Николай Ненов, мой приятел от Фейсбук, ме провокира да се върна към един проблем, който не само аз внимателно заобикалям. Провокацията всъщност тръгва от „едно будно дете от седми клас”, което, по повод "Немили-недраги", попитало: „ЗАЩО изучаваме това произведение? Всички произведения, които четох през лятото, разказват все за кръв и насилие, за мъки и трагедии. "Под игото" - насилие, кръв, трагедии. "Немили-недраги"- също."

Учителят отговорил каквото (смята, че) трябва, но явно нещо продължава да го измъчва. Не само него.

Нека първо видим фактите. Актуалната „Учебна програма по български език и литература за прогимназиалния етап на основната образователна степен”, която свалих от сайта ни Министерството, дава някакъв отговор (в характерния усука, псевдонаучен бюрократичен стил) и посочва произведенията, които се учат в 7 клас:

1. „На прощаване” – Христо Ботев
2. „Немили-недраги” (I, II, III, V, X глава, епилогът) – Иван Вазов
3. „Една българка” – Иван Вазов
4. „Опълченците на Шипка” – Иван Вазов
5. „Българският език” – Иван Вазов
6. Из „До Чикаго и назад” (Ниагара!...) – Алеко Константинов
7. Из „Бай Ганьо” („На гости у Иречека”) – Алеко Константинов
8. „Неразделни” – Пенчо Славейков
9. „Заточеници” – Пейо Яворов
10. „По жътва” – Елин Пелин
11. „По жицата” – Йордан Йовков

Очевидно не всички са „все за кръв и насилие”, но „насилие, кръв, трагедии” наистина не липсват. Бих добавил – и патетика. Всъщност единственото безспорно забавно произведение, по-скоро фрагмент, е „На гости у Иречека”.

Целта е посочена в документа:

Основната цел на обучението по литература е насочена към подготовка на личности, които възприемат художествената литература като ценност, като достижение на човешката мисъл и изпитват стремеж и потребност да общуват с нея. Учениците умеят да анализират езика на художествената литература и да осмислят посланието, заложено в нея, да открояват мястото на творбата в контекста на дадения период въз основа на овладени методологически умения и ключови знания за общия художествен и литературен процес и за основни литературни понятия, факти и явления. У подрастващите се изгражда естетическо отношение към българската литература, нагласа за възприемане и осмисляне на нейната национална самобитност, художествен усет и вкус към народното творчество.

Извинявам се за този цитат и обещавам да не прекалявам с подобни неща. Не че не са верни, но… Най-малкото, както показва и практиката, не отвеждат много далече.

Може би трябва да се почне отначало. Да се запитаме – защо, с каква цел всъщност се преподава литература.

За подобни въпроси, не без основание, съм чувал да се казва – „Сами режем клона, на който седим.” Сигурно е така, но трябва да си даваме сметка кой се възползва от нещо, в случая – от преподаването на литература. Нямам предвид само учителите, а и техните (университетски) учители, учебникарите, критиците, публицистите, писателите и пр. (Да не пропусна администраторите.) Всички те, и някои други, всъщност сме пряко и материално зависими от преподаването на литература и трябва да си дадем сметка за това и го признаем открито.

С всичко това не искам да кажа, че изучаването на литература е излишно. Не, не е. Но, след като сме си дали сметка, че зависим от него, трябва да попитаме за целта. Тя може да бъде търсена в няколко посоки (и административните документи всъщност я търсят там, но го правят с техния си език):

- Ограмотяване на децата, които трябва да се научат да говорят и пишат грамотно.
- Култивиране на литературен и естетически вкус.
- Чрез осмисляне на литературни творби, надяваме се, се развива способността да се разбират не само писани текстове, но и „живота”.
- Възпитаване на нравственост (французите биха казали и „възпитание на чувствата).
- Не на последно място – изграждане на споделените представи, чувства и стремежи на нацията. Ще се въздържа да спомена други възможни общности (особено след провала на т.н. „класово възпитание”). Но все пак не може да не се споменат „общочовешките ценности” (с риск те да бъдат възприети в религиозен план). Оттам обаче някак задължително се стига до екология и пр.
- Литераторите някак негласно предпочитаме (вероятно и защото ни е по-лесно, защото така сме научени, но и не само по тези причини) да преподаваме история на литературата. Езиковедите си имат свои пристрастия, но да не се отклоняваме.

Това са целите, те могат да бъдат подреждани по различни начини. Очевидно е, поне за мен), че включените в програмата (не само за 7 клас) произведения категорично са свързани на първо място с патриотичното възпитание, със споделените национални ценности. А те са виждани преди всичко като „насилие, кръв, трагедии”. Възможна е и друга гледна точка, но тя трябва първо да бъде формулирана другаде, да бъде възприета поне отчасти от обществото и тогава да попадне в училище.

Всъщност подобни представи реално съществуват, те са доста силни, но битуват преди всичко в ниските и неканонични форми на културата, а интелигенцията се отнася гнусливо към тях, въпреки че те не са й напълно чужди.

Поредният въпрос, на който нямам отговор, е успява ли обучението по литература да изпълни вменената му патриотична мисия. Новият патриотизъм сред (част от) младежите като че ли насочва към положителен отговор, но несъмнено не малко хора (не само ученици) се чувстват по-скоро отблъснати от официалния патриотизъм.

Колкото до другите цели, там успехът ми изглежда още по-скромен. Причината е и в подбраните от програмата произведения, и в начина, по който се преподават и интерпретират. Учениците са по-скоро отблъснати от обучението по литература, което за тях е нещо досадно и безсмислено, което веднага трябва да се забрави (за разлика от обучението по чужд език), то няма никаква практическа полза извън образователната система – бележки, бал, матури и пр., все неща, които също бързо девалвират.

При една част от учениците те създават някакъв литературен вкус, а едно малцинство започва да осмисля що е това литература. Съмнявам се, че произведенията, които програмата прави задължителни, откриват някакви неочаквани морални ценности, към които няма друг по-пряк път. А и трябва ли наистина литературата да учи на морал (въобще не само в училищното й използване) – позволявам си да се съмнявам.

За ограмотяването – да, безспорно, но и донякъде. Невярвам обаче здравомислещ човек реално да се стреми да научи учениците да говорят като Вазов. Да разбират езика му – да, но да го възприемат като образец… Може би, но само с много уговорки.

И тук идва често задавания въпрос за „включване на други, съвременни (или поне по-съвременни) автори и произведения”. На пръв поглед отговорът е – да. И това всъщност е правено. (Улавях се на няколко пъти, че реагирам доста консервативно, когато разбирах какви съвременни разкази са давани за преразказ на изпити.) Тук проблемите са поне два, доста различни. Първият е свързан с традиционното писане (по поръчка) на подобни произведения. От доста отдавна. В повечето случаи, позволявам си да мисля, неуспешно.

Вторият и по-сериозен проблем е че истинската литературата (а не писаната по поръчка за читанки) от доста отдавна всъщност подрива представи (вкл. и морални), играе си разрушително с езика. В каква степен и по какъв начин тя трябва/може да влезе в училище? (Май наистина ще взема да се окажа консерватор, колкото и да не ми се иска.)

Очевидно е, че отговорът ми е незадоволителен, що по-малко – приложим в училище. Дано поне съм успял да формулирам човешки някои от наистина фундаменталните въпроси. Да приемем това като начало на една дискусия, която също няма да стигне до истини от последна инстанция, но може би няма да е безполезна. Поне ще изговорим неясните си мисли.

18 декември 2014

• Предишна
• Следваща