Дългият път към законността на новото време („Под игото“ и „Нова земя“ на Иван Вазов)

През 1886 Вазов бяга за няколко месеца в Цариград, след това се установява в Одеса, където пише „Под игото“. Романът е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (Т. 1-3, 1888-1889), а няколко години по-късно и като отделна книга (1894) и почти веднага започва да се възприема като първото значително произведение от този жанр в българската литература, образец за висока национална класика, централна творба за българската национална митология, носител и дори създател на всеобщо споделено знание за себе си.

Прочети още...

Накратко за две братовчедки

 

Елена (1954 - 1996)

 

С Лени сме връстници, тя всъщност е първа братовчедка на майка ми, затова често се шегувах, че ми е леля, но е два месеца по-млада. Родена е в Пловдив и поради това сме се виждали много често, дори когато учеше в софийската художествена гимназия. След това по едно и също време бяхме студенти във Велико Търново, където тя учеше живопис. Беше затворена и необщителна, но двамата се чувствахме близки. В средата на 70-те комуникациите бяха доста по-сложни и повечето студенти периодично се отбивахме в пощата и подавахме поръчки за междуградски разговори. И мнозина забелязваха слабичкото русо момиче, което седи някъде в ъгъла на салона и тайничко прави скици на непознати. Тъй като са ме виждали да сядам до нея (май само аз го правех или само на мен беше разрешено), често са ме питали коя е тя.

Прочети още...

Александър (1885 - 1960)

Александър е представен относително широко в споменатия ръкопис „Фасади“. Фактологията е до голяма степен точна, но отношението е очевидно тенденциозно. Същото бе и на майка ми, която ми е разказвала за голямата си привързаност към него и драмата, която е преживяла около развода. Струва ми се, че съм го виждал само веднъж, в ранното ми детство, като споменът се смесва с последвалите коментари в семейството. Баба ми Стефанка ме е извела на разходка и на „Витошка“, на ъгъла с „Парчевич“ (как ли се е запазил този детайл и дали е верен), сме срещнали Александър с втората му съпруга Райна Попова. Бил съм представен, разменили сме няколко думи (по-скоро възрастните), може би съм получил нещо. Общо минута-две-три. И това е. Но срещата породи някакви не особено положителни реакции, май беше подхвърлено, че не е била съвсем случайна. Във всеки случай Стефанка и Александър са се познавали, а не ми е известно Александър да е проявил някакъв други интерес към първия си внук. Което никога не е било драма за мен. По-голям, но не много по-голям е бил интереса му към внучката Доли - дъщерята на сина му Христо. Тя се ражда в годината на смъртта му, няколко години по-късно се ражда и другия внук, който носи неговото име. Човек никога не знае, но мисля, че отсъстващият дядо (единият отдавна покойник, другият видян само веднъж, на улицата) не беше някаква травма за мен.

Прочети още...

Недялка (1893 – 1976)

Както бе дума, Недялка бе от големия Каблешков род. Учи в Софийската девическа гимназия и в американския колеж в Цариград (1907-1912). След това следва социални науки в Германия, има влечение към музиката. Прекъсва, връща се в София и доста по-късно завършва дипломация в Свободния университет, дипломатически-консулски отдел, през 1934., вече зряла жена на четиридесетина години, съпруга и майка. Историята около нейния брак е представена подробно в непубликувания ѝ роман „Фасади“, за който ще стане дума по-долу. Преди войната Недялка се изявява като преводачка, писателка и журналистка, активистка на Българския женски съюз. След смъртта на редакторката на „Млада българка“ Мила Коджабашева за известно време е отговорна редакторка на списанието (1943).

Прочети още...