От известно време списанието, с което се занимавам, въведе това чудо. От началото си бях леко скептичен, но резултатите надхвърлиха очакванията ми. Не бях изненадан от формализма на някои от рецензентите. Понякога основателен – безспорен текст, пишеш набързо няколко изречения и готово. И аз съм го правил. Но се случиха и няколко интересни реакции, за които ме сърби да споделя.


- Рецензент, който би трябвало да е поласкан от избора му, обещава да отговори до седмица, но минават, колко, май две години. И не е да не съм напомнял. При това за безспорна статия от уважаван автор. В устен разговор рецензентът споменава, че имал някакви бележки и още утре ще ги напише.

Обичам България заради правилцата ѝ, умението ѝ да се спотайва, да заобикаля законите, да се възползва от всичко, що носи власт. Мразя България, защото в нея не можеш да уредиш нищо без връзки, защото всяко нещо се прикрива под плаща на властта.

Не бързайте да харесвате или да ме обвинявате. Това всъщност са думи на Херт ван Истендал от увода на книгата му „Белгийският лабиринт“ (прев. М. Енчева, И. Дундакова-Карабашлиева, Пловдив: Жанет 46, 2015). Има ги и на четвърта корица. Аз само смених името на родната му страна, за която пише автора. А книгата ми е подарък от белгийски приятел, който я харесва.

Поне две неща ме провокират в тази закачка, а и в книгата като цяло. (Казвам „поне“, тъй като си запазвам правото да се върна към нея.) Първото е критичния начин, по който един сериозен автор (не таблоиден журналист или ФБ коментатор) пише за страната си. (Преди време по същата причина бях - и съм – впечатлен от друга забележителна книга - „Изобретяването на еврейския народ“ (прев. Р. Люцканов, София: БГ книга, 2011) от Шломо Занд. Мисля си как евентуално биха се приели подобни български книги за България. Всъщност май знам, тъй като има някакви опити, с мълчание, с възмущение или с не особено разбиращ възторг (най-малко вероятно).

Читателски бележки

 

Ще се опитам да споделя читателските си впечатления, без да се задълбавам и без да надниквам в критически писания. (Е, без Уикипедия не мога да мина.) Бележките ми нямат претенция за оригиналност (сигурно други вече са казвали подобни неща, при това по-разгърнато и аргументирано), вероятно някъде са наивни, но поне са искрени.

Преди повече от година прочетох „2666“ и бях разтърсен. Влюбих се в този роман и още съм, въпреки че ми е невъзможно не само да го разкажа, но и да си спомня повечето детайли. Очаквах с нетърпение „Диви детективи“ („Los detectives salvajes“), за който бях чел това-онова, но той, кой знае защо, още не е преведен на български.

Чудомир и другите е голяма и малко разработена тема. Както в биографичен план, така и по отношение на успоредиците и противопоставянията в словесното и визуалното изкуство. В биографичен план неясна, поне за мен, е провокативната тема жените в живота на Чудомир – съпругата Мара Нонова, връзката с актрисата Мара Пенкова (Вж. Димитрова 1980: 81-83; Минчева 2009), представяна с недомлъвки в различни текстове 1, в анкетата се мярка имената на учителката Чонка Славова и на художничката Невенка, (Димитрова 1980: 51 и 81.), няколко стихотворения от 1912 г. са посветени на Х.У., У. и К.У. (Чудомир 2010: 79, 81, 93). Дали в това благопристойно представяне, съчетано с известни намеци, не може да се потърсят и белезите на провинциализма. Но „не съм от тях, како Сийке“ или поне за момента не набирам куража да навляза в темата. Може и друг път. Ако си позволя един не съвсем коректен израз, тук може да се открият и белезите на провинциализма.

  1. Литературната история тук и сега. Опити и съмнения
  2. Дългата Одисея на един млад поет
  3. Упражнение по стил