Редакторски емоции. Peer review

От известно време списанието, с което се занимавам, въведе това чудо. От началото си бях леко скептичен, но резултатите надхвърлиха очакванията ми. Не бях изненадан от формализма на някои от рецензентите. Понякога основателен – безспорен текст, пишеш набързо няколко изречения и готово. И аз съм го правил. Но се случиха и няколко интересни реакции, за които ме сърби да споделя.

- Рецензент, който би трябвало да е поласкан от избора му, обещава да отговори до седмица, но минават, колко, май две години. И не е да не съм напомнял. При това за безспорна статия от уважаван автор. В устен разговор рецензентът споменава, че имал някакви бележки и още утре ще ги напише.

Прочети още...

Няма такава държава

Обичам България заради правилцата ѝ, умението ѝ да се спотайва, да заобикаля законите, да се възползва от всичко, що носи власт. Мразя България, защото в нея не можеш да уредиш нищо без връзки, защото всяко нещо се прикрива под плаща на властта.

Не бързайте да харесвате или да ме обвинявате. Това всъщност са думи на Херт ван Истендал от увода на книгата му „Белгийският лабиринт“ (прев. М. Енчева, И. Дундакова-Карабашлиева, Пловдив: Жанет 46, 2015). Има ги и на четвърта корица. Аз само смених името на родната му страна, за която пише автора. А книгата ми е подарък от белгийски приятел, който я харесва.

Поне две неща ме провокират в тази закачка, а и в книгата като цяло. (Казвам „поне“, тъй като си запазвам правото да се върна към нея.) Първото е критичния начин, по който един сериозен автор (не таблоиден журналист или ФБ коментатор) пише за страната си. (Преди време по същата причина бях - и съм – впечатлен от друга забележителна книга - „Изобретяването на еврейския народ“ (прев. Р. Люцканов, София: БГ книга, 2011) от Шломо Занд. Мисля си как евентуално биха се приели подобни български книги за България. Всъщност май знам, тъй като има някакви опити, с мълчание, с възмущение или с не особено разбиращ възторг (най-малко вероятно).

Прочети още...

Българското възраждане в литературноисторическите концепции на Иван Богданов

Иван Богданов заема особено място в развитието на българската литературна история и критика, а, бих казал, и в моето лично развитие. Първата книга на литературен историк, която съм прочел, а и препрочитал с удоволствие, е „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели” (София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.). Наред с няколко други негови книги - „Спътници на първенците” (София: Български писател, 1960), „Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.) и, струва ми се, „Климент Охридски” (София: Народна просвета, 1966.) и някои от другите очерци, тя се намираше в семейната ни библиотека.

По-късно на няколко пъти съм се връщал към „Кратка история на българската литература”, моят екземпляр е нашарена с подчертавания и бележки. Същото се отнася и до „Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983). А трудът на Ив. Богданов, който най-често съм цитирал, несъмнено е „Речник на българските псевдоними” (София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989) Няма съмнение, че подобно е отношението и на мнозина други литератори, които често се обръщат към Ив. Богданов, когато искат да установят кой стои зад някой псевдоним, какво е публикувано през някоя конкретна година или да се срещнат с неподправени мемоарни сведения за немалко писатели и учени от ХХ в.

Прочети още...

Роберто Боланьо

Читателски бележки

 

Ще се опитам да споделя читателските си впечатления, без да се задълбавам и без да надниквам в критически писания. (Е, без Уикипедия не мога да мина.) Бележките ми нямат претенция за оригиналност (сигурно други вече са казвали подобни неща, при това по-разгърнато и аргументирано), вероятно някъде са наивни, но поне са искрени.

Преди повече от година прочетох „2666“ и бях разтърсен. Влюбих се в този роман и още съм, въпреки че ми е невъзможно не само да го разкажа, но и да си спомня повечето детайли. Очаквах с нетърпение „Диви детективи“ („Los detectives salvajes“), за който бях чел това-онова, но той, кой знае защо, още не е преведен на български.

Прочети още...