Добри Немиров в развитието на българската литература за престъпления
Изобразяването на престъплението в българската литература представлява много интересен проблем, който съм се опитал да разгледам по-подробно другаде.1 В пределно лаконичен вид може да се каже, че през втората половина на ХIХ и първата на ХХ в. се наблюдава редуване на няколко модела на изобразяване на престъплението. В началото е възрожденският вариант за поруганото семейство, следват съмненията в официалното право, трудно достигнатата идея, че българинът също може да бъде престъпник, обвързване на закононарушенията със социалния ред, с дълбоки пластове от човешката душа и т. н.
Д. Немиров намира своя гледна точка към сюжетите с престъпления. И това е още един аргумент срещу за съжаление доста разпространеното повърхностно снизходително мнение, определящо мястото на Немиров между следовниците на Вазов и извън новаторските търсения на българската литература.
За Д. Немиров престъплението е преди всичко значителен морален проблем, пробен камък за човека и важно писателско средство за навлизане в нравствения свят на героите. Според А. Бенбасат писателят строи част от творбите си по модела вина - възмездие - изкупление, при което престъплението е подстъпът за навлизане в душевните преживявания.2 Немиров има подчертан афинитет към различните аспекти на проблема за вината, а също и към сюжети, в които законът се оказва в конфликт с морала, с обикновената човещина. Писателят често се връща към подобни въпроси, оглежда ги от различни страни, изобретателно конструира всевъзможни ситуации, чрез които да достигне до интересуващите го проблеми, видени от различни ъгли.
Обикновено моралът и човещината се сблъскват със съвременния писан закон и действията на правните институции. Така например в разказа "Не ми върви и туйто" (сб. "Отвсякъде", 1939) следовател заставя невръстно момиченце да разкрие кражбата на майка си, но детското страдание поражда угризения и ни насочва към съмнения в правотата на закона. Д. Немиров се усъмнява и в друг тип норма. Един от героите му разсъждава в писмо до свой приятел - руски аристократ и революционер: "Но как ви се вижда това, че синът на строгите традиции, възпитан по най-тънките капризи на буржоазния морал, да погази християнските ограничения и да забрави родовите си връзки със своята братовчедка? Поне у нас това е цяло престъпление. Да вдигнеш ръка срещу китайските стени, иззидани от дедите ти, да погазиш нравите, зад които се крие цялата пошлост на една изгнила буржоазна догма - това е цял ужас. И ето, че аз не се плаша от тоя ужас, макар че той ми готви цяла семейна буря, и макар че мъчно бих се отървал без броня от презренията и хулите на обществото. Не, аз виждам, че със сина на богатия баща всичко е свършено. Свободата на волята, свободата на мисълта и чувствата, тъй добре разбрани от живота, който видях във ваше лице, не могат да понасят вече мъчителната власт на потисника дракон."3 В тази тирада на героя от "Кошмар" (1919), която напомня за "Кучето от полето" на Вл. Полянов, писателят не само се опитва да ни посочи откъде според него идва желанието да се наруши нормата, но и подсказва, че зад писания закон винаги стои нещо по-могъщо.
Отлична атестация за интереса на Д. Немиров към проблемите, свързани с престъплението и вината, е най-известната му творба - повестта "Бедният Лука" (1923). Куфарът с пари, оставен на съхранение от македонските революционери у невзрачния провинциален фотограф, се оказва силен дразнител и сериозно морално предизвикателство към честността на Лука. Съзнанието му се разкъсва от яростна борба, арена на сблъсък между различни импулси, желания и страхове, конфликтът се оказва неразрешим и като че ли довежда до смъртта на героя.
Юридически Лука е невинен - той не е посегнал на поверените му пари, но изгаря от вината, тъй като в мислите си е извършил кражбата - а това е достатъчно основание за присъда от гледна точка на християнския морал, кодифициран в проповедите на Исус. През 20-те години на ХХ в. българската литература не проявява особен интерес към подобен тип вина, нереализирана сюжетно. От друга страна, не само честността възпира Лука, своята роля изиграва гордостта от доверието, а и страхът. "Ако куфарът можеше да говори, щяхте да чуете какви чудеса той би изказал за Лука!" - си мисли невзрачният фотограф, вече не съвсем по християнски. И още нещо - "Ами после? Няма ли да ме утрепят македонците? Току-виж ме хванали една нощ, завлекли ме в гората и свършено. На късове ще ме насекат."4 Може да се допусне, че гордостта е и оправдание за нерешителността. Подобно преплитане на различни мотиви, определящи една постъпка на героя, е белег за задълбочен психологизъм и се наблюдава често във високите реалистични образци на литературата за престъпления, то не е присъщо за по правило едноплановите герои от литературата на българския ХХ в., нито на търсенията на диаболистите, които не целят реалистичен образ на човешките преживявания.
Престъплението, по-точно престъпният помисъл, се оказва отлично средство за писателя да надникне в онова "кътче на душата", което вълнува Г. Стаматов. Т. Влайков, който посвещава на Немиров проникновени страници5, формулира по сходен начин неговия интерес към "потайния лабиринт на душата на човека, гдето се крият много противоречия и неподозирани нравствени заложби". Ив. Шишманов пряко говори за Немировата "дарба на психоаналитик"6. "Бедният Лука" разкрива и една друга важна особеност в творчеството на Д. Немиров. За него проблемът за вината е свързан с отления индивид, с неговата съвест и душевност; вината не е наказание, идващо отвън, още по-малко - резултат от следствени или съдебни процедури.
По-ранната повест "Делба" (1922) предлага друг необичаен казус. В миналото неразделните приятели Ставри и Панайот са убили своя чорбаджия. Ставри е избягал във Влашко и се връща петнадесет години по-късно. Беден и самотен, той с изненада разбира, че Панайот се е замогнал - има кръчма и пораждаща завист "фамилия". Започва драматичната борба, в резултат на която и двамата загиват. В основата й лежи едно несъмнено престъпление. Но не отколешното убийството, което не тревожи съвестите им, поне докато не се появява заплаха от разкриване. Конфликтът е породен от по-малкото закононарушение - при убийството Панайот е откраднал сериозна сума пари, която е скрил от приятеля си, въпреки предварителната клетва. Тази измама, а не насилствено отнетия живот на злия чорбаджия, за Ставри е същностното нарушение на справедливостта и хармонията, което изважда от релсите този подчертано кротък и търпелив човек. И по-точно казано, това е началният тласък и катализаторът, който помага на писателя да се насочи към интересуващите го проблеми.
В "Делба" и други свои творби Д. Немиров използва и старата конструкция, присъстваща още в мита за Едип, според която сюжетът се гради около разкриването на тайна, привидно затрупана от пепелта на времето. Неочаквано тя излиза наяве и задейства някаква поредица от събития и комплекс от преживявания на героите. В повестта "Кошмар" (1918) подобна функция има историята около истинската майка на незаконородената Мила, подхвърлена на богато бездетно семейство, което я отглежда като собствена дъщеря. Призраците на минали грехове тревожат и героя от романа "Другият" (1918) и т. н. "Няма човек на земята, който да не крие в душата си поне една тайна"7, заключава Маринов от "Кошмар".
От гледна точка на развитието на българската литература за престъпления по специално внимание заслужава романът "Дело № 9" (1925). Събитията в него са обединени около разкриването на едно убийство. Формално погледнато творбата се приближава до някои познати модели и дори мотиви от жанрово недвусмислени чужди образци, а също и до някои от особеностите на по-ранни български творби, свързани с престъпления и разследване. В романа на Немиров съдия-следователят Гаврилов подозира ханджията Гърбуна и затова изпраща бившия стражар Слави да разкрие евентуалната му връзка с едно убийство, от което "полицията... благоволи да дигне ръце, защото уж било работа на шайката"8. Слави изпълнява нареждането, но се влюбва в ханджийката Ганка, към която Гаврилов сам го насочва. Красавицата му признава, че Гърбуна действително е замислил и извършил убийството, но я е заставил тя да нанесе последния удар върху богатия странник. След душевна борба Слави разкрива истината на следователя, но не може да измоли милост от него. Гърбуна избягва, Ганка е арестувана и осъдена, а изпадналият в психическо разстройство Слави прави опит да убие Гаврилов и попада в болница.
Няколко същностни момента свързват "Дело № 9" с по-ранните български модели на литературата за престъпления. В обертоновете на творбата присъства познатата тема за отмъщението като необходим коректив на правосъдието, като писателят не бърза да заяви предпочитанията си към един от двата типа поведение. Широко разгърнато е съмнението в правораздаването и неговите институции, познато от предосвобожденската повест, от творчеството на Ив. Вазов, Елин Пелин и др. При това Д. Немиров, който подобно на Г. Стаматов, често се насочва към съдебни казуси, явно подчертава факта, че в романа е представен случай, много близък до идеалния - честен, неподкупен и проницателен следовател, отличен адвокат, общо съчувствено отношения към подсъдимата и т. н., отсъстват и възражения към конкретни текстове от закона, както е във Вазовия разказ "Член 33". И точно в такава идеална обстановка може да възникне казус, при който закон и морал влизат в открит и недвусмислен конфликта. Или, казано по друг начин, в конфликт са две различни представи за справедливост, а също и за ролите и функциите на отделните лица, които трябва да премерят вината и да отсъдят наказанието. Срещу писания закон и строго регламентираните права на участниците в правораздаването се изправят разбирания, които са близки до познатата наивна представа за справедливост.
Бившият полицай Слави напомня за някои Вазови персонажи ("Тъмен герой" и др.), а романът се приближава до характерните за Г. Стаматов творби, изградени около преживяванията на съдии и прокурори. Но Д. Немиров не се насочва към осъждане на характерни съвременни социални явления. Нещо повече - той е склонен да признае, че въпреки отделните човешки слабости на участниците в следствените и съдебните действия (суетата на адвоката, способността на следователя да не се вживява в драмата на поредното дело), механизмът на закона и институциите действа безупречно.
Интересни интертекстуални връзки могат да се открият и при образа на Ганка, нов вариант на традиционната за българската книжнина красива ханджийка с магнетично въздействие върху мъжете. На Д. Немиров сякаш са по-близки представите, характерни за Й. Йовков ("Вечери в Антимовския хан"), но сюжетът насочва към аналогии и с "Нечиста сила" на Елин Пелин. Известно време Немиров сякаш подготвя читателя по-скоро за Елинпелиновски женски тип и Елинпелиновска развръзка, или поне намеква за подобна възможност. След като нещата се изясняват, образът на Ганка рязко избледнява и тя практически изпада от сюжета.
Важният въпрос за причините на престъплението, а оттам - и за същността на злото, не намира еднозначно решение в "Дело № 9". По отношение на разследваното убийство привидно случаят е ясен - алчността тласка позабогателия ханджия към престъплението, като едно злодеяние води след себе си друго. Преди да достигне до убийството Гърбунът е вършил и други тъмни дела, а кулминацията идва след убийството и се изразява в опита му да тласне жена си Ганка към проституиране. (Впоследствие се изяснява, че тя е съпруга на покойния му брат и постепенно общия хан ги е свързал и те са заживели като мъж и жена. Но това обстоятелство едва ли облекчава вината на Гърбуна.) Неуспешните семейни своднически опити на ханджията са по-вулгарни от някои оценявани по подобен начин действия в разказите на Г. Стаматов.
Би било пресилено обаче да се изчерпи обяснението на престъпленията на Гърбуна само със социални причини. Авторът намеква и за някаква първична, изначална деформация у ханджията, означена чрез сакатата му ръка. Писателят сякаш приема традиционната представа, актуализирана в някои неоготически, пък и диаболистични произведения, според която още при Сатаната злото се свързва с физически недъг, с "белязан" човек.
В романа има и един греховен помисъл, който не може да се обясни с алчност или изначално зло. Това е замисълът на Слави да убие следователя. На повърхността на съзнанието му целта е да отиде в затвора, да сподели съдбата на Ганка; лесно се разчита и желанието да отмъсти на Гаврилов, чиято принципност разрушава щастието на влюбените; може да се потърси и отглас от по-ранните мотиви, свързани с отмъщението, но отдалечаването от тях е твърде съществено. По-показателно е присъствието на новото (или добре забравено) желание на Слави да отмъсти на себе си, да се самонакаже за това, че се е подчинил на закона и така е изменил на собствения си морал и е навредил на Ганка, на своята любов, на нещо красиво и добро, което според него стои над писания закон.
Сложността на човешките преживявания, предадена задълбочено и реалистично, е характерна за прозата на Д. Немиров. Престъплението или дори само греховният помисъл се оказват отлично средство да се надникне в "потайния лабиринт в душата на човека". Това, което Д. Немиров открива там, се оказва по-различно от откритията на Ив. Вазов, на Г. Стаматов, на диаболистите и другите български писатели, работили по-рано или едновременно с него, въпреки че авторът на "Бедният Лука" и "Дело № 9" непрекъснато търси диалог с тях, склонен е не само да отхвърля, но и да потвърждава възгледите и находките на другите.
Модерният наратив. Интертекстуални пресичания. Проблеми на българската литература през ХХ век.
Сборник в чест на проф. Елка Константинова. С.: Век 21 – Прес, 2006, с. 45-50.
- Николай Аретов
- Критики
- 17 Юли 2011
- Посещения: 4825
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.