Чудомир и другите е голяма и малко разработена тема. Както в биографичен план, така и по отношение на успоредиците и противопоставянията в словесното и визуалното изкуство. В биографичен план неясна, поне за мен, е провокативната тема жените в живота на Чудомир – съпругата Мара Нонова, връзката с актрисата Мара Пенкова (Вж. Димитрова 1980: 81-83; Минчева 2009), представяна с недомлъвки в различни текстове 1, в анкетата се мярка имената на учителката Чонка Славова и на художничката Невенка, (Димитрова 1980: 51 и 81.), няколко стихотворения от 1912 г. са посветени на Х.У., У. и К.У. (Чудомир 2010: 79, 81, 93). Дали в това благопристойно представяне, съчетано с известни намеци, не може да се потърсят и белезите на провинциализма. Но „не съм от тях, како Сийке“ или поне за момента не набирам куража да навляза в темата. Може и друг път. Ако си позволя един не съвсем коректен израз, тук може да се открият и белезите на провинциализма.

Историята е наука, която обхваща различни дисциплини. Едни от тях безспорно са част от нея, други използват нейното име, но се стремят да се еманципират, да намерят своя обект и да се съсредоточат върху него и да си изградят собствена методология. Такъв, струва ми се, е случаят с литературната история. Ще се опитам да споделя някои от проблемите, с които се сблъсквам като литературен историк, без да ангажирам колегите си, но с известна надежда, че те могат да подтикнат към размисъл някои от колегите историци. Ще се опирам главно на личния си опит, но ще държа сметка и за някои дебати в колегията.

Непознатият Александър Караманов. Поезия. Есета. Дневник.
Предговор, подбор и бележки Ал. Йорданов. Инст. за литература – БАН, София: Век-21-прес, 2018.

Достойно и красиво е да върнеш в литературата, още повече - за пръв път да въведеш някое забравено име на значителен, но пренебрегван по някаква причина автор. За изследователите, които се занимават с по-далечното минало, това може да бъде откритие, с което заслужено да се гордеят. Въвеждането дори на отделен непознат текст, установяването на авторство – това си е белег на професионализъм, към който практически всички се стремят. Разширяването на корпуса на националната култура е, или поне се възприема като патриотично дело, и стремежът е това разширение да продължи, да се допълва с нови автори и текстове, да се защити българската принадлежност на престижни имена от миналото. Увлеченията, разбира се, са неизбежни, нерядко комични, особено когато става дума за някаква дълбока древност; донякъде успокоително е това, че не са само нашенски. Малко по-различно изглежда положението при близкото минало. Винаги е имало незаслужено пренебрегвани автори. Опасявам се, че така ще си и остане, дано поне пренебрегването и отхвърлянето не е по политически причини и не е осъществено с механизмите на цензурата. Винаги ще тече и обратния процес – изваждане на светло на забравени, пренебрегвани, отхвърлени автори. Процесът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Няколко неща трябва да се имат предвид.Първо, субективността на преценката, особено когато става дума за приятел, за човек, с когото си споделял младостта.Второ, много често има въвеждането на непознатото до момента име е заредено с някакъв полемичен (да не кажа политически) елемент, желание да се репликира, да се уязви опонент (по правило човек, който е имал властта да попречи на таланта).Трето, ролите на откривателя на непознатите и на защитника на ощетените несъмнено са благородни. Затова и влизането в тях е много привлекателна цел, осъзната или не.

Raymond Queneau

За авторитетите по начало се пише трудно. Агиографските похвали не са препоръчителни – водят до свеждането на описваната фигура до тъповато клише за рецитиране от второкласници. Глорифициращата стратегия подлага на риск стойността на обекта – крайностите имат свойството да: едно – не носят значение; и две – да се трансформират лесно една в друга, обезсмисляйки титаничните имаготворни усилия. (…)


Не са приемливи и прекомерно критичните думи – в тях лесно се разпознава злобата на нищожествата, решили да си го върнат тъпкано на „големия“, да придобият слава чрез „рушене на митове“ – безотговорно, доколкото на мястото на вече утвърдените влиятелни фигури обикновено не се предлагат алтернативни. Да, никак не би било зле все пак да има референтни стандарти, по които да премерваме актуално своето равнище. (…)