Две тъжни истини
Не претендирам да съм ги открил, само ги припомням.
Първата е, че структурите (не само политическите) по правило избутват нагоре неподходящи хора. Надхвърлили нивото си на компетентност, а, да го кажа политически коректно, и доста гъвкави. Идейно, житейски и пр.
Втората е, че около оказалите се на върха винаги се образуват две групи. Едните се стремят към някакви облаги (материални и символни). Другите безкористно формират секта на фанатизирани почитатели.
Трета тъжна истина е, че не виждам възможност да се отхвърлят първите две.
Българският литературен канон през погледа на ХХІ век
Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относително окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове и се променя с времето. И винаги има нещо подозрително, когато споровете биват туширани.
Благопристойният Чудомир на фона на еротичните рисунки на съвременниците му Илия Бешков и Стоян Венев
Присъствието на еротиката в културата от първата половина на ХХ в. е интересна тема. Много от изследователите са склонни да я откриват още в праисторическите изображения (което е дискусионно), в Античността, през Средновековието и, разбира се, в Новото време. В контекста на българската словесност от ХІХ в. съществуват текстове, които имат отношение към еротиката, като те се засилват след Освобождението. След първите подобни текстове при Софроний и Петко Славейков, малобройните изследователите на темата откриват еротични мотиви при Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Иван С. Андрейчин и др., същинска еротика е налице при автори от първата половина на ХХ в. като Андрей Протич, Чичо Стоян (Стоян Попов), Славе Езеров… (вж. Бенбасат 1998).
Една незабелязана пародийна история („Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов)
Хумористичните истории на България са интересна и важна тема, която привлича внимание от различни гледни точки. Покрай заниманията си с Ас. Христофоров, Чудомир и Р. Алексиев постепенно стигнах до нея и ми се струваше, че тя не е интерпретирана достатъчно задълбочено. В последно време Нина Димитрова разгледа „Хумористична история на българите“ (1928) на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ (1928) на Георги Църковски, „Хумористична история на България“ (1937) на Райко Алексиев, „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, „Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов и „История на Болгарiа“ (1999) на Иван Кулеков. (Димитрова 2021) Към тях могат да се прибавят непубликуваните приживе текстове на Асен Христофоров „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда“, „Български хроники“ (т. 1-4, 2006-2009), на Стефан Цанев, „Чудният свят на древните българи“ (2011) на Румен Даскалов, а и други неща. Ще се опитам да предложа някакви допълващи разсъждения и да продължа наблюденията с останалата маргинална книга на Георги Константинов.
Страница 1 от 2
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.