Проблемът за академичното писане и академичните публикации е стар, но все така актуален. За мен като автор, редактор и участник в различни форми на оценяване на подобни трудове той е болезнен, да не кажа травматичен, и води до неудовлетвореност и фрустрации. Добра, струва ми се, изходна точка към него е въпросът за мотивите, които водят авторите на академични публикации. Тези мотиви, разбира се, са комплексни – израстване в академичната кариера, авторска суета, желание да се изследва някакво явление, да се споделят направени наблюдения… Прескачам по-патетичните формулировки. Струва ми се, че сред тях кариерното израстване все повече доминира. Академичната кариера винаги е изисквала публикации (Publish or perish!). Стремежът за повече на брой публикации води до текстове, които, ако не повтарят, то поне преразказват вече публикувани глави от книги и дисертации. Голяма част от конференциите и съставените по тях сборници изобилстват с подобни текстове. Обратната практика – представянето на конференции на текстове, които ще станат част от бъдещи по-големи трудове, е нещо положително; обсъждането на идеи и хипотези в колегиална дискусия може да допринесе за тяхното избистряне и обогатяване (или, много рядко – до предварителното им аргументирано отхвърляне). Струва ми се обаче, че нерядко обсъжданията извеждат на преден план изказващия се, който желае да бъде забелязан, да влезе в протокола, и оставят на по-заден план обсъждания обект.

Размисли
Посещения: 3316

  

"Из мъртвия дом“ на Любен Каравелов е особена творба, която се насочва към една актуална за ХІХ в., пък и по-късно проблематика – затворническите преживявания. Тя е публикувана от автора на сръбски език в сп. „Млада Србадиjа“ (г. ІІ, бр. 18-29, 1871) под заглавието „Из мртвог дома“. По това време авторът вече е изявен книжовник, публикувал две книги на руски („Памятники народнаго быта болгар“, 1861; „Страници из книги страданий болгарскаго племени“, 1868), една на сръбски („Jе ли крива судбина?“, 1869), две повести на български („Хаджи Ничо“ 1870; „Войвода“, 1871), а също и разкази, статии, стихотворения и др. Езикът на публикуването им посочва и публиката, към която са насочени. Предполага се, че преводът на „Из мъртвия дом“ е на друг книжовник, който не е познавал добре руски език, на който вероятно е писана, и е допуснал някои неточности. Не е ясно и има ли намеси на редактора на списанието, в което излиза.1 , изследователи допускат подобна намеса и в руските му публикации. На български творбата е издадена много след смъртта на автора, първо в превод на Б. Йоцов (1938), след това на Ст. Елефтеров в събраните съчинения на писателя (т. 4, 1966, т. 4, 1984). Още преди появата на превода Г. Константинов, който трябва да е чел творбата на сръбски, подхвърля, без да влиза в подробности: „Макар и писано под силно чуждо влияние, това произведение на Каравелов има голямо автобиографично значение.“ 2 Въпросът за това „силно чуждо влияние“ при него остава открит.

Възраждане
Посещения: 3865

„

Abstract

The main part of Petko Slaveykov's life passed in Tryavna, Istanbul, Tarnovo, and Sofia. However, for a few years, after the coup of 1881, he settled in Plovdiv, where he remained until 1883 and became involved in the political and literary life of Eastern Rumelia. Together with P. Karavelov, he continued the newspaper Independence, published several poems, and developed his ethnographic and folkloristic activities. The Plovdiv period in Petko Slaveykov's life documents the gradual decline of the poet and public figure. He remained a respected political figure but was no longer at the epicenter of political battles.

Keywords: Petko Slaveykov, poetry, Plovdiv

Когато мислим за Петко Славейков обикновено се сещаме за Трявна, за Цариград, за Търново и, евентуално за София и Стара Загора. Освен това на много други места, но за кратко, се разгръща дейността му като учител. С Трявна и Цариград са свързани най-плодотворните му творчески години. В Цариград, както и в Търново сред Освобождението той е в центъра на обществения живот, а залезът на политическата му кариера е в София.

Възраждане
Посещения: 2158

Анастас Гранитски

 

Преклонението пред цялостното дело на българските възрожденци нерядко се съчетава с по-слаб интерес към някои от тях, които не са сред духовните първенци или дръзките революционери. Но мнозина от съвременниците на П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев, оставили след себе си по скромна диря, привличат вниманието не само като интересни детайли от общата картина на духовния живот, но и със собствените достойнства на своя жизнен път. Един от тях е Анастас Гранитски – продуктивен книжовник, общественик, учител и човек с интересна съдба.

Възраждане
Посещения: 1923

 

Подобно на „История славянобългарска“ „Горски пътник“ е един от големите възли в развитието на българската национална митология. Г. Раковски влага много усилия в това свое начинание, което обаче остава недовършено. Запазен е ръкопис на първата редакция - „Горски пътник. Спев“ (1854), при това в два варианта. Като втора редакция се приема друг ръкопис – „Неповинное нещастно рачитълство Стоян и Бояни“ (1855). Първо е публикувана книгата „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), която представлява сборник от стихотворения и публицистични статии и не е пряко свързана с творбата, на която е „предвестник”. След това излиза основният вариант „Горский пътник. Повествователен спев... Списан в лято 1854, печатан же в лято 1857. У Новий Сад 1957“. От замислените следващи части Раковски публикува „Отломък от вторая част Горскаго пътника“ (Дунавски лебед, № 46, 15 авг. 1861). В архива на писателя се пазят „и други стихотворения и прозаични откъси, свързани със създаването на „Горски пътник1

Възраждане
Посещения: 4721

  1. Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство
  2. Градският ироник
  3. Едно кратко бягство: Чудомир и „Жило“
  4. Българският литературен канон през погледа на ХХІ век

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.