Книжовността е съществена част от обществения живот на българите през ХІХ в., а основните фигури в литературния живот получават важни роли в него. Затова и личните им отношения заслужават повече внимание от това, което по традиция им се отделя. А те представляват сложен възел от социални, политически и, не на последно място личностни обвързвания, пристрастия, литературни и книжовни нагласи, а и творчески потенциал. Петко Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов са трите големи фигури в българската поезия от втората половина на ХІХ в., те са почти без конкуренция до появата на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отношенията между тях не са безпроблемни. Наистина Славейков пръв публикува стихотворение на Ботев („Майце си“, Гайда 1867) и дори на следващата година пръв споменава поезията, но не и името му в една кратка литературна бележка: „Едного само от младите наши момък с поетически способности, но той или не пише вече нищо, или нищо не обнародува и не издава, което е немалка загуба за нашата книжнина.“ (Като образец за македонските наши братя писатели – Македония, г. ІІ, бр. 33, 13 юли 1868; Славейков, Т. 4, 1979: 362) Споменатият „момък“ не е назован, обвързването му с Ботев е на П. Динеков. След Освобождението старият Славейков рядко споменава войводата и практически не участва в изграждането на култа към него, с някои уточнения това важи и за сина му Пенчо.

От своя страна Ботев иронизира Петко Славейков в „Защо не съм“, в „Политическа зима“ и в някои други статии. Вазов, който също е споменат иронично в „Защо не съм“, цени Ботев, когото лично познава, посвещава му няколко творби, включително и популярния марш „Тих бял Дунав“ (1876), но не го включва в „Епопея на забравените“.

* * *

           

Отношенията между Петко Славейков и Иван Вазов са сложни и минават през различни перипетии. Те се разкриват в множество техни публицистични и други текстове, като мемоарните са повече Вазови и това в някаква степен определя представата ни за взаимоотношенията им, ние ги виждаме по-скоро през Вазовите очи.

По-младият Вазов (роден 1850) от рано познава и цени наложеният вече поет и общественик Славейков (роден 1827) и прави опити да се свърже с него. В Сопот Вазов пише поетична творба по случай хилядогодишнината от покръстването на българите при цар Борис и я изпраща на Петко Славейков в Цариград за в. „Македония“, но тя не е отпечатана. Пет десетилетия по-късно в паметта на Вазов са останали само два стиха, възстановени по повод анкетата на Шишманов:

В царуването на Султан Азиса
празнуваме кръщението на Бориса.

В ръкописа на Шишманов, документирал ранното творчество на Вазов, по време на приятелски разговори, е останала зачертана бележка, съдържаща сведение за тази творба: „Не беше лошо, беше красиво стихотворение. Но не го напечата дяволът… Това стихотворение не съществува.“ Арнаудов свързва това стихотворение с „Цар Борис и идолопоклонниците“, публикувано в „Читалище“ на 15 август 1872 г. (Шишманов 1976: 85; 445-446; вж. и Неделчева 1995: 175).
Вазов се включва в поетическите реакции след Славейковото „Не пей ми се“ и „Из отговорът към“ със стихотворението „На един отговор“, писано в Галац:

О, ти харно си го рекъл, че денят не е за песни,
що величие възпяват, дарби и дела чудесни,
О! За плач, за плач сме днес!
(Читалище, кн. 7, 15 ян. 1872)

Знае се и за една среща между двамата в Цариград през същата 1872 г., на която по-младият поет предлага на редактора свои стихове, сякаш забравил отхвърленото по-рано стихотворение, а и без да става дума за вече публикуваното „На един отговор“.

Един ден посетих Славейкова в редакцията му. Бях естествено жаден да видя знаменития българин, чиито стихотворения четях с голяма наслада. С разтреперано сърце потропах на вратата – и влязох в една бедна и гола стая. По покана седнах на един дървен сандък, тъй като столове нямаше в редакцията. Славейков беше по жилетка и пишеше на масата си, също на голи дъски. Казах му, че съм чел стихотворенията му, и се осмелих да го помоля да прочете поемата ми „Видул“ и да ми каже мнението си, но той се извини, че е претрупан с много работа и че не ще може (Шишманов 1976: 91).

Неуспешните опити за сближаване от страна на по-младия продължават. В писмо до Св. Миларов от Вазов пише от Берковица на 30 април 1880 г.: „Моля Ви, поздравете от мене г-на Славейкова“ (Вазов, Т. 21, 1979: 28). Скоро след това в София той отново се представил на П. Славейков, когото смята за „високо почитан учител в поезията“. Но той му отвърнал набързо и сърдито:

- Четох вашата „Грамада“- Това е последният проблясък на един угасващ талант!“ (Вазов, Т. 19, 1957: 208)

Вазов, вече автор на три стихосбирки, по-скоро „изгряващ“ талант, напуска кабинета на стария поет попарен. Срещата е документирана в негов мемоарен текст „Живея в Берковица. Спомени (вж. Стаматов 2001: 21).

Документирана е и една друга (или същата?) среща в София през 1880 г. След съдийството в Берковица Вазов отказва поста на помощник прокурор във Видин и се надява да получи назначение в Министерството на просвещението и да остане в столицата на Княжеството, където има верни приятели. Но министър П. Славейков не пропуска случая отново да го уязви като подхвърля иронично: „За него като поет е потребна не София, а някой затънтен град, по-малък и от Берковица, напр. Белоградчик“ (Трифонов 1920; Стаматов 2001: 23-24).

Вазов се установява в Пловдив. В началото отношенията между двамата все пак са хладни, но нормални. Пред Шишманов поетът споделя: „Със Славейкова отношенията носеха - за жалост, не по моя вина – по-резервиран характер.“ (Шишманов 1976: 107) Сравнението е с „доброжелателните“ отношенията с Л. Каравелов, установени наскоро в Свищов.

Вазов публикува Славейкови творби в редактираното от него и К. Величков списание „Наука“, за други се отзовава положително, нарича го „многозаслужил книжовен деятел“. Но идва времето на най-острия конфликт. М. Маджаров, близък приятел на Вазов, си спомня „…по онова време … при партията на губернатора се образува една литературна група, която имаше за цел да унищожи всеки литератор, който бе приятел на Вазов“ (Маджаров 1939). С изявите си като поет, с политическите си статии в „Народний глас“, с някои унищожителни рецензии срещу местно графомани, както и с дейността си в Областното събрание и Постоянния комитет той повдига злъчката на мнозина. Техният предводител става П. Р. Славейков. (Стаматов 2001: 47) Редом с него е и синът Иван.
Политическите различия (Вазов е член на Народната (съединистката) партия, Славейков – на Либералната) както и любовната афера на Вазов с Пелагия, която той „отнема“ от хърватина от Ф. Перц, политически приятел на Славейков, взривяват крехкото доверие между двамата поети. Носят се и слухове, че Славейков също имал претенции към въпросната красавица (вж. Драганов 2022). Във „Време и съвременници“ К. Христов коментира по-детайлно разпрата около Пелатия (Христов, Ч. 1, 1967: 67). Мълвата е оставена за жълтата преса, академичната критика в най-добрия случай само я маркира (вж. Цанева 1966: 275).
Изследователите търсят повода за избухването на гнева на Славейков и неговия кръг към Вазов с различни събития. Едно от тях е едно книжовно недоразумение – „Наука“ (1881, кн. 8) публикува началото на Славейковата поема „Бойка войвода“, подписано от Петър Милошев.

Друг конкретен повод е едно съобщение във в. „Съединение“ (г. 1, бр. 11, 10 март 1883), според което княз Батенберг подарил на черногорския княз Никола „в скъпоценна и твърде изящна подвързия“ съчинения на Вазов. Сатиричният вестник „Кукуригу“ (г. ІІ, бр. 34, 22 април 1883) възразява, като твърди, че князът всъщност е подарил „брошурката на г. П. Р. Славейков „Последното ми ходение в София“, богато подвързана със златни кори“ (вж. Михайлов 2022: 25-28).
От това време са и обвиненията за плагиатство, отправяни към Вазов. Най-сериозното е на З. Стоянов, подписан „С.“, който свързва „Митрофан и Дормидолскй“ с Гогол. (Съветник (Сливен), г. І, бр. 35, 12 дек. 1882; Стоянов Т. 3, 1983, 526-529) По-малко от месец преди това, пак в същото издание З. Стоянов публикува по-разгърнатата и подчертано негативната си рецензия за „Неотдавна“ на Вазов.

Във в. „Съединение“ (г. І, бр. 24, 9 юни 1883), месеци по-късно, се появява едно писмо от „Един почитател на Вазова“, което някои изследователи възприемат като отговор, и в което, наред с другото се визира и по-стария поет: „Нека г-н Славейков не се бои, че неговото име ще се затъмни от деятелността на нови работници по книжовното поле. Той има минало, и то не малко, нека остави бъдещето на другите.“ Славейков, който има основания да предполага, че текстът е дело на самия Вазов (вж. Михайлов 2022: 29), пише опровержение, което остава непубликувано:

…открито ще кажа към истинните почитатели на г. Вазова, както и към самого него, че неговата литературна слава не ма е смущавала, далеч съм бил от да искам да го омаловажа и не съм ся произнасял ни печатно, ни устно до сега противу неговите произведения. Не че е нямало о какво да ся придиря, ако би искал да ся произнеса неблагоприятно за тях. (Литературен архив Т. І 1959: 328)

По същото време в „Южна България“ (7 април 1883) отбелязва, че на корицата на „Наука“ (кн. 8-9) е пропуснато името на Славейков
През 1883 г се появяват редица вестникарски публикации, насочени срещу Вазов, дело на Петко Славейков и Иван Славейков, някои от тях подписани с псевдонима Барон фон Бръмбал. (Барон фон Бръмбал, Обзор на българските поети. – Кукуригу, 30 май 1883). В началото Вазов подозира, че автора е З. Стоянов, друг негов политически противник от това време, и му отговаря (На една кал. – Народний глас, 1883); след това вероятно разпознава като автор Ив. Славейков и пише „На една празнота, която пълни „Кукурегу“ (Народний глас 11 юни 1883). В „Кукуригу“ (20 юни 1883) с подпис „Аз“ излиза кратко сатирично стихотворение „Комуто се пада“, за което М. Цанева предполага, че е дело на З. Стоянов. Вазов отговаря с епиграма „На една черна кожа“ (Народий глас, 8 окт. 1883) (вж. Цанева 1966: 58, 93; Тахов 1990).

От 1883 г. е и афера на Вазов с Пелагия, която всъщност не е съпруга (както твърдят критиците му), а любовница на хърватския адвокат (вж. Тахов 1990), която става обект на много критики, на места излизащи от добрия тон.

Вазовата реакция е търсена от някои изследователи в предговора му към стихосбирката „Поля и гори“ (1884) и във включеното в нея стихотворението „Да бъдем по-великодушни“:

Завистта змия е, що съска и лази.
Зоил и Терсит са чеда на нощта...
Има много, много да творим у нази:
на таланта — воля! Път на мисълта!

По същото време и също в „Поля и гори“ (и в „Народний глас“ 1884) излиза най-острият литературен отговор на Вазов – сатиричната поема „Кихавицата на Саллюста“. Това е и най-значителната литературна творба в цялата размяна на реплики. При това тя е публикувана заедно с друга важна поема на Вазов, която представлява своеобразно бягство от обществените борби (не напълно, в нея има сатирична линия) и която поетът смята за „най-хубавото ми нещо в цялата ми поетическа творба“ (Шишманов 1976: 259-260) – „В царството на самодивите“ (1884), косвено свързана с любовта му към Пелагия. Според брата на поета д-р Борис Вазов под мнимите латински имена в „Кихавицата…“ се крият: Салвус Протус – П. Р. Славейков, Примус Идиотус – Ив. Славейков, Маймунус Плации –Ив. Пеев-Плачков, Касий Склава – Сл. Кесяков, Клаций Скупус – К. Х. Калчев. (Стаматов 2001: 51)

През 1884 г. вестник „Търновска конституция“, издаван от П. Каравелов и П. Славейков, публикува в броя си от 4 февруари обвинение срещу Вазов, че е подкупен. Вазов отговаря в „Народний глас“, стига се почти до дуел. (вж. Тахов 1990)

Същевременно Вазов продължава да цени поета Петко Славейков и, заедно с К. Величков, започва с него раздела „Поезия“ в авторитетната „Българска христоматия“ (ч. 1-2, Пловдив, 1884).

Извън острите вестникарски статии основната реплика на Славейков може да се намери в брошурата му от 1886 г. „Размишления върху положението ни“. Тук, скоро след Съединението и по повод на стихосбирката „Сливница“ Славейков пита:

Криво ли е правителството, ако е послушало волята на народа, или е грешно, ако не се е впуснало самонадеяно по-далеч от силите си, за да постигне уж всичко и да загуби всичко? Тогава защо дрънка спуканата камбана на Вазовата поезия? (Славейков, Т. 7, 1981: 568, 669)

След Съединението Преврата и Контрапреврата, по време на емиграцията си в Одеса, на 22 септември 1887 г. Вазов споменава Славейков в писмо до К. Величков. Тонът е хладен, но не и враждебен, кулминацията на конфликта е отминала:

Днес видях в един руски вестник писмото на П. Славейкова към княза Фердинанда. (…) както видиш, дядо Славейков сега се е чак свестил и разбрал, че в България има терор. Трябваше да бият сина му Ивана пет пъти в Голямо Конаре и Старо Ново село, за да почувствува настоящото положение. Както и да е, хвала му, че макар и накрая издава гласът си да укори злото, за което е той много съдействувал. Славейков обаче, като протестира против своеволствата на правителството, пази се старателно да не спомене ни дума за отношенията с Русия. (Вазов т. 21, 1979: 63)

В едно недатирано писмо до М. Маджаров вероятно от същото време Вазов пита:

Помните ли дали Петко Славейков беше пуснал едно време в Румелия фразата: „Която нам по-голям кравай, тя нам леля“ (за Австрия). Не беше ли това печатано в брошурата му „Последето ми ходение в София“? (Вазов, Т. 22, 1979: 255)

Пътищата им със стария Славейков се разделят завинаги, въпреки епизодичните престрелки в печата. Ще мине цяло десетилетие… На своя юбилей през 1895 (месеци след смъртта на Славейков – 1 юли – 24 септември) Вазов казва:

Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване; писател, поет даровит, той пръв със своя майсторски чук извая от грубата скала на българский език статуи с изящни линии и форми, пръв изкова из тоя първобитен, необработен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите юношески души и са поронили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията… (Вазов. Т. 19, 1957, 339-340)

Но горчивия спомен от разпрата от преди десетилетия остава. Поне според спомените на Хр. Цанков-Дерижан, който предава един разговор от 1920 г., с когото Вазов споделил за „горчиви разочарования от хора“ в Пловдив: „Петко Славейков – той беше организирал цял заговор против мене: опитваше се да внуши на обществото, че аз не съм никакъв поет… (…) И той пишеше стихове, както ви е известно – и му се ревнеше да бъде пръв, като поет, в страната ни… (Цанков-Дерижан 1949: 231-232)

Обобщено погледнато, Вазов по-често търси контакт със Славейков и по-често се изказва положително за нея, дори по-време на кулминацията на конфликта. Поведеното на Славейков е диаметрално противоположно – той избягва контакти с по-младия си съвременник, по-рядко го споменава извън полемиката от 80-те години, предпочита да го игнорира като поет.

Днес е трудно да се разплете възелът от мотиви, които определят „неразбирателството“ между двамата големи поети. Те принадлежат на различни поколения, тръгват от различна социална среда, семейството на Вазов е по-имотно, и двамата не завършват университет и това, както и при З. Стоянов, поражда неафиширан комплекс и афиширана по един или друг начин ирония към „дипломираните“. И двамата имат доста скромно участие в революционното движение; Славейков е много активен в църковната борба, която губи значителна част от своята актуалност във времето, когато Вазов излиза на книжовното поле. Преди Освобождението и двамата практически не излизат от Османската империя, особено ако тя се разглежда заедно с Румъния, в която Вазов прекарва известно време. След Освобождението и двамата участват в политическите борби в Княжеството и в Източна Румелия, където поне първоначално Славейков е по-значимата фигура; като партийните им ангажименти ги правят опоненти, ако не и противници, особено в Пловдив. Зад различните възрастовата дистанция и политически пристрастия стоят различия в характерите; към това могат да се прибавят и несигурните твърдения на съвременници и жълтата преса за съперничества в сферата на любовта, в която по-младият има несъмнено предимство.

И не на последно място, съперничеството за място в полето на литературата. Именно за мястото в него, в литературната йерархия, тъй като радикални естетически различия трудно могат да се забележат. Наистина на места Вазов е патетичен, докато Петко Славейков е по-склонен към ирония и скептицизъм, познати и на Вазов, но в по-малка степен. Основателно е твърдението, че „Вазовото творчество, създадено в Пловдив, има по-скоро външна връзка с възрожденската традиция, а неговата сърцевина е нова, защото строи основите на модерната българска литература“. (Михайлов 2022: 33) И все пак, от дистанцията на времето, един по-трезв и неангажиран с традицията в критиката може би би забелязал, че естетическите различия между Вазов, Петко Славейков и Пенчо Славейков са малко надценявани, като че ли и при тримата тези различия са, целенасочено подчертавани и, ако не породени, то поне тясно свързани с борбата за заемане на ролята на Големия поет на България.

 

Литература

Вазов 1956-1957: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 1-20, София: Бълг. писател.
Вазов 1974-1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 1-21, София: Бълг. писател.
Драганов 2022: Драганов, Боян. Любовният живот на Иван Вазов. -
https://izkustvoinauka.com/lyubovniyat-zhivot-na-ivan-vazovlyubovniyat-zhivot-na-ivan-vazov/
Литературен архив. Т. 1. П. Р. Славейков. София: БАН, 1959.
Маджаров 1939: Маджаров, Михаил. Из живота на Иван Вазов в Пловдив. – Българска мисъл, г. ХІV, 1939, № 8-9.
Михайлов, Д. Бягството на Иван Вазов и голямото завръщане, или как „Манчовия поет“ става народен поет. – В: В класиката. От Христо Ботйов до Борис Христов. В. Търново: ДАР-РХ, 2022, 13-53.
Неделчева 1995: Неделчева, Цв. Непознатият Вазов. София: Български писател, 1995.
Славейков 1978-1982: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1-8. София: Български писател, 1978-1982.
Стаматов 2001: Стаматов, Л. В интимния свят на Вазов. София: АИ „Проф. М. Дринов“, 2001.
Стоянов, З. Съчинения. Т. 3, София: Български писател, 1983.
Тахов, Р. Дуелът Иван Вазов – Петко Славейков. – Литературна мисъл, 36, 1990, № 10, 143-158.
Трифонов 1920: Трифонов, Ю. Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи. София, 1920.
Христов, К. Съчинения в 5 тома. Ч. 1, София: Български писател, 1967.
Цанева 1966: Цанева, Милена. Вазов в Пловдив. София: Наука и изкуство, 1966.
Цанков-Дерижан, Х. Моите спомени за Вазов. – В: Иван Вазов. Сборник от спомен, материали и документи. София: БАН, 1949.
Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. София, 1976.

Кръгла маса „Лъжовното и истинното.Образите на света и обществото в творчеството на Петко и Пенчо Славейкови“
Трявна, 27 май 2023

 

 

• Следваща