Българският образ на френските романисти от ХVIII век

 

Така формулирана темата на предлаганите наблюдения се нуждае от известни уточнения. От една страна тя несъмнено е важна, тъй като сред българите, а и по целия свят френските автори от епохата на Просвещението се радват на много висок престиж, който при това възниква относително рано, установява се трайно и по правило доминира през дълги периоди от време. От друга страна обаче може да се спори какво всъщност възниква в резултат от интереса към определен тип литературни явления - дали този резултат може да бъде назован “образ”, а ако е така, то какво представя той - авторската индивидуалност, епохата или националната култура, а може би жанра или нещо друго. Важно е да се разбере как тези “образи” взаимодействат с други сродни явления от типа на образа на нацията или държавата, към която принадлежи автора, или дори на някакви по-общи конструкции от типа на Европа, Ориента, империализма... Какво е мястото на образите, породени от общуването с литературата, съпоставени с другите образи които същата култура, дори същият автор излъчват? Кога започват да възникват подобни “образи” и явления от кои епохи отразяват те?

Разгърнатите отговори на подобни въпроси очевидно надхвърлят възможностите на това изложение. Затова то си позволява да тръгне от една по-обща представа, като се опитва да бъде аналитично единствено по отношение на конкретната си задача - българският образ на френските романисти от ХVIII век. Тази по-обща представа се опира на няколко аксиоми. До към началото на ХIХ в. българите си служат с по-обобщени образи на другите, на чужденците. Тези образи са изградени преди всичко на основата на религиозни опозиции (християни - неверници или друговерци, включително и католици) и са слабо диференцирани по етнически принцип (първо открояват се “гърците”, разбирани доста широко), като практически отсъства диференциране вътре в обособените по регионален или етнически принцип образи - отсъстват образи, свързани по някакъв начин с гръцката книжнина, но отграничени от образите на гръцкото, възникнали на българска почва. През ХIХ в. сравнително бързо се развиват подобни процеси на диференциране, които скоро довеждат до някаква нова система от образи на другия, която след това се допълва, уточнява, но не се променя радикално и до днес. В процеса на тази диференциация образите, идващи от Франция, от френската литература играят централна роля.

Oevres.jpegСъщото важи и за образите, идващи от епохата на Просвещението. Една от особеностите на литературата от това време е съзнателният и недвусмислено деклариран стремеж към универсалност. Като цяло, независимо от множеството конкретни изключения, авторите от ХVIII в. се обръщат към една аудитория, която далеч надхвърля границите на тяхната нация и език, което ще рече, че, че техните творби са напълно преводими, поне по замисъл. Друга особеност е че границата между литература и философия, между повест и трактат не е ясно прокарана. Не само едни и същи автори пишат повести и трактати, но и в повестите се поставят типични за трактата задачи, а трактата нерядко има амбицията да бъде написан със стила на изящната литература. На трето място заслужава да се отбележи, че образите на другите народи до голяма степен се очертават на базата на представи, свързани с Просвещението. Причината е комплексна, един от аспектите й е че по-времето, когато се очертават подобни образи, доминира интересът към Века на светлината. Четвърта особеност, която обикновено се подминава, е че Просвещението (както и Ренесанса преди това) отново предлага повествователни творби, които пораждат реален читателски интерес през следващите векове. Интерес, който не се крепи единствено на високия престиж на текстовете и може да съществува независимо от техния авторитет. Качеството на много от творбите от ХVIII в. да бъдат едновременно увлекателно четиво и да разглеждат важни проблеми е свързано по особен начин с частичното еманципиране на литературата от трактата. Казвам “частично”, защото това еманципиране трудно се реализира в български (а и не само в български) контекст, то все още продължава, при това с променлив успех. И още нещо - според мен именно защото са интересни четива, много от творбите от ХVIII в. трудно получават статута на класика и нерядко биват недооценявани от критиката не само през българския ХIХ в. Отсъствието на този статут пък някак си улеснява общуването на читателите с тях.

rousseau_emile_front.jpgИнтересът на българската култура към литературата от века на Просвещението е относително голям, но и специфичен. Той се съсредоточава върху няколко автори, които биват представяни сравнително рано и след това многократно препревеждани, коментирани, цитирани. Други автори проникват относително по-късно, а трети все още не са достигнали до българската публика. Този образ постепенно се променя във времето, той е стратифициран и според различните групи читатели. Различните му варианти могат да се разглеждат и като различни типове рецепция, всеки от които се характеризира с различни преводачески стратегии.1 От възникването на интереса към нея и до днес френската литература е най-познатата в България литература от тази епоха. Възприемането й като образцова отдавна се е наложило в значителна част от света и с изключение на няколко десетилетия след края на Втората световна война практически не е подлагано на съмнение в България. Присъствието на френската литература в българските училища се подпомага от широкото изучаване на френски език, при това по правило, поне доскоро това изучаване се опира широко предимно на класическите литературни образци, сред които се открояват и популярните у нас Фенелон и Мари Льопренс дьо Бомон, за които ще стане дума по-долу.2 В началото на българския интерес към Просвещението все пак стоят произведенията на двама англоезични автори - Бенджамин Франклин и Даниел Дефо, превеждани на български още през 30-те и 40-те години на ХIХ век.3 Ако свържем и Гьоте с Просвещението, то той е другият значителен автор, популярен сред българската публика през втората половина на ХIХ век и след това. През 80-те години на ХХ век можеше да се наблюдава и опит за откриване на други значителни представители на английския просвещенски роман (Филдинг, Смолет, Л. Стърн и пр.), но и до днес за българската публика френската литература практически изчерпва образа на Просвещението, доколкото този образ въобще е изграден.

Съвсем схематично образът на френската литература от епохата на Просвещението може да бъде представен по следния начин. Първо се изгражда представата за френския философ от ХVIII в., на първо място Волтер, но и Русо, Монтескьо и др. Както се вижда, става дума за автори, които се изявяват и с прозаични творби. Този образ присъства в съзнанието на по-високо образованите българи, които четат френските автори в оригинал или на гръцки, по-късно - на руски. За тази група е характерно едно по-снизходително отношение към изящната литература и към фикцията. Тази представа може да се открие у дейци от първата половина на ХIХ в. като Ив. Селимински, К. Фотинов и др.4

Някъде в средата на века се заражда интересът към литература от френския ХVIII в., като преходът е плавен и има различни прояви. В сферата на литературата интересът е недвусмислено насочен към прозата - поезията и драматургията предизвикват много по-малък реален интерес. Тук е и едно от различията от други балкански страни, където се открива и интерес към драматургията от ХVIII в.5 Не е случайно и че първата значителна прозаична творба е романът на Франсоа дьо Фенелон “Приключения Телемаха” (1845) в превод на Параскев Пиперов, който е изграден около една трактатна цел - обучението на идеалния владетел - и сюжетът до голяма степен илюстрира тезите на автора. Може да се каже, че Фенелон е първият образ на френски писател, който възниква в български контекст. Той несъмнено е свързан с образа на философа, но започва да се отделя от него.

Насочването към фикционални творби не отменя съществуването на образа на френския писател от ХVIII в. като мъдрец и философ. Тази черта, която, струва ми се, че е характерна не само за България, а може би и не само за Балканите, присъства в различни и многобройни паратекстове, които присъстват както в учебници и христоматии, така и в печата - биографични очерци, анекдоти, избрани афоризми, цитати, с които щедро са изпълнени публицистични статии, речи и пр. Много често произведенията на френските автори се възприемат не толкова като интересни четива, колкото като част от културата и образователните програми, която трябва да се “усвои”, да се познава. Негласно се налага идеята, че това може да стане чрез избрани откъси и резюмета, които присъстват в различни антологии и христоматии, в които присъстват и образци на френската поезия от ХVIII в. Първият и най-значителен образец на този тип възприемане е “Сборник от разни съчинения. Изчерпени из француската литература и преведени с прибавления на няколко български съчинения за пример на младите, что ся занимават с писмяност. От Добря В. Попова [Добри Войников] и издаден от Р. И. Блъскова” (1860). Тук, чрез отделни кратки фрагменти, са представени някои от големите френски повествователи от епохата на Просвещението като Фенелон, Волтер, Русо, Сен Пиер, някои други автори от същата епоха - Бюфон (1707 - 1788), Ла Харп (La Harpe, 1739 - 1803), Волней (1757 - 1820), както и други френски класици от различни времена - Паскал (1623 - 1662), Мадам дьо Севине (1626 - 1696), Босюе (1627 - 1704), Мадам дьо Стал 1766 - 1817), Шатобриан (1768 - 1848), Ш. Нодие (1780 - 1844), Ламартин (1790 - 1968).

След Освобождението излизат няколко христоматии, сред които се открояват два големи двутомни труда, оказали голямо въздействие върху българската читателска публика. Това е “Българска христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения” (Пловдив, 1884), съставена от Иван Вазов и Константин Величков, и “Христоматия по изучаване на словесността” (Пловдив, 1888-89), съставена от Стефан Костов и Димитър Мишев. И в двете присъстват множество фрагменти от произведения на френски автори от ХVIII в. По-това време и по-късно излизат и други по-малки христоматии, които също, според обема си, популяризират литературата от века на Просвещението. Относително големият дял на христоматийната, антологичната рецепция на класиката се запазва и през ХХ в. Но докато в изброените христоматии предимство имат художествените текстове, то по-късно, особено след Втората световна война доминират специализираните христоматии, представящи някаква област на човешкото познание, на хуманитарните науки.6

Следващият значителен автор - Бернарден дьо Сен Пиер - е от края на ХVIII в., а и на Просвещението. Първоначално неговите творби достигат анонимно до българската публика. Анастас Гранитски на два пъти публикува свои преводи на негови повести без да посочи името му - първо “Индийска хижа” (1850), а след това и “Павел и Виргиния” (“Paul et Virginie” 1851). За българската публика, а и не само за нея точно тези две творби на Сен Пиер, може би най-значителния последовател на Ж.-Ж. Русо, са емблематични за един тип повествование, а и за един тип отношение към света и в известен смисъл не съвсем основателно изчерпват представата за сантиментализма.

По сходен начин и по същото време и на същото място - “Цариградски вестник” - и по подобен начин започва и рецепцията на Мари Льопренс дьо Бомон7сравнително по-малко значим автор, който само отчасти носи идеите на Просвещението. Но нейните творби, на първо място “Magasin des enfants” се радват на широка популярност извън Франция защото, заедно с Фенелон, са съществена част от помагалата за изучаване на френски език.8 И при двамата не се откриват чертите на авторитетния чужд автор, нещо повече - при първите преводи дори не се посочват имената им. Сходна съдба има и един друг френски автор от началото на ХIХ в., станал популярен у нас по същото време - Ксавие дьо Местр (1763 - 1852), брат на философа Жозеф дьо Местр, с когото понякога е объркван.

След масирания интерес към тях в средата на ХIХ в. интересът към споменатите автори рязко спада. Единствено Сен Пиер продължава да привлича българската публика. След Освобождението се появява нови преводи на “Павел и Виргиния” - (Хр. Харизанов и Т. Хр. Гълъбов - 1897, 1906; руска адаптация - 1910; Г. Динов - 1915, Димитър Хр. Бързицов 1920, Асен Младенов 1925, Ставри Флоров 1935, Ангел Георгиев 1942), които често са преиздавани. Няколко превода има и “Индийска хижа” (К. Попов 1907, 1911, 1918, Димитър Хр. Бързицов 1920, 1927). Името на Сен Пиер е споменавано и по-рано, но едва изданията от края на века изграждат образа на писателя. Този образ е близък до образа на философа, но носи и нови акценти. “Павел и Виргиния” се възприема едновременно като представителна и като много популярна френска творба. Няколкото кратки съпровождащи текста са единодушни. Така в изданието на Ст. Атанасов четем:

“Павел и Виргиния” е не само образцовото произведение на Бернардена де Сен-Пиер, но то е още едно от най-известните от всички творби, които заемат първо място в френската литературна история. Не съществува по-четена, по-разпространена, по-уважавана и тъй много превеждана френска книга.”

Подобна е характеристиката на творбата и при превода на “Индийска колиба” в изданието на Ст. Атанасов (1918): “Сен Пиер... шест години работи върху своята книга “Студии върху природата” [Etude de la nature]. В тая книга той провежда нови схващания върху религията, философията, морала, науката, земледелието, администрацията и политиката. След появата на тая книга, написана с един изящен стил и пропита с дълбок ентусиазъм, Сен Пиер изведнъж става едва ли не велик човек. Тая литературна работа поправя чувствително и неговото материално състояние. На 1786 година се появява най-хубавата книга, която завинаги прослави и обезсмърти името му - “Павел и Виргиния”. В скоро време “Павел и Виргиния” претърпява десетки издания и бива преведена почти на всички европейски езици... На 1890 година той написва книгата “Индийска колиба”, която няма достойнствата на “Павел и Виргиния”.

Единствената друга творба на Сен Пиер се появява като издание на бургаското списание “Възраждане” в превод на Стефан Андрейчин - “Суратското кафене. Разказ” (1911, Le cafe de Surat). Това е интересна притча в духа на ХVIII в., близка до “Индийска хижа”9. Преведена отлично на български език, тя пресъздава вечния спора за предимствата и недостатъците на различните световни религии. Като “Сюратското кафене” творбата присъства и изданието на “Индийска колиба” (1920) в превод на Хр. Бръзицов, без да е посочена на корицата и заглавната страница.

До към средата на ХХ в. интересът към Сен Пиер е значителен, като двете популярни у нас творби и особено “Павел и Виргиния” запазват статуса си на представителни и много популярни творби, към които се насочват литератори от различни кръгове, включително и хора като Г. Бакалов (издал превода на Хр. Бръзицов). След края на Втората световна война Сен Пиер не само дълго не се издава, но и бързо губи статуса на престижен автор. През 90-те години се правят плахи опити да се възкреси интереса към Сен Пиер чрез преиздания на старите преводи на “Павел и Виргиния” (1990, 1993). Второто издание е включено в редактираната от Ст. Памуков поредица с доста комерсиално наименование “100 интимни романа от световната литература”. Но тези изданията не потвърждават статуса му на популярен писател. Практически непознати остават за българската публика философските и религиозни съчинения на Бернарден дьо Сен Пиер, които имат предимно историческо значение, характеризират мисленето на една част от съвременниците му, но нямат сериозно място в развитието на френската духовна култура.

Несъмнено най-популярният сред българската публика френски автор от ХVIII в. е Волтер. По страниците на предосвобожденския печат и учебната книжнина той често е представян преди всичко като философ, а в отделни случаи и като драматург, историк и белетрист. Не рядко името му попада и в публицистиката, в педагогически съчинения, среща се в различни мъдри примери, изречения, съвети и пр., пръснати из учебникарската литература.

На фона на честото позоваване на името на Волтер изглежда, че преди Освобождението са печатани сравнително малко негови произведения, които при това не привличат особено подчертано вниманието на съвременниците. До скоро бяха известни няколко откъса във Войниковия “Сборник от разни съчинения”, по един фрагмент в сп. “Източник мнения” (1868) и “Читалище” (“За красноречието. Според Волтера”, 1872) и една драма - “Меропа” (1872). В сборника на Д. Войников “изяснението” на Волтер “Сънят и надеждата” се губи между множеството други автори. В своето “Ръководство за словесност с примери за упражнение в разни видове съчинения на ученици в народните ни мъжки и женски училища” (1874) - един от сериозните предосвобожденски учебници по литература - Д. Войников на няколко пъти споменава Волтер. Той е сред посочените “най-чутни драматически поети”, а неговата “Henriade” - сред “най-славните епоси”10

Единствената самостоятелна книга на Волтер, публикувана преди Освобождението, е “Меропа. Трагедия в пет действия. Превел П. Сребров” (1872). Някои изследвачи поставят трагедията “Меропа” редом с най-известните драматургически произведения на Волтер - “Заира”, “Алзира”, “Мохамед”. Преводът на Петър Сребров представлява типичен пример за адаптация. Преводачът написва и кратък предговор, в който развива мисълта, че за развитието на националната култура е необходимо да се познават “по-старите списатели [...] биле от същата народност, биле от чузда[...] защото къща без основи ся не прави”.

По-различно е положението с философските новели на Волтер. Те се появяват анонимно и независимо от авторитета на автора им. Първо е преведена “Повест добраго брамина”11, а след това и “Орисницата”12 - част от “Задиг или съдбата”. Българският вариант се появява с променено заглавие и без посочване на автора и преводача.

Парадоксално е, че издание като хумористичния вестник “Шутош”, и то в периода преди Петко Славейковото редакторство, пръв и все пак без значителни промени представя на българската публика почти цяла новела от Волтер. Този факт като че ли иска да подскаже, че проблемът с йерархията на литературните ценности и съобразеното с нея тяхно представяне, не е напълно изяснен. Че наред с приеманата днес почти без уговорки представа за литературата, съдържаща се във възрожденските критически статии, съществува и друга, може би по-масова и по-жизнена. И докато възрожденските критици говорят за Волтер преди всичко по повод на драматургията му, главно като образец, висок, но и далечен, “Шутош” го представя на българските читатели, и то точно с едно от произведенията, които днес се ценят най-много. При това вестникът на дело и може би не докрай осъзнато доказва, че класиците могат да бъдат възприемани и без ореола им на класици. Просто като текстове, дори безименни, и то от една публика, за която не без основания се твърди, че не е особено ерудирана.

В началото на 70-те години на миналия век, “Задиг” все още не е христоматийно произведение, вероятно дори и за възпитаниците на френските училища извън Франция, по правило тясно обвързани с църквата. Така че не е изключено неизвестният български преводач да не си е давал сметка какво превежда, да не е знаел автора. Както вероятно не го е знаел и Славейков, който въпреки всичко оценява творбата високо. И двамата, особено преводачът, едва ли са имали причини да премълчат името на Волтер. Не само с респект към автора може да се обясни прецизността на преводача, който може да е пристъпвал със същото усърдие към всеки свой книжовен труд. Срещайки се с използваната като на шега респектираща ерудиция на автора, преводачът все пак трябва да си е давал сметка, че пред него е значително произведение. От друга страна и самият той ще да е бил начетен човек за да може да осмисли представянето на източните обичаи, култове и пр. и да не допусне нито една груба грешка от некомпетентност.

По времето, когато излиза “Ористницата”, българският читател е имал известна представа за новелите на Волтер. В цитираната вече преводна статия на сп. “Читалище” за тях и конкретно за “Задиг” се казва: “Романите на Волтера: “Zadig”, “Candide”, “Memnon”, “Babouc”, “Micromegas”, “Voyages de Scarmantado”, “La Princesse de Babilone”, “L’ingenue” и др. също така и през тях ся прокарват практически философски задачи, и, ако те, като романи, са незначителни, то си имат значението в туй, че секи от тях твърде ясно опровергава някое из господствующите суеверия. Най-прелестний от тия романи с тенденция е Задиг, но за най-добро произведение трябва да ся признае Кандид или по-добрий свят, дето са осмиват онези философи, които искат да намерят не само необходимийт или незменний закон на сичко действително, но даже ся стремят да определят безграничната област на възможното.”13

Практически непознат за изследвачите остава и следващият превод на Волтерова новела - “Вавилонската княгиня” (1879). Предполага се, че преводът е дело на Иван Адженов. Това е и първото българско издание на Волтерова новела с посочен автор. За първи път е възпроизведен целият текст, точно и с чувство за стил, като само имената на основните персонажи са побългарени. Заслужава внимание и начинът, по който преводачът представя книгата в кратък предговор. В контекста на традиционната възхвала на “прочитанието” и обещанието, че при успех “следва щем да превождаме и печатаме и други избрани повести от най-добрите списатели”, на автора, а и на творбата не е отделено особено внимание. Представянето е до голяма степен двусмислено и все още не акцентува върху качеството “класичност”. “Критиците може би ще кажат, че тая книга е еретическа, многобожна и безбожна, но гладния не избира храната, а любопитния читател иска да знае сичко, що е ново за него, и тъй полека обикнува прочитанието и ползва са от книгите.”

И така, основните произведения на Волтер проникват сравнително трудно у нас през Възраждането. И все пак по-лесно, отколкото творбите на някои негови съвременници и сънародници, с които често е разглеждан заедно - Монтескьо, Дидро, дори Русо. Впрочем нещо подобно се наблюдава и в други литератури, където Фернейският патриарх е по-популярен от съвременниците си, но все пак също прониква преди всичко като мислител, а и като цялостна личност - чрез позоваване на неговите идеи, чрез посредници, чрез биографични истории, цитати и т. н. Защото, поне на Балканите, Волтер се възприема на първо място като емблематична фигура, като едно от олицетворенията на цивилизована Европа, възприемана както като висок образец, така и като източник на опасни и вредни учения. Или поне това е основната форма на рецепция, която, разбира се съществува успоредно с другите - например с ерудитското познаване на Волтеровите съчинения, която у нас е доста по-слабо изявена преди Освобождението, пък и по-късно.

По подобен начин продължава възприемането на Волтер след Освобождението. Очертават се три типа преводна рецепция, познати и от по-рано: публикации в печата, творби и фрагменти, поместени в христоматии, и самостоятелни издания. Най-рано започват публикациите в христоматиите, те са сравнително многобройни, достигат до по-широка читателски кръгове, възприемат се по-продължително от публикациите в печата, свързани са с някои от големите имена в българската култура, но едва ли представят достатъчно адекватно големите класици на световната литература.

Периодичният печат също продължава да се интересува от афоризми и анекдоти от и за Волтер. Приемствеността с предишната епоха се долавя в присъствието на подобни фрагменти в “Книжки за прочитание от секиго” (1886 - 1892) на известния възрожденски книжовник Илия Блъсков. Наред с тази сравнително постоянна тенденция, се открояват доста последователните усилия на един напълно забравен днес преводач - Ванкин - да представи прозата на Волтер по страниците на вестник “Пловдив” през 1897 и 1898 г. Той превежда “Мемнон или човешката мъдрост”, ”Тъй върви светът”, “Индийска авантюра”, “Кози-Санкта малко зло за голямо добро” и “Историята на един брахмин” - явно най-популярната у нас в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ в. Волтерова творба. Тя получава още няколко превода, поместени в “Бисери из чуждите литератури” (Т. 2, 1907), в сп. “Родина” (1908), където са посочени инициалите на преводача - Н. А. Н., и в сп. “Илюстрация светлина” (1920).

В самото начало на ХХ в. е публикуван като подлистник първият превод на “Кандид или оптимизма” (в. “Вечерна поща”, 1901). В книга творбата излиза през 1928 г. в превод на Георги Ив. Младенов. В началото на второто десетилетие на века интереса към прозата на Волтер набира сили. Тогава е публикувана новелата “Жано и Колен. Приказка” (сп. Зеница, 1911). Тя е последвана от “Всяко удоволствие не е удоволствие. Разказ. Превод от френски Г. П(алашев)” (сп. “Картинна галерия за деца и юноши, 1911) и “Камъкът обвинител. Разказ” (Картинна галерия за деца и юноши, 1912).

Книгите на Волтер от края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ в. са главно философски новели. Първо се появява “Задиг. Роман. Превод Н. Д. (Никола Доспевски)” (1898). Скоро след това излиза сборникът “Из съчиненията на Волтер и Ги дьо Мопасан. Превод Бойкев” (1899). Следва споменатият вече превод на “Кандид” (1928) от Георги Ив. Младенов.

На границата между двата века се появяват и две преводни книги, посветени на Волтер: биографичният очерк на И. М. Каренин “Волтер. Животът и литературната му дейност” (1897) и “Волтер и Русо” (1900) от Евг. (Йожен) Ноел в превод на А. Геронов. Тези две издания не са изключение за епохата - по това време излизат множество подобни книги и брошури за чужди класици. Нещо, което няма да се повтори по-късно. През следващите десетилетия ще се запази главно интересът, засвидетелстван с вестникарски публикации, носещи показателни заглавия от типа на “Анекдоти [за Волтер]”14, “Как работят гениалните мъже15 и други подобни, постепенно измествани от чисто юбилейни статии. Връзките на Волтер с българите по това време, а и по-късно най-често се свеждат до използването на етнонима “българи” в “Кандид” и до Волтеровото представяне и  тълкувания на някои моменти от европейската история.

Важен момент от българската рецепция на Фернейския патриарх е томчето “Безсмъртни мисли на Волтер, представени от Андре Мороа” (1940). Това е вторият номер от представителната и популярна поредица “Безсмъртни мисли”, преводът от оригинала е дело на писателя Стоян Загорчинов, следвал история и философия в Женева. Освен кратък предговор от Жорж Ато и майсторски написания портрет от Андре Мороа, книгата съдържа значителна част от новелата “Кандид”, практически целите новели “Такъв е светът” (Vision de Babouc), “Микромегас”, “Ушите на лорд Честерфилд” (единствен български превод на тази творба) и адаптации на десет статии от “Философски речник”.

След края на Втората световна война рецепцията на “западна” литература рязко намалява, а и драстично променя посоката си. Появата на ново издание на новелите “Вавилонската принцеса” и “Микромегас” в превод на Д. Иванов в една книжка от 1945 г. се дължи до голяма степен на натрупана от по-рано инерция. По-характерни за новото време са друг тип публикации и те, особено при Волтер, недвусмислено говорят за връщане назад. Така е при откъса от “Кандид”, озаглавен “В Германия”, въпреки че подобна държава отсъства в новелата, който е включен в антологията “Книга на протеста” (Т. 1, 1946). Кратки откъси от “Кандид”, “Задиг” и “Светът такъв, какъвто е” (т. е. “Тъй върви светът”) се появяват на последната страница на вестник “Стършел” (1954). Дори и в края на 50-те години се оказва възможно да се появяват статии с комично звучащи заглавия, като например написаната от Ст. Продев “Русо и Волтер биха поздравили България”16

С началото на 70-те години започва един малък ренесанс на интереса към Волтер, а и към Русо и въобще към литературата от ХVIII в. Съвременната рецепция на Волтер се проявява чрез три книги, несъмнено най-представителните издания на този автор на български - “Философски новели” (1972), “Философски речник” (1982) и “Избрани философски съчинения” (1986).

“Философски новели” в превод на Боян Атанасов и с предговор на Симеон Хаджикосев представя доста пълно Волтеровата белетристика. Това издание може да се разглежда и като събитие в литературния живот, което ще да има своето въздействие върху оригиналната литература, която почти по същото време плахо подновява търсенията на един по-алегоричен и откровено нереалистичен език. Днешният образ на писателя Волтер се гради преди всичко на това издание и представя не толкова авторитетния класик, колкото един духовит и саркастичен автор, който се чете с интерес.

Интересът на българските литературни историци, философи, социолози и други изследвачи към Волтер е умерен и не поражда спорове, каквито се наблюдават при възприемането на Русо. Заедно с останалите автори от ХVIII в. Волтер присъства в общите курсове по чужди литератури, които имат предимно университетска и образователна насоченост. За него пишат Ив. Шишманов, К. Величков, Еню Николов и Цв. Минков, творчеството му е разглеждано и в популярния у нас учебник на П. Кохан, преведен от руски. Името на Волтер се споменава в статии на Д. Благоев17, за него се превеждат статии от Е. Рьонан18 (още през 1886 г.), А. Луначарски 19 и др. Но интересът е предимно академичен, а задачите - предимно информативни или насочени към конкретни проблеми. Фернейският патриарх сякаш е загубил способността си да поражда спорове.

Жан-Жак Русо е сравнително по-малко познат на българската предосвобожденска публика от своя велик съвременник и опонент Волтер. Установен е само един предосвобожденски превод на фрагменти от негови творби, отново във Войниковия “Сборник от разни съчинения...” Все пак и Русо е известен на българите, които имат достъп до чужди издания или учат в някои от престижните чужди учебни заведения.

Обективността налага да се признае, че Жан-Жак Русо, вечният опонент на Волтер, който е по-малко превеждан у нас преди Освобождението. Независимо от малобройните преводи от Русо, неговото влияние се долавя ясно, особено когато се разглежда развитието на българската педагогическа мисъл. Възрожденци като В. Друмев и Л. Каравелов охотно се позовават на Русо, приемани или отхвърляни, идеите на френския мислител, присъстват и у други книжовници. При това за разлика от Волтеровото, влиянието на Русо е търсено от изследвачите, и то твърде рано. Още в края на миналия век, вероятно първи, за него заговаря Ив. Шишманов в статията “Паисий и Русо. Apercue”(1890), която в желанието си да представи България в контекста на европейската цивилизация, предлага по-скоро съпоставяне по контраст, тръгващо от случайното съвпадение, че “История славянобългарска”, “Емил или за възпитанието” и “Общественият договор” излизат на бял свят през една и съща година - 1762-а.

Когато разглежда “Участта на тружениците в книжовното поле” младият С. С. Бобчев се позовава на примера на женевския мислител: “Лутер, Иван Хус, Байрон и Жан-Жак Русо, най-чувствителните от смъртните, тези, които са искали да направят най-голямо добро на човечеството, които са посяли храната в сърцата си, и те, казвам, намериха клеветници и гонители в своите съвременници. А защо? Защото те не рачеха като тях да пълзят из тесните пътища на живота; защото отхвърлиха да пият заедно с тях чашата на безчестието и подлостта; защото на край, отказаха да просят лаври, които нямат цена, освен поради ръката, която ги поднася.”20 По подобен начин говорят за Русо П. Р. Славейков21 и други възрожденци.

Но възрожденското общество не приема безкритично Русо. Същият Славейков заявява категорично: “Сен Пиеровата и Жан-Жак Русовата школа, която проповядваше патриархалност и возвращение към първобитните времена, изгуби важността си в сегашния ХIХ век.”22 Сходно разбиране е присъщо и на Л. Каравелов, който обича да повтаря, че “учебници трябват най-напред, учебници”23, а не философи и романи. В статията “Частно мнение за Българското книжовно дружество” Каравелов заявява: “Още в старите времена Епикур говорил: ...от сяко учение бягай; Жан-Жак Русо, Бернарден дьо С. Пиер и др. даже в ХVIII в. проповядуваха същото; но днес сичкия свят вече се смее, когато чуе подобни убеждения, и фактически ни доказва противното.”24 По същото време и неподписаната статия “Наука и невежество” 25 порицава онези, които се увличат по идеите на Русо против науката и изкуствата и по този начин пречат на напредъка и на стремежа към просвета.

Първото произведение на Русо, към което българските издатели проявяват интерес, е “Обществения сговор или Принципи на политическото право. Прев. от френски [Велчо Т. Велчев] Ч. 1 - 2” (1887). През следващите десетилетия е появяват няколко нови превода - на Дико Йовев (1896), анонимен (“Библиотека за самообразование”, 1912), под редакцията на С. Гановски” (1939), който бива преиздаден през 1946 г.

Вторият труд на Русо, който привлича българската публика, е “Емил”. Той също излиза в няколко превода - на Д. Грънчаров (Учителски вестник, 1904), на Никола Г. Минчев (1906), на Николай Николаев (1907), на Т. Божков (Зов, 1942 - 1943).

Споменатите издания са последвани от “Жан-Жак Русо и неговите принципи. Извадки” (1933) и “Безсмъртните мисли на Жан-Жак Русо. Избрани от Ромен Ролан” (1939). Това е първият номер от поредицата “Безсмъртни мисли”. Освен предговора на проф. М. Герасков и представянето на Р. Ролан, томчето съдържа откъси от “Слово за произхода на неравенството”, “Мечтите на самотника през време на разходките му”, “Обществения договор”, “Писмо до г-н д'Аламбер върху зрелищата”, “Емил” (два откъса, вторият - “Веруюто на Савойския викарий” - даден самостоятелно), “Юлия или новата Елоиза” и “Изповеди”.

Един много характерен откъс от предговора на М. Герасков, типичен за доминиращия тип българско възприемане на Русо, наистина относително задълбочено, но насочено практически единствено към мислителя Русо: “Изобщо Русо се явява преди Ницше мислител, който се опитва да направи основна преоценка на всички тогавашни културни ценности. В конкурсните си работи на зададени теми от Дижонската академия той за пръв път поставя на преоценка цялата култура и цивилизация. Макар да прави скептически извод, той дава подбуди за по-нататъшно обсъждане на тази проблема. Същата роля изиграва с “Емил” в областта на педагогиката, с “Обществения договор” - политиката, с “Изповеди”, “Новата Елоиза” и другите си произведения - в областта на морала, религията, брака и семейството. В противовес на позитивизма и интелектуализма на много негови съвременни мислители, Русо изтъква значението на чувствата и дори ги поставя по-горе от ума. Съвременната емоционална психология донякъде е съгласна с него. В “Емил” Русо изтъква силно някои важни дидактични принципи, особено принципа да се съобразява образователната работа с природата на детето и да се изгражда върху неговата свобода, - искане, което по-късно се теоретизира от Толстой и мнозина други по-стари и съвременни педагози, привърженици на “свободното възпитание”.”26

Наистина въведението на Р. Ролан донякъде смекчава подобна “антилитературна” гледна точка. Но подборът на фрагментите, в които има и вътрешни съкращения, които ги превръщат по-скоро в резюмета, отколкото в откъси, акцентува върху идеите на Русо, а не върху специфично литературната страна на творчеството му. Преводите се стремят да предадат мисълта (така, както я разбират), а не, или поне в много по-малка степен, стила.

Вероятно най-представителното българско издание на Русо представляват неговите “Изповеди” (1973). Томът е много добър превод на Лилия Сталева и предговор на Симеон Хаджикосев. Това е и практически единственото издание, не само след Втората световна война, което акцентува върху литературното творчество на “женевския гражданин”. Показателно е, че докато творби като “Обществения договор” се препревеждат и преиздават, то все още липсва пълен превод на епистоларния роман “Жули или Новата Елоиза”, да не говорим за “Русо, осъден от Жан-Жак” (Rousseau juge de Jean-Jacques) и “Мечтите на самотника” (Les Reveries du promeneur solitaire), дори заглавията на последните две произведения нямат утвърден български превод.

Ценно е и изданието “Избрани педагогически произведения” (1976), съставено и с предговор от Обрешко Обрешков и преведено от Виолета Симеонова. Освен закономерния за целта на изданието подбор, и в избраните фрагменти се правят съкращения, които някъде изменят на духа на Русо, гримират неговия образ и убива най-същностното в “Изповеди” - почти болезненото желание за саморазголване и самообвиняване. Именно това желание ще въздейства на по-късната литература, именно то прави “Изповеди” необичайна за епохата творба.

Очертават се няколко образа на Русо - от една страна прославеният мислител и писател, романтична жертва на обществото, от друга - създателят на учение, което може да бъде опасно за недозрялото българско общество и може би поради това с лека ръка се обявява за демодирано. Всъщност това е схемата, по която и по-късно, в някакъв смисъл - и днес, се възприемат повечето значителни чужди мислители.

Българският образ на Волтер изглежда сякаш по-монолитен. Основните варианти са два и те се свързани с отрицателите и адмираторите на делото му. От друга страна основните произведения на Волтер проникват сравнително трудно у нас. И все пак по-лесно, отколкото творбите на някои негови съвременници и сънародници, с които често е разглеждан заедно - Монтескьо, Дидро, дори Русо. Впрочем нещо подобно се наблюдава и в други литератури, където Фернейският патриарх е по-популярен от съвременниците си, но все пак също прониква преди всичко като мислител, а и като цялостна личност - чрез позоваване на неговите идеи, чрез посредници, чрез биографични истории, цитати и т. н. Защото, поне на Балканите, Волтер се възприема на първо място като емблематична фигура, като едно от олицетворенията на цивилизована Европа. Или поне това е основната форма на рецепция, която, разбира се съществува успоредно с другите - например с ерудитското познаване на Волтеровите съчинения, която у нас е доста по-слабо изявена преди Освобождението, пък и по-късно.

В някакъв смисъл подобна фигура е и Монтескьо. “Духът на законите” се цитира често, но е преведен изцяло едва през 1984, дори популярните “Персийски писма” са предложени твърде късно на публиката, но веднага го нареждат сред малцината реално четени класици. Подобен е случаят и с Лакло и неговите “Опасни връзки”. Всъщност като най-популярен френски автор от епохата на Просвещението след Втората световна война се налага Дени Дидро. Причината неговата “Монахинята” по това време и активно да бъде преиздавана е разбира се антирелигиозната пропаганда, която по парадоксален начин се допълва от популярния интерес към сюжета за да изгради един доста повърхностен и неточен образ на един от най-нетрадиционните автори на френския ХVIII век.

По-особена е българската рецепция на Ален Рьоне Льосаж. Тя започва още преди Освобождението, когато излиза “ Хромия дявол” (1875). Преводът среща остро възражение от неподписан рецензент, който определя творбата като “второстепенна” и ненужна.27 в. Едва ли само той мисли така, щом пълните преводи на романа се появява едва през 1918 и 1986. Интересът към “Чудните приключения на Жил Блаза де Сантилияна” припламва през 80-те години на XIX в., когато излизат два превода на тази класическа творба, и бързо угасва. При всички случаи в образа на Льосаж чертите на популярния автор доминират над авторитета на класика и той попада в една група с писатели като Йожен Сю или Казанова.

В заключение може да се отбележи, че френските автори от ХVIII в. стоят в началото на диференцирането на образа на другия, който българската публика интензивно гради през ХIХ в. Първо се очертава образа на философа и мъдреца, който доминира и до днес. Сроден с него е и образа на класика, който трябва да се изучава, поне в откъси, тъй като се възприема като персонификация на нещо важно и ценно. Доста рано монолитността на този образ е подложен на изпитание чрез наложилият се сякаш от само себе си, без натиска на външни авторитети, образ на интересния автор, който се чете за удоволствие, и дори среща съпротивата на някакви авторитети и ценности, смятани за особено престижни. Възприемането на другите големи национални литератури до голяма степен следва този модел, изграден предимно на френска основа, като, разбира се, внася множество допълнителни акценти и нюанси.

 

От философа към класика и популярния автор. Българският образ на френските романисти от ХVIII в. - Библиотека, 1999, № 3-4, с. 51-60.

L’image bulgare des romanciers française au XVIII siècle.

In: Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIX et XXe siècles). Editions académique “Prof. Marin Drinov”, Sofia, 2000, p. 167-174.

 

Бележки

1 Вж. Аретов, Н. Типове преводна рецепция на проза. Българските интерпретации на белетристиката от епохата на Просвещението. - Език и литература, 1996, № 3-4, с. 83-89.

2 Вж. Desne, Roland. Literature et enseignement: une relation constant. - Le francais dans le mond, numero special, janvier 1988.

3 Първа сред тях е "Мудрост добраго Рихарда" от Бенджамин Франклин, преведена от Гаврил Кръстевич и включена в книгата му "Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков" (Цариград, 1837), последвана от една доста разгърната възрожденска рецепция на Франклин.

Рецепцията на "Робинзон", започнала с ръкописния превод на Райно Попович по Йоаким Кампе от 1841 и продължила с първия отпечатан превод - "Чудесиите на Робенсина Крусо" (Цариградски вестник, 1848 - 1849 и в самостоятелно издание през 1849 на Иван Богоров и т. н. Вж. Аретов, Н. 1. Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. С., 1990. 2. Българското възраждане и Европа. С., 1995. 3. La reception de Voltaire en Bulgarie. - Étudesbalkaniques, № 3-4, 1995.

4 Вж. Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическо развитие на Балканите през ХIХ в. С., 1994; Димчева, Р. Из историята на Просвещението в България и Гърция през ХVIII и ХIХ в. С., 1985.

5 За значителния интерес към драматургията на Voltaire в други балкански страни вж. Mihălă, I. Voltaire dans la culture roumaine. - Étudesbalkaniques, 1995, No 2.

6 От този тип са: "Философията от епохата на Възраждането до втората половина на ХIХ в. Избрани страници от класическите произведения на буржоазната философска мисъл" (в 2 т. Т. 1, 1961, и няколко преиздания), съставители Елка Панова, Людмила Генева и Сълза Петканова, превод Л. Генева и С. Петканова; "За красотата и изкуството. Фрагменти из историята на западноевропейската естетика от Ренесанса до Романтизма. ХV - ХIХ в." (1 изд. 1966 и множество преиздания), съставена от Исак Паси; "Антология по етика" (т. 1, ч. 2, 1989); сборници фрагменти от типа на Ж.-Ж. Rousseau "Избрани педагогически произведения" (1976), съставен от О. Обрешков и преведен от В. Симеонова и т. н.

7 Вж. Аретов, Н. Интересът към творчеството на Мари Льопренс дьо Бомон в България през Възраждането. - Литературна мисъл, 1986, № 7.

8 Вж. Desne, R. Literature et enseignement...

9 Доста категорична е единствената известна ми по-късна оценка за творбата и нейния български превод: "Ниско е художественото равнище... и на "Суратското кафене"... на Бернарден де Сен-Пиер." Вж. Георгиев, Л. и П. Ватова. Възраждане (1907-1935). В: Периодика и литература. Т. 3, С., 1994, с. 276.

10 Вж. Войников, Д. Избрани произведения. С., 1978, с. 180 и 190.

11 Български книжици, 2, № 10, 1859. Вероятно много от изследвачите са се подвели от неточното авторизиране на творбата у М. Стоянов, който допуска, че тя е от Мармонтел и дори, в резултат вероятно от чисто механична грешка, я изписва като "Повест добраго равина". Вж. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар. Т. 1, С., 1957, с. 420. Към тази творба първи обърнаха внимание Л. Минкова и Хр. Манолакев на научната конференция “Волтер, славянските и балканските общества” (София, 14 - 15 декември 1994).

12 Шутош" № 3 -12, 10 ноември 1873 - 12 януари 1874. Вж. и Аретов, Н. Първият български превод на философска новела от Волтер. - Сравнително литературознание, 1986, № 7.

13 Читалище, 1, № 7, 1871.

14 Общо дело (Варна), 1, № 2, 10 януари 1902.

15 Вести, 12, № 68, 1903.

16 Народна култура, № 49, 6 дек. 1958.

17 Благоев, Д. Толерантност, скептицизъм и спиритизъм. - Обществено-литературни въпроси. Пловдив, 1901.

18 Ренан. Е. Разговор на мъртвите (сценка). - Зора, 2, № 25, 1886.

19 Луначарски, А. В. Фернейският отшелник. - Наковалня, 3, № 136, 1928.

20 Право, 8, № 2 24 март 1873.

21 Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 5, С.,1980, с. 393.

22 Македония, 3, № 41, 30 септ. 1869. Цит. по Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 6, С., 1980, с. 315.

23 Свобода, 2, № 7 - 17, 13 февр. - 4 окт. 1871. Цит. по Каравелов, Л. Събр. съч. Т. 10, с. 106.

24 Свобода, 1, № 39, 23 авг. 1870. Цит. По Каравелов, Л. Събр. съч. Т. 10, с. 88.

25 Век, № 48, 4 дек. 1874.

26 Цит. по Безсмъртните мисли на Rousseau, избрани от Р. Ролан. С., 1939, с. 10.

27 [Б. Горанов]. Хромия дявол. Превел А. П. Шопов. - Читалище, 5 № 14, 1875. Вж. и Българска възрожденска критика. Съст. Г. Марков. С., 1981, 460-461.