Една незабелязана пародийна история („Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов)

 

 

Хумористичните истории на България са интересна и важна тема, която привлича внимание от различни гледни точки. Покрай заниманията си с Ас. Христофоров, Чудомир и Р. Алексиев постепенно стигнах до нея и ми се струваше, че тя не е интерпретирана достатъчно задълбочено. В последно време Нина Димитрова разгледа „Хумористична история на българите“ (1928) на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ (1928) на Георги Църковски, „Хумористична история на България“ (1937) на Райко Алексиев, „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, „Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов и „История на Болгарiа“ (1999) на Иван Кулеков. (Димитрова 2021) Към тях могат да се прибавят непубликуваните приживе текстове на Асен Христофоров „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда“, „Български хроники“ (т. 1-4, 2006-2009), на Стефан Цанев, „Чудният свят на древните българи“ (2011) на Румен Даскалов, а и други неща. Ще се опитам да предложа някакви допълващи разсъждения и да продължа наблюденията с останалата маргинална книга на Георги Константинов.

Прочети още...

Един по-скептичен Вазов

„Белимелецът“ и „Една одисея из Делиорман“

 

Днес в Бели мел има паметник на Върбан Пенов, считан за основен прототип на Славчо Белимелецът,
дело на скулптура Димитър Ганчев, роден в селото.

 

Иван Вазов основателно се разглежда като писателят, който олицетворява националната митология, в която борите за национална независимост заемат ключово място. Той фактически не взима сериозно участие в тях, въпреки че е член на местния комитет с Сопот. Въпреки няколкото месеца, прекарани сред хъшовете в Румъния той стои малко встрани от тях, а и преките участници в борбите, особено З. Стоянов, след Освобождението не го възприемат като свой. Това напрежение се задълбочава около Съединението, то се свързва с русофилските му убеждения, които дотолкова обтягат отношенията му със Стамболовото правителство, че Вазов решава да емигрира през Цариград в Русия. Русофилството на Вазов е постоянно, но с годините преминава през интересна еволюция, която, струва ми се, очаква своето задълбочено изследване. Към него може да се прибави и стаеното му несъгласие към всяко насилие, оттам и скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.

Прочети още...

Семейни истории 1

 

Твърде късно се заех да събирам материали за рода си. В паметта ми се е съхранило малко, а хората, които бих могъл да питам, се стопиха. Не липсват и противоречия между различни спомени, между спомени и документи и т. н. Подтиците за написването на тези бележки са много, някои от тях отколешни, два – по-актуални и всъщност решаващи. Родителите ми вече ги няма, първо си отиде баща ми Арет (2007), след това и майка ми Петринка (2015). Та след смъртта на майка ми наследих и две-три кутии със снимки. Някои от тях бях виждал, други – не (или бях забравил). Тези снимки започнаха да ми разказват някакви истории, по правило без начало и без развръзка; понякога те също не се съгласуваха безпроблемно със сюжетите, които бях чувал, с вариантите им, които паметта ми бе съхранила доста небрежно.

Прочети още...