За академичните публикации: субективно и пристрастно
Проблемът за академичното писане и академичните публикации е стар, но все така актуален. За мен като автор, редактор и участник в различни форми на оценяване на подобни трудове той е болезнен, да не кажа травматичен, и води до неудовлетвореност и фрустрации. Добра, струва ми се, изходна точка към него е въпросът за мотивите, които водят авторите на академични публикации. Тези мотиви, разбира се, са комплексни – израстване в академичната кариера, авторска суета, желание да се изследва някакво явление, да се споделят направени наблюдения… Прескачам по-патетичните формулировки. Струва ми се, че сред тях кариерното израстване все повече доминира. Академичната кариера винаги е изисквала публикации (Publish or perish!). Стремежът за повече на брой публикации води до текстове, които, ако не повтарят, то поне преразказват вече публикувани глави от книги и дисертации. Голяма част от конференциите и съставените по тях сборници изобилстват с подобни текстове. Обратната практика – представянето на конференции на текстове, които ще станат част от бъдещи по-големи трудове, е нещо положително; обсъждането на идеи и хипотези в колегиална дискусия може да допринесе за тяхното избистряне и обогатяване (или, много рядко – до предварителното им аргументирано отхвърляне). Струва ми се обаче, че нерядко обсъжданията извеждат на преден план изказващия се, който желае да бъде забелязан, да влезе в протокола, и оставят на по-заден план обсъждания обект.
Споровете около „Периодическо списание“: Ботев, Попович и Вазов
В края на септември 1869 г. в Браила е основано Българското книжовно дружество1. Споровете около него започват още от учредяването му. Веднага се очертават двата основни лагера, като причините за разделението са както идейни, така и личностни, между приети и пренебрегнати. Братя Попович са сред учредителите, като по-големят Костаки е един от „настоятелите“, т. е. дарителите и се е надява, че брат му Васил2 ще бъде избран за действителен член на Книжовното дружество. На учредителното събрание (29 септември 1869) изборът обаче пада върху М. Дринов (председател), В. Д. Стоянов (деловодител) и В. Друмев. От този момент В. Д. Стоянов, който като че ли е бил конкурента на В. Попович, не пести епитетите в писмата си нарича Костаки „най-черната душа: интригант, завистлив, егоист, злобник, шарлатанин и пр. висшей степени“3. Личните причини се допълват от идейните. Ръководството стои на по-традиционни, по-консервативни позиции, които са атакуван от по-радикално настроените „млади“, сред които са Л. Каравелов, Христо Ботев и В. Попович, които до голяма степен в случая се оказват съмишленици, въпреки че идейните им по отношение на борбата за национална независимост не съвпадат. Същевременно и двата лагера споделят общ интерес към миналото и към актуални за времето въпроси за просветата и духовния живот на българина.
Записките „Из мъртвия дом“ на Л. Каравелов и техния контекст
"Из мъртвия дом“ на Любен Каравелов е особена творба, която се насочва към една актуална за ХІХ в., пък и по-късно проблематика – затворническите преживявания. Тя е публикувана от автора на сръбски език в сп. „Млада Србадиjа“ (г. ІІ, бр. 18-29, 1871) под заглавието „Из мртвог дома“. По това време авторът вече е изявен книжовник, публикувал две книги на руски („Памятники народнаго быта болгар“, 1861; „Страници из книги страданий болгарскаго племени“, 1868), една на сръбски („Jе ли крива судбина?“, 1869), две повести на български („Хаджи Ничо“ 1870; „Войвода“, 1871), а също и разкази, статии, стихотворения и др. Езикът на публикуването им посочва и публиката, към която са насочени. Предполага се, че преводът на „Из мъртвия дом“ е на друг книжовник, който не е познавал добре руски език, на който вероятно е писана, и е допуснал някои неточности. Не е ясно и има ли намеси на редактора на списанието, в което излиза.1 , изследователи допускат подобна намеса и в руските му публикации. На български творбата е издадена много след смъртта на автора, първо в превод на Б. Йоцов (1938), след това на Ст. Елефтеров в събраните съчинения на писателя (т. 4, 1966, т. 4, 1984). Още преди появата на превода Г. Константинов, който трябва да е чел творбата на сръбски, подхвърля, без да влиза в подробности: „Макар и писано под силно чуждо влияние, това произведение на Каравелов има голямо автобиографично значение.“ 2 Въпросът за това „силно чуждо влияние“ при него остава открит.
Анастас Поппетров Гранитски и неговият „Истинний глас“
Преклонението пред цялостното дело на българските възрожденци нерядко се съчетава с по-слаб интерес към някои от тях, които не са сред духовните първенци или дръзките революционери. Но мнозина от съвременниците на П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев, оставили след себе си по скромна диря, привличат вниманието не само като интересни детайли от общата картина на духовния живот, но и със собствените достойнства на своя жизнен път. Един от тях е Анастас Гранитски – продуктивен книжовник, общественик, учител и човек с интересна съдба.
Страница 1 от 6
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.
