Кратки бележки по маргиналиите на една дебела книга


В летните жеги ми се наложи да чета една книга, от която дълго време съзнателно се пазех – Г. Гачев, „Българския Космо-Психо-Логос. (По Христо Ботев)“. (София: Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски, 2006). Потънах в нея и попадах на любопитни фрази. Пуснах една във Фейсбук, за да проверя реакциите. Те бяха според очакванията, пак според очакванията се наложи да обяснявам кой е авторът. Два проблема се оказаха любопитни за мен – усещането за собствената идентичност на автора и нейната употреба в текста. Предпочетох да ги коментирам по-лаконично и да наблегна на цитатите, които взимам от споменатото българско издание, като в скоби посочвам само страницата. 

Няколко думи за автора. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той е от Пловдив, учи в Робърт колеж в Цариград, през 1934 завършва London’s School of Economics, връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. 1 По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в концлагера в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци (Самоковско), селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци.

Pro domo sua

Едно от най-радостните за мен събития в литературния живот от последните години е възраждането на интереса към писателя Владимир Полянов. Конкретния подтик за тези редове са няколкото документа, в които се споменава името на писателя, публикувани от Пламен Дойнов в сборника „Чистката в Съюза на българските писатели: 1944. Документи, дневници статии“ (Кралица Маб, 2017). Някои от тях знаех, други не. Събрани на едно място, те го поставят на едно доста челно място сред яростно критикуваните по това време автори. Пробудила се е в размирната 1944 г. гражданската съвест на хора като Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Андрей Гуляшки, Камен Зидаров, по малко по особен начин и Димитър Спространов.

От друга страна, интересът към Вл. Полянов, особено към ранното му творчество и към т. нар. „диаболизъм“ постепенно, но постоянно нараства, още от 80-те години. В последно време той достига до своеобразна кулминация, което съвсем не означава, че след това ще спадне – публикации, конференция за диаболизма, готвен специален брой на „Литературен вестник“. Студенти охотно се насочват към неговото творчество, изследователи търсят връзка със семейството му и т. н.

Polyanov

Този текст бе публикуван на сайта „Въпреки“ (5 януари 2017), опасявах се, че ще бъде посрещнат враждебно, но той фактически не бе забелязан. По друг повод, пак по покана на „Въпреки“, се върнах към сходна проблематика и се изкушавам, по изключение да публикувам отново тук тези размисли, които, лаская се, могат да станат основа за някакъв повече или по-малко сериозен разговор.

* * *

Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относителен окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове. И винаги има нещо подозрително, когато тези спорове биват туширани.