Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство
Книжовността е съществена част от обществения живот на българите през ХІХ в., а основните фигури в литературния живот получават важни роли в него. Затова и личните им отношения заслужават повече внимание от това, което по традиция им се отделя. А те представляват сложен възел от социални, политически и, не на последно място личностни обвързвания, пристрастия, литературни и книжовни нагласи, а и творчески потенциал. Петко Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов са трите големи фигури в българската поезия от втората половина на ХІХ в., те са почти без конкуренция до появата на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отношенията между тях не са безпроблемни. Наистина Славейков пръв публикува стихотворение на Ботев („Майце си“, Гайда 1867) и дори на следващата година пръв споменава поезията, но не и името му в една кратка литературна бележка: „Едного само от младите наши момък с поетически способности, но той или не пише вече нищо, или нищо не обнародува и не издава, което е немалка загуба за нашата книжнина.“ (Като образец за македонските наши братя писатели – Македония, г. ІІ, бр. 33, 13 юли 1868; Славейков, Т. 4, 1979: 362) Споменатият „момък“ не е назован, обвързването му с Ботев е на П. Динеков. След Освобождението старият Славейков рядко споменава войводата и практически не участва в изграждането на култа към него, с някои уточнения това важи и за сина му Пенчо.
От своя страна Ботев иронизира Петко Славейков в „Защо не съм“, в „Политическа зима“ и в някои други статии. Вазов, който също е споменат иронично в „Защо не съм“, цени Ботев, когото лично познава, посвещава му няколко творби, включително и популярния марш „Тих бял Дунав“ (1876), но не го включва в „Епопея на забравените“.
- Николай Аретов
- Възраждане
- Посещения: 2621
Прочети още: Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство
Градският ироник
Няма снимка, на която е с потури и калпак. Той е градски човек, свищовлия, в бащината му къща е отсядал самият руски император Александър II. Учил е в странство, възторгва се от модерното, поне от модерните тренове и параходи. Пише практически само за градове, май първи в българската словесност. Е, и за планини, запален турист е. Това също е градски обичай, селянинът не се катери по върховете, освен ако не пасе добитъка там. И иронично се усмихва на всичко, по-дискретно на модерната цивилизация, по-открито на хората с потури и калпаци. И в това май е първи.
Не е да не посещава малки градчета, а вероятно и паланки. Заради изборите, в които не особено успешно участва. Не особено успешно, защото предпочита да иронизира демагогията, а не да я практикува. По най-бруталния начин съдбата му спестява да се нареди сред тези, които иронизира, я в Парламента, я в Министерския съвет.
Изкушавам се да си го представя сред протестиращи жълтопаветници от по-ново време. Знам, че жълтите павета са поставени след смъртта му, но свободомислието и непокорството са по-стари. Само че не го виждам да скандира лозунги, въпреки че е партиец, от Демократическата партия. По-скоро би се усмихнал иронично на дирижирания ентусиазъм на наивници и службогонци.
ЛИК, ноември 2023
- Николай Аретов
- Критики
- Посещения: 1624
Българският литературен канон през погледа на ХХІ век
Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относително окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове и се променя с времето. И винаги има нещо подозрително, когато споровете биват туширани.
- Николай Аретов
- Критики
- Посещения: 3036
Прочети още: Българският литературен канон през погледа на ХХІ век
Едно кратко бягство: Чудомир и „Жило“
Темата за житейските и творческите връзки на Чудомир с неговите съвременници отдавна ме привлича. Преди време имах възможност да представя отношенията му със Сава Злъчкин (Аретов 2020), в началото двамата са близки приятели и си сътрудничат (по-точно Чудомир сътрудничи на Савата), а след това като че ли пътищата им се разделят. Тук ще се насоча към един епизод от това сътрудничество, на който преди не отделих специално внимание – сътрудничеството на Чудомир в редактирания от Злъчкин седмичен хумористичен вестник „Жило“, от който между от 14 март до 30 май 1910 излизат 12 броя. По това време двамата младежи са постоянни сътрудници на „Барабан“, питах се каква е причината да му изневерят – творческа, финансова, личен конфликт с главния редактор Борис Руменов (Борю Зевзека) или издателя Ст. Хайрлов.
- Николай Аретов
- Критики
- Посещения: 2368
Благопристойният Чудомир на фона на еротичните рисунки на съвременниците му Илия Бешков и Стоян Венев
Присъствието на еротиката в културата от първата половина на ХХ в. е интересна тема. Много от изследователите са склонни да я откриват още в праисторическите изображения (което е дискусионно), в Античността, през Средновековието и, разбира се, в Новото време. В контекста на българската словесност от ХІХ в. съществуват текстове, които имат отношение към еротиката, като те се засилват след Освобождението. След първите подобни текстове при Софроний и Петко Славейков, малобройните изследователите на темата откриват еротични мотиви при Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Иван С. Андрейчин и др., същинска еротика е налице при автори от първата половина на ХХ в. като Андрей Протич, Чичо Стоян (Стоян Попов), Славе Езеров… (вж. Бенбасат 1998).
- Николай Аретов
- Критики
- Посещения: 5126
Страница 1 от 2
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.