Читателски бележки
Прочетох „Улицата на кошмарите“ от Уилям Линдзи Грешам. Не съм гледал никоя от двете екранизации, но предполагам, че реакцията ми и от тях би била същата. Романът не е лош, бележките ми са към Въведението на Ник Тошес (непознато за мен име). И още повече – към моите реакции. Като се позовава на биографични сведения за автора, Тошес ме убеждава, че „почти във всяка дума в „Улицата на кошмарите“ си личи, че е била написана от човек, измъчван от тежко пиянство“. Не долових това. И още нещо – „по един мистичен начин на картите Таро на моменти бива придавана известна злокобна тежест и достоверност за разлика от всички останали спиритуалистични номера в романа, които за Грешам и неговите герои са просто долнопробни шмекерии“. Познавам Таро съвсем повърхностно, за разлика от пиянството, преди време една приятелка ми е разказвала и демонстрирала как те действат. Със сигурност не съм разбрал тънкостите, дори и основните понятия, но ми се стори, че връзката между Таро и романа е доста слаба, илюстративна.
Благопристойният Чудомир на фона на еротичните рисунки на съвременниците му Илия Бешков и Стоян Венев
Присъствието на еротиката в културата от първата половина на ХХ в. е интересна тема. Много от изследователите са склонни да я откриват още в праисторическите изображения (което е дискусионно), в Античността, през Средновековието и, разбира се, в Новото време. В контекста на българската словесност от ХІХ в. съществуват текстове, които имат отношение към еротиката, като те се засилват след Освобождението. След първите подобни текстове при Софроний и Петко Славейков, малобройните изследователите на темата откриват еротични мотиви при Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Иван С. Андрейчин и др., същинска еротика е налице при автори от първата половина на ХХ в. като Андрей Протич, Чичо Стоян (Стоян Попов), Славе Езеров… (вж. Бенбасат 1998).
Една незабелязана пародийна история („Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов)
Хумористичните истории на България са интересна и важна тема, която привлича внимание от различни гледни точки. Покрай заниманията си с Ас. Христофоров, Чудомир и Р. Алексиев постепенно стигнах до нея и ми се струваше, че тя не е интерпретирана достатъчно задълбочено. В последно време Нина Димитрова разгледа „Хумористична история на българите“ (1928) на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ (1928) на Георги Църковски, „Хумористична история на България“ (1937) на Райко Алексиев, „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, „Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов и „История на Болгарiа“ (1999) на Иван Кулеков. (Димитрова 2021) Към тях могат да се прибавят непубликуваните приживе текстове на Асен Христофоров „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда“, „Български хроники“ (т. 1-4, 2006-2009), на Стефан Цанев, „Чудният свят на древните българи“ (2011) на Румен Даскалов, а и други неща. Ще се опитам да предложа някакви допълващи разсъждения и да продължа наблюденията с останалата маргинална книга на Георги Константинов.
Един по-скептичен Вазов
„Белимелецът“ и „Една одисея из Делиорман“
Днес в Бели мел има паметник на Върбан Пенов, считан за основен прототип на Славчо Белимелецът,
дело на скулптура Димитър Ганчев, роден в селото.
Иван Вазов основателно се разглежда като писателят, който олицетворява националната митология, в която борите за национална независимост заемат ключово място. Той фактически не взима сериозно участие в тях, въпреки че е член на местния комитет с Сопот. Въпреки няколкото месеца, прекарани сред хъшовете в Румъния той стои малко встрани от тях, а и преките участници в борбите, особено З. Стоянов, след Освобождението не го възприемат като свой. Това напрежение се задълбочава около Съединението, то се свързва с русофилските му убеждения, които дотолкова обтягат отношенията му със Стамболовото правителство, че Вазов решава да емигрира през Цариград в Русия. Русофилството на Вазов е постоянно, но с годините преминава през интересна еволюция, която, струва ми се, очаква своето задълбочено изследване. Към него може да се прибави и стаеното му несъгласие към всяко насилие, оттам и скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.
Страница 1 от 2
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.