Противникът на моя противник е мой приятел. Дали?


Отдавна се съпротивлявам срещу логиката зад този афоризъм, който е преобърната форма на друг, на пръв поглед по-приемлив или по-миролюбив – „Приятелите на моите приятели… и т.н. Казват, че вариантът за противника присъствал в санскритски текст от VІ в. пр. н. е., имал и арабски вариант.

Този принцип ляга в основата на антифашисткия съюз от времето на Втората световна война. Тогава може би за добро. По време на Студената война и последвалите конфликти, например в Афганистан, резултатите често са доста съмнителни. По един начин се развива нашенският т.нар. Отечествен фронт, по друг – подкрепяните от Запада антисъветски движения.


Спирам с историческите аналогии, за да се опитам да кажа нещо за тукашните неща. Две-три от тях ме провокираха. Да започна с, как да кажа, параболата в отношението към Г. Близнашки – една неприятна и поомръзнала тема. С неудобство трябва да призная, че се отнасях резервирано към неговата личност и подозирах подобно развитие. Но това е частният проблем, по-общият е, да го нарека „отечественофронтовски” манталитет, според който всички, които са противници на моите / нашите противници, по условие са ми / ни съюзници, братя по оръжие, така да се каже. И в единен строй застават религиозни фундаменталисти, националисти, реставратори, либерали, агностици… Че чак и говорители на бог Тангра. А заедно с тях и сталинисти, хора, почувствали се пренебрегнати от някого или просто неуспели да се възползват от предишната ситуация. Кариеристите оставям настрани, те са неизбежното зло.

Подобни единни фронтове и бракове по сметка лесно се пропукват от конкретни случки – например гей прайд или религиозни акции (мюсюлмански, православни, др.), понякога съвсем безопасни като купоните около Радха ятра в София. Това, че се пропукват не е страшно, когато целта не е взимането / задържането на политическата власт. То е само заслужаващ внимание симптом за привидното единство.

И ако казусът Близнашки е скучен, един друг казус ми се струва достоен за обмисляне. Подхвърлял съм някъде нещо за него, но ми се ще да се върна към него, не заради личността, а заради отечественофронтовския манталитет.

Един скулптор, професор, изригна срещу министъра на културата. Повечето му аргументи бяха смислени, а министърът… знаем си го, трудно е да каже човек нещо хубаво за него. И изведнъж този професор стана любимец не само на медиите, но и на „десните”. Които не пожелаха да обърнат внимание на конкретния повод за избухването (с който по условие не би трябвало да се солидаризират, струва ми се). Така, както го разбрах, той бе в това, че творби на баща му (също скулптор, също професор, същи известен), купени на времето от музеи, сега биват експонирани в Музея на социалистическото изкуство. Което ставало без знанието на покойния автор и неговите живи наследници (носители на авторските му права) и което го компрометирало. Известно е, разбира се, че контекстът в който е поставена една творба, влияе върху възприемането й, може и да преобърне посланието. Струва ми се обаче, че случаят не е такъв, посланието си е запазено, от него са черпени дивиденти, творбата е подадена, собственикът й също има някакви права.

(В скоби да кажа, че вероятно поне част от авангардистите декларират бунта си към всичко старо и, ако са последователни, биха трябвало да възразят, че експонирането им в бивши дворци и пищни галерии изкривяват посланието им. Повечето май не го правят, не само у нас, ако трябва да бъда докрай откровен.)
Като стана дума за скулптури и авторски права, да спомена и случая с паметника пред НДК. За мен историята е ясна и доста скучна, въпреки че някои от перипетиите, през които преминава, могат да пораждат и усмивки. В контекста на тези размисли тя заслужава внимание с един (наистина по-второстепенен) аргумент на защитниците й. Т. Живков не бил харесал паметника. Следователно (?) заслужава да се запази и дори реставрира. По логиката – това, което не е харесано от противниците ни, е добро, нехаресаните автори от нашите противници са… Някак не върви да кажеш – прав е бил човекът.

Случката е доста фолклорна, непроверима, да приемем, че е вярна. Но тя някак загърбва цялата предистория на издигането на паметника – такива неща се възлагат (след конкурс?) на проверени хора, те носят сериозен престиж, вероятно и добро заплащане. Някак не върви със задна дата да се представят като нещо друго, почти размирно.

Конкретните случаи, а те могат да бъдат продължени лесно, ако човек набере кураж и пренебрегне конфликтите, които следват, за мен поне насочват към някакъв минимум хигиена в съюзите. Агентите на тайните служби (сред тях вероятно има и набедени), хората от някогашната номенклатура, както и ползвалите се от привилегиите им техни наследници, БКП активистите и пр. имат същите права като всички останали. Включително и да бъдат капиталисти шефове, въпреки че това малко трудно се преглъща. Приятел съм с такива хора, с други работя повече или по-малко добре. Но не бих искал да съм в една партийна или обществена организация с тях (и затова съм безпартиен). Това, което ми е трудно да преглътна, а и нямам желание, е антикомунистическия актив, който си приписват, и претенциите им да бъдат ако не репресирани и дисиденти, то поне инакомислещи, с привилегии, които напомнят за някогашните „активни борци”.
Проблемът, разбира се, има и обратната страна. Не ми се иска да преглътна и модерните версии на евангелското „Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.” (Матей 12:30). Оттук лесно се стига до търсенето и изобличаването на врага сред своите („с партиен билет”), една дейност, особено любима на неофитите.

A_cartoon_from_Punch_magazine_December_28_1867.jpg


„Нашата” литература

"Somoza may be a son of a bitch, but he's our son of a bitch."
President Franklin D. Roosevelt, 1939


В предишните разсъждения уж тръгнах от отечественофронтовските обединения и, на пръв поглед парадоксално, стигнах до разделенията между „свои” и „чужди”. А то има не само обществен, в някои случаи дори битов смисъл, а попада в историята, включително и в историята на литературата. Която някак безпроблемно бива определяна като „наша”, подразбира се „българска”, но други конотации не са невъзможни.

По отношение на миналото в популярното мислене се дефинират някакви опозиции, едната се натоварва с положителен знак, за нея или добро, или нищо, а това, което се вижда като различно, сиреч „противник”, се маркира с отрицателен знак. В интерес на истината, по-сериозните академични анализи размиват подобни опозиции, но трудно ги отменят. Например Толстой – Достоевски, Вазов – Пенчо Славейков.

Конкретният повод за тези разсъждения е идеята за „двете български литератури”, активно лансирана в последно време. Знанието за това, че дихотомията е по същество Ленинова, е изтласкано в несъзнаваното, а двете литератури / култури са дефинирани по друг (наистина ли радикално друг?) начин. Например като „културата на силно ускореното (юрналото се) с оглед на идеологията време” срещу „литература на стоическата нормалност” (М. Неделчев). Извадено от контекста това не звучи особено сериозно, но авторът има своите аргументи, които отпращат към „литературната публичност”, която, разбира се, само частично се покрива с „литература”. Публичността може и да бъде разделяна според пристрастията и поведението на участниците в нея, за литературата това като че ли е много по-маловажно.

Да се опитам да споделя някои въпроси, с които трудно се справям.

Очертаването на публичността не е безпроблемно. По отношение на „литературата на НРБ” се разглеждат публикациите в печата, в емигрантските радиостанции, както и важни документи от дейността на писателския съюз, партийни органи на БКП, издателства и периодични издания. Би било заяждане на дребно да се зададе въпросът „Литературен фронт” и „Свободна Европа” са важни, но защо тукашните радио и телевизионни предавания (с по-голяма аудитория и от „Литературен фронт”, и от „Свободна Европа”) остават някъде в маргиналията. Причината е техническа и тя е ясна, но в резултат картината очевидно е леко деформирана.

Представителните фигури и на двата типа литературна публичност всъщност се изявяват по сходен начин, в едни и същи издания и издателства. Вярно е, пред едните има прегради, забрани и пр., пред другите вратите са широко отворени. Но и едните, и другите публикуват (или се опитват да го направят) в „Литературен фронт”, „Септември”, издателство „Български писател” – не само контролирани от държавата, но и традиционни медии. В края на 80-те се появиха някакви относително плахи алтернативи, които, освен всичко друго, насочват към същностния въпрос – във втората половина на ХХ в. в България съществуват ли опити за други форми на достигане до публиката. Ако да, то тогава те ще са реалната различна форма на публичност. Ако не…

Друг проблем, който това деление изтласква встрани, е за алтернативните поетики и представи за литературата. Подобни конфликти, както е известно, са неизбежни, те са съществували на практика винаги. Много вероятно е да се окаже, че автори от двете страни на барикадата, от двата типа публичност, всъщност споделят едни и същи представи за литература, поетиките им са сходни (например стиховете на политическите затворниците след 1944 могат да наподобяват стихове на казионни поети, писани и преди, и след 1944). И обратно, в рамките на общността на „юрнатото време” несъмнено текат напрежения именно по отношение на поетиката. Макар и потиснати, подобни напрежения (много често фактически същите) се наблюдават и при авторите на стоическата нормалност.

Проблематична (поне за мен) е причината, която определя акцента, който се поставя върху тукашните и съветските писателски събрания, явления, които в други литератури, доколкото въобще съществуват, рядко предизвикват такова внимание. (Освен когато са засегнати „наши” явления. Промяната на отношението към Стайнбек, например, е значимо събитие в културния живот на Източна Европа, но няма практически никакво значение в контекста на американската литература.) Малко парадоксално и заядливо поставен, въпросът може да се формулира и така: „Защо е съдбовно важно да знаем кой как е гласувал резолюцията за Солженицин, а не знаем и не ни е интересно какво са говорили по писателските събрания Т. Ман и У. Фокнър. Всъщност, ходили ли са въобще на подобни събрания.

Само източноевропейско явление ли е стоическата нормалност? Според един анекдот, вероятно достоверен, през 1962 г. Фокнър отклонил официална покана за на президента Джон Кенеди за вечеря с други нобелови лауреати. “Why that's a hundred miles away. That's a long way to go just to eat.” (Българските преводи, на които попадам, са доста свободни, а и тромави.) Дали това е проява на стоическа нормалност?

Подобни случки пораждат сюжети, стават митология. В ролята на преподавател и аз ги използвам, защото ми се струва, че те по-лесно се запомнят, а покрай тях в главите на обучаваните може да влезе и нещо друго. Но те изместват други възможни акценти в представянето на литературата от миналото.

Друг въпрос, който няма как да бъде заобиколен, е свързан с проблематичното единство на авторите, които се оказват в една група – например Л. Левчев и Сл. Хр. Караславов (Д. Методиев, Венко Марковски). Или Константин Павлов и Иван Теофилов. Или Христо Огнянов и Георги Марков… Значителни автори остават някъде по средата, това е нормално при всяка дихотомия. И все пак, ако не можем да намерим мястото на някои от най-големите – например Радичков – върши ли ни работа тя. Или пък на писатели, които се радват на отлична публичност, независимо от промените, като поне началният тласък се дължи на принадлежност към предишната номенклатура.

Не се чувствам имунизиран срещу политизирането. А то очевидно не изчерпва проблема. Съществуват и други фактори – социални, битови, - които влияят върху мнението на критиката, на публиката, а дори и на литературната история. Например вписването в някаква оценявана високо, отхвърлена или иронизирана роля – на Поета (с главна буква), на Общественика, на функционера… Или дори приятелските отношения, битови обвързаности и пр.

Разглежданото разделение (идеологизиране – нормалност) е характерно за определен период от време. Съществувало ли е преди него някакво подобен разделение в публичността. А в по-ново време? За кого е важно едно деление и как то се променя с времето.

Показателен ми изглежда случаят с т.н. „Кормиловски спор”, разразил през 1935 г. Въпреки богатата му предистория, в него участват леви автори и значението му за съвременната му публика едва ли особено голямо. По време на „размразяването” критиката се връща към спора и го ревизира. Малко странно, в началото на 90-те утвърдени критици смятаха, че той трябва да стане съществена част от актуалните тогава „нови прочити”. По същество това ми изглеждаше като излишно и не съвсем безобидно акцентиране върху едно не чак толкова важно събитие. По-интересно е може би развитието на някои от важните участници в него и по-точно – развитието на отношението към тях. Г. Караславов и Хр. Радевски в този случай са „добрите” („качествениците”), станали обект на сектантска критика, десетина години по-късно ще се окажат в лагера на консерваторите. Още по-късно Радевски ще бъде виждан сред борците срещу „застоя”. И това не е единичен случай. Авторът на прочутата статия „Фашизмът в нашата литература” по-късно ще се окаже и автор на дневници, възприемани едва ли не като антикомунистически.

Въпросите лесно могат да бъдат продължени. По-трудно е да се предложи смислена алтернатива. Не претендирам, че мога да го направя. Все пак, мисля си че едно експлицитно заявено по-прецизно очертаване на това, което се разглежда като литература, а след това и като българска литература, би било добро начало. Подобно очертаване, което очевидно ще се съобразява с промените във времето, а и с представите на публиката (внушени, впрочем от институциите), едва ли може да е консенсусно. Но всички гледни точки трябва по някакъв начин да отговарят, не непременно експлицитно, на въпроси за това дали, да кажем, текстове като „Азбучна молитва”, „Мисия Лондон” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” са част от нещо единно („българска литература”) и какви са аргументите за това единство. Сходни аргументи би трябвало да мотивират (или да проблематизират) принадлежността към същата общност на текстове като „Записки по българските въстания” и „Задочни репортажи за България”. И ако случаят със Захари Стоянов изглежда ясен (само че той не е единственият мемоарист от това време), то може ли да се аргументира включването на „Оптимистична теория за нашия народ” и т.н.

Аргументи от същия тип биха могли, надявам се, да помогнат да се справим и с типологията на литературата от втората половина на ХХ в., и да се опитаме да си обясним какво се случва с нея в епохата на Интернет, когато друг тип разделителни линии излизат на преден план. Осмислянето им вероятно би могло да предложи и други гледни точки към миналото на „нашата” литература и разделенията в нея.

Първият фрагмент от този текст бе публикуван в „Маргиналия”,
вторият също излезе там в съкратен вариант под заглавие „Юрнатото време“ и алтернативните представи за литературата".
Съкратените места тук са подчертани.

 

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.