща са ни като истински, но не съвсем – и флиртовете, и забавленията и хобитата.

Със сигурност остарявам, но май си спомням, че това чувство не е от вчера. И едва ли ще свърши утре.

Послепис към една дискусия

Когато се опитвах да кажа нещо за Паметниците на културни фигури: функции и употреби, си давах сметка, че повечето от участниците в дискусията ще имат по-друго мнение. Малко наивно се надявах, че мога да ги подтикна да излязат от познатите си коловози. Това, разбира се, не стана, аз също не си промених мнението. Ще се опитам, донякъде полемично, да го формулирам малко по-ясно.

и сродните му права

Настоявам, че имам подобно право. То не ми носи никакви облаги, напротив, обикновено ме поставя в некомфортни положения. И все пак, държа на него, чувствам го част от себе си.