Впръщам се към дебата за Ботев, за който написах нещичко. Да си призная, не съм изненадан от реакциите, особено от негативните. А и да се виждаш като защитник на Ботев (на поета, на не Ботев Пловдив) си е приятно. Няколко души се взживаха в тази роля, други я допълниха с по-различни и по-смислени позиции. (Защото да защитаваш Ботев, когато никой не го напада, не ми се вижда особено смислено.) Други не пропуснаха да прилегнат до модни плашила и - „неолиберализма”, „сини пастори” и пр. Няма да се хвана на провокациите им, да обяснявам и така да легитимирам търсачи на евтина слава.

Интересни са част от аргументите на възраженията, в които няма истерия, както и сравненията, въпреки че повечето са познати. По реда на появата им. Първият е съвсем приятелската констатация (на Емил Николов), че дискусията била „неадекватна”, защото БАН, Дянков и пр. Струва ми се напълно адекватна, но това, разбира се е моята гледна точка. Смущаващото е, забелязвал съм го и у себе си, желанието да се съобразява говоренето с някаква външна спрямо него ситуация. (Значи ако друг беше финансов министър би могло, но сега е неадекватно!?) След това се оказва, че въпросът, всъщност бил експеримент, чрез който се по сложен логически начин се отменя тезата. Има нещо, но…

Веселин Тончев е разколебан. (Аз също.) От една страна, вижда смисъла в тезите, от друга обаче не е склонен да ги приеме по емоционални и родови причини („прадедо ми Мильо с кривата сабя на поборник”).

Но той хваща бика за рогата с въпроса „…доколко чуждата кръв може да послужи за ефективна спойка на националното”. Аз бих задраскал думата чужда. А всъщност и „националното”. Пролятата кръв, разбира се, споява, но добре ли е това?

Разбира се, веднага му обясняват, че когато „нашите” стрелят срещу тези, на които „така им се пада”, това е добре. Обратното, разбира се е лошо.

В. Т. хваща бика за рогата и от друга гледна точка (лаская се от мисълта, че с Борислав Георгиев сме го насочили натам):

…битката в своята интимна същност е точно за това - как да бъде използван Ботев, респ. всеки един друг образ, мит или каквото и да е, появило се в пространството на думите с претенция да отразява аспекти от пространството на реалността.

Подобни въпроси отдавна ме вълнуват. Включително и един техен нюанс – а трябва ли наистина, може ли без митове (мнозина казват, че неможе, трудно ми е да ги опровергая).

Накрая става дума и за литература. Първоначалният провокатор (Б. Г.) пита нещо, което всеки литератор (трябва да) се е питал още на студентската банка:

...може ли “порядъчен” човек (така както го разбират това понятие Вазовите чичовци, например) да създаде такава поезия? Можеше ли Вийон да е Вийон без своята биография и Бодлер да е Бодлер без своята биография? Големите поети по правило са луди глави и неконвенционални хора, но ние някак си гледаме да не навираме това в очите на подрастващите, а се стремим да ги описваме така, както мартирологът описва страданията и мъченията на светците, блажените и (велико)мъчениците.

Сигурно е така. Налага се обаче да се направи разграничение между поезията на „големите поети” и преподаването й „на подрастващите”. Канон, учебници и пр. Скучни въпроси за хората извън гилдията, но съдбовни за тези вътре. Защото, както веднъж каза един колега, „Режем клона, на който седим.” Но пък сме длъжни да си задаваме въпросите не само как, но и защо (с каква цел). За мен отговорите далеч не са прости.

Понякога са и доста тъжни, щом компетентни хора могат могат искрено да пишат подобни неща (оставих ги за накрая, тъй като първата реакция ми беше спонтанна усмивка):

Да. Вярно е, че акцията на Ботев е била чиста проба самоубийствена авантюра, както е вярно същото и за Че Гевара… ала вият ли сирените сега? Сега има ли някой на тая планета да вярва, че капитализма е нашето единствено възможно светло бъдеще?

… Затова именно, където и да съм, никога не бих пропуснал да заявя, че съм роден в “земята на Ботев и Левски!” Докато на света има “безумни поети и революционери”, ще има защо да градим и семейства.

• Предишна
• Следваща