„Горски пътник“ на Раковски. Поезия и истина

 

Подобно на „История славянобългарска“ „Горски пътник“ е един от големите възли в развитието на българската национална митология. Г. Раковски влага много усилия в това свое начинание, което обаче остава недовършено. Запазен е ръкопис на първата редакция - „Горски пътник. Спев“ (1854), при това в два варианта. Като втора редакция се приема друг ръкопис – „Неповинное нещастно рачитълство Стоян и Бояни“ (1855). Първо е публикувана книгата „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), която представлява сборник от стихотворения и публицистични статии и не е пряко свързана с творбата, на която е „предвестник”. След това излиза основният вариант „Горский пътник. Повествователен спев... Списан в лято 1854, печатан же в лято 1857. У Новий Сад 1957“. От замислените следващи части Раковски публикува „Отломък от вторая част Горскаго пътника“ (Дунавски лебед, № 46, 15 авг. 1861). В архива на писателя се пазят „и други стихотворения и прозаични откъси, свързани със създаването на „Горски пътник¹

Прочети още...

Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство

 

Книжовността е съществена част от обществения живот на българите през ХІХ в., а основните фигури в литературния живот получават важни роли в него. Затова и личните им отношения заслужават повече внимание от това, което по традиция им се отделя. А те представляват сложен възел от социални, политически и, не на последно място личностни обвързвания, пристрастия, литературни и книжовни нагласи, а и творчески потенциал. Петко Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов са трите големи фигури в българската поезия от втората половина на ХІХ в., те са почти без конкуренция до появата на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отношенията между тях не са безпроблемни. Наистина Славейков пръв публикува стихотворение на Ботев („Майце си“, Гайда 1867) и дори на следващата година пръв споменава поезията, но не и името му в една кратка литературна бележка: „Едного само от младите наши момък с поетически способности, но той или не пише вече нищо, или нищо не обнародува и не издава, което е немалка загуба за нашата книжнина.“ (Като образец за македонските наши братя писатели – Македония, г. ІІ, бр. 33, 13 юли 1868; Славейков, Т. 4, 1979: 362) Споменатият „момък“ не е назован, обвързването му с Ботев е на П. Динеков. След Освобождението старият Славейков рядко споменава войводата и практически не участва в изграждането на култа към него, с някои уточнения това важи и за сина му Пенчо.

От своя страна Ботев иронизира Петко Славейков в „Защо не съм“, в „Политическа зима“ и в някои други статии. Вазов, който също е споменат иронично в „Защо не съм“, цени Ботев, когото лично познава, посвещава му няколко творби, включително и популярния марш „Тих бял Дунав“ (1876), но не го включва в „Епопея на забравените“.

Прочети още...

Градският ироник

 

Няма снимка, на която е с потури и калпак. Той е градски човек, свищовлия, в бащината му къща е отсядал самият руски император Александър II. Учил е в странство, възторгва се от модерното, поне от модерните тренове и параходи. Пише практически само за градове, май първи в българската словесност. Е, и за планини, запален турист е. Това също е градски обичай, селянинът не се катери по върховете, освен ако не пасе добитъка там. И иронично се усмихва на всичко, по-дискретно на модерната цивилизация, по-открито на хората с потури и калпаци. И в това май е първи.

Не е да не посещава малки градчета, а вероятно и паланки. Заради изборите, в които не особено успешно участва. Не особено успешно, защото предпочита да иронизира демагогията, а не да я практикува. По най-бруталния начин съдбата му спестява да се нареди сред тези, които иронизира, я в Парламента, я в Министерския съвет.

Изкушавам се да си го представя сред протестиращи жълтопаветници от по-ново време. Знам, че жълтите павета са поставени след смъртта му, но свободомислието и непокорството са по-стари. Само че не го виждам да скандира лозунги, въпреки че е партиец, от Демократическата партия. По-скоро би се усмихнал иронично на дирижирания ентусиазъм на наивници и службогонци.

ЛИК, ноември 2023

Едно кратко бягство: Чудомир и „Жило“

 

Темата за житейските и творческите връзки на Чудомир с неговите съвременници отдавна ме привлича. Преди време имах възможност да представя отношенията му със Сава Злъчкин (Аретов 2020), в началото двамата са близки приятели и си сътрудничат (по-точно Чудомир сътрудничи на Савата), а след това като че ли пътищата им се разделят. Тук ще се насоча към един епизод от това сътрудничество, на който преди не отделих специално внимание – сътрудничеството на Чудомир в редактирания от Злъчкин седмичен хумористичен вестник „Жило“, от който между от 14 март до 30 май 1910 излизат 12 броя. По това време двамата младежи са постоянни сътрудници на „Барабан“, питах се каква е причината да му изневерят – творческа, финансова, личен конфликт с главния редактор Борис Руменов (Борю Зевзека) или издателя Ст. Хайрлов.

Прочети още...