Един епизод от живота на Клотилда Цветишич в София
и неговия образ в българската книжнина
Заглавието се нуждае от поне две пояснения, едното по-общо, другото - съвсем конкретно. Първо в случая, а и въобще, не ме интересува достоверността и детайлите на конкретната битова история, а нейния образ в съвременното й обществено мнение, дотолкова, доколкото този образ е запазен в текстове от това време. Акцентът попада върху образа, благодарение на който може да се съди за манталитета на българското общество от края на ХІХ в. При това ще се опитам да говоря не само за конкретното българско (или ако предпочитате - балканско) общество от конкретно време, а и за по-общите механизми, чрез които всяко общество мисли за чужденеца, за другия и различния.
Второто пояснение е свързано с малко известното име Клотилда Цветишич. Рядко и трудно го намираме в литературата от по-ново време. Всъщност единственото му известно ми споменаване присъства в един списък на чужденци учители в България, то е доста лаконично и гласи: “Цветишич, Клотилда - хърватка, неизвестна специалност, София в Първа девическа гимназия (?) - 1881 г., а от 1. I. 1881 става директор на тази гимназия.”1 Освен просветен деец К. Цветишич е и годеница на К. Иречек. Бракът обаче не се осъществява и с този факт е свързана историята, за която става дума тук. Очевидно не съвсем справедливо в България хърватката е запомнена преди всичко с този епизод от нейния живот. Той е представен доста обективно от Владимир Сис в бележките към изданието на писмата на Иречек:
[...] Клотилда Цветишич, хърватка от Загреб, свършила педагогика във Виена, учителка в Загреб, после учителка и директорка в първата Софийска девическа семинария (сега гимназия). Хората, които са я познавали, казват, че била сериозна жена и че дълго време се противила да приеме ръката на Иречек. Пред големите настоявания на Иречек най-после склонила да се сгодят, дала си веднага оставката и заминала за Загреб да се приготви за сватба и да чака там Иречек да дойде да се венчаят. Като се върнал от България в Прага, Иречек писал на Цветишич, че неговото семейство никак не позволява да се ожени за нея, но че той е готов да държи на думата си, ако тя настоява. Щом получила писмото, тя веднага без колебание отговорила, че престава да се счита негова годеница. Съпругът на нейната по-стара сестра проф. Майснек от Загребския университет без съгласието на Цветишич е ходил в Прага да се обясни лично с Иречек. Вследствие на това Иречек се намираше в такова угнетено и раздразнено състояние.2
До голяма степен около този епизод е центриран образа на учителката в съзнанието на съвременниците й в България. Откриваме го в дневниците на К. Иречек и в един особен текст на Васил Попович, запазен в неговия архив. Несъмнено по-обективни са дневниците, те успяват да ни въведат както в душевността и мисленето на Клотилда, така и в отношението на българите към нея. Особено важен ми се струва един епизод от дневниците, който ми дава основание да нарека Цветишич с двусмисленото в български контекст определение “цивилизаторка” и още по-двусмисленото “криворазбиране”3.
Иречек сам разкрива отношението, което той и Клотилда - двама високообразовани централноевропейски славяни имат към българите. Когато през септември 1882 г. Цветишич и Иречек се срещат случайно на дунавския параход, който ги носи към българските земи, двамата потъват в дълги разговори. Самочувствието на Иречек е поласкано, че Клотилда си често спомняла неговите мъдри думи: "човек може да привикне, да се аклиматизува на Изток, ала не бива да излиза вън - впечатленията от запад правят връщането в Ориента много горчиво"4. Няма как тук под Ориент да не се разбира България, а в очертанията на Запада да не попаднат Прага и Загреб. Ефектната фраза, самоласкаещата поза карат Иречек да забрави дори симпатиите към природата и народа, декларирани другаде. Забелязаното тук противопоставянето просто настоява да бъде прочетено през методологическата призмата предложена от Е. Саид5.
Подобна гледна точка е присъща на К. Иречек. Ще си позволя да приведа един пример, който косвено е свързан с разглежданата история, тъй като е от текст, срещу който възразява В. Попович. А на Попович принадлежи текста, който носи другата гледна точка към Цветишич. Та в една своя статия за Рилския манастир Иречек възкликва:
Особито усещане обзема пътувака, колчем се доближи на един разкрач към границата на турското царство. То е съзнанието, че стоиш още въз почва християнска и цивилизувана, ала че там, зад оная чърта се зачина полуизвестната страна с непристъпни тайни, гдето няма лична безопасност и человешки права, гдето по пътя е потребна будна предпазливост и през която без особена правителствена протекция не може да се ходи по проста научна любознателност. Познат ми е той учуден поглед от нееднократен опит и винаги ми се вестеха неволно в паметта стиховете не знам на коя класическа френска трагедия, че сме там,
ou finit L’Europe et commence L’Asie6
Формално погледнато тук България е представена в Европа, но твърде близо до границата с нецивилизована Азия. Трябва да се поясни, че представеното усещане обхваща Иречек някъде недалеч от град Горна Джумая (дн. Благоевград), който при това е от другата страна на границата. А и позицията на автора е несъмнена, той идва като цивилизатор, представител на Европа и нейната култура, без да се чувства длъжен да си спомни името на “класическата френска трагедия”, нито нейния автор.
Подобни реплики очевидно не са били изключение за двамата образовани чужденци, цялостното мислене, което ги определя, ще да е личало и в поведението им. И това е пораждало ответни реакции. Другаде7 съм се опитвал да ги разглеждам във връзка с Константин Иречек и неговия конфликт с Попович, тук ще потърся може би дори по-любопитните реакции, свързани с Цветишич. Нейното присъствие очевидно не минава без скандали. През септември 1881 г. Иречек записва в дневника си:
Свинщината в пловдивския Нар. глас преди два месеца за мене, Стоянова и Mlle Цветишич. Според Вацова писал я - Сарафов junior (офицерът), имало, каже, слухове, които мълвели нещо подобно. Цветишич едва днес узнава за това. Стоянов ръмжи. Работата е вече застояла и не заслужава да се преследва на чужда територия, ала ad notam [взимам си бележка]. Уж съм пил пиво с директорката в училищната канцелария (!); Стоянов уж събирал краставици и сливи в училищната градина.8
През ноември 1882 г. Иречек отбелязва:
Клика от няколко любители на народната просвета (Шишеджиев, Д. Македонски и т. н.) пръсна слух, че в девическия пансион имало сифилис. Не излезе нищо друго, освен скрофули, и то само един случай; изследваха работата д-р Петрович, д-р Калевич, д-р Христов. Тази компания не може да се даде под съд, вече поради скандала; всичко това бърка Шишеджиев, от три години все същата история. И с какви украшения разказваха цялата тази история: болестта била не само in genitalis, ами more turco и от зад! От част беше насочена срещу Mllе Ц.; тримата загребски възпитаници и аз сме имали уж с нея alliance etroite и пр. и пр.9
Няколко месеца по-късно:
Не отколе Вацов една вечер [...] едва не се сбил с нож в ръка с Димова Македонски от министерството на финансите, който твърдял, че аз, Вацов и Златарски сме имали тайни любовни връзки с г-ца Ц. Това дребно българско чиновничество живее в страшно нравствено блато, в комарджийници, "бардаци", грубости, глупаво политиканстване (Kannegiesserei), грозна деморализация.10
Другият текст от епохата, който представя взаимоотношенията Цветишич - Иречек, принадлежи на Васил (Василаки) Попович11. Малко парадоксално личността, която в случая противостои на Иречек, е именно Попович. Парадоксът е в това, че той никак не е подходящ за говорител на традиционния битов консерватизъм. Всичко в живота му го отнася по-скоро към лагера на "проевропейски" настроените българи от това време, при това с показателното в случая уточнение за близост до славянофилските среди. Попович е роден в Браила (1833), учи в Русия, изявява се като амбициозен и ерудиран литератор. Той присъства в развитието на практически всички основни жанрове в българската литература от втората половина на ХIХ в., като в някои от тях е сред първостроителите. Без да е непременно водещата фигура, той има своето място и в поезията, и в драматургията, и в прозата, и в критиката. Творчеството му е доста разнообразно не само жанрово, но и според резултатите - в него може да се открие както следване на познати за епохата модели (в някои случаи дори най-ранните им прояви), така и тяхното пародиране и проблематизиране.
На В. Попович принадлежи първата публикувана новобългарска прозаична творба - "Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето. Българска повест". След Освобождението той продължава опитите си в прозата. Те се насочват към нови пространства и само частично пазят характерните белези на модела предосвобожденски повествования, на първо място претенцията за достоверност, за "истинност".
В архива на Попович се пази непубликуваният разказ "Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан"12, който е част от трилогията "Смях и гняв”, която обединява три сатирични портрета на съвременници. В "Дон Жуан" става дума за образован и чужденец с висок социален статус, който изоставя бременната си любовница и бяга в чужбина. Героят обяснява по своето заминаване с потискащата среда, в която е принуден да живее: "Хората са тука мизерни [...] малодушни, интриганти. Тука човек не може нищо да направи, освен да се мъчи денем и нощем напразно. Станал съм сред вас като вампирин." В писмата и дневниците на Иречек могат да се открият доста сходни обяснения. Намесени са и не особено похвалните нрави на двореца, като моралната присъда е произнесена от една консервативна и патриархална гледна точка, която представя чужденеца като неблагодарен, високомерен и носител на един меко казано съмнителен европейски морал.
Другаде съм се опитал да лансирам хипотезата, че прототипът на донжуана е Константин Иречек, а на изоставената бременна годеница - Клотилда Цветишич. Отношенията между К. Иречек и В. Попович са обтегнати. Иречек по принцип е доста строг към българите, понякога е мнителен и прави впечатление на надменен. Негативното му отношение към Попович може да се обясни с въздействие от страна на В. Д. Стоянов - приятел на Иречек и заклет противник на Попович от времето на учредяването на Книжовното дружество в Браила, когато двамата са били конкуренти за деловодителския пост. Така или иначе, в дневника си Иречек на многократно иронизира Попович и дори го представя, заедно с Н. Михайловски и Йордан Брадел, като олицетворене на ориенталското. Поводът е обсъждане в Учебния съвет на правилник на девически пансион.
Михайловски защищаваше предложението на комисията; жената, макар и стара, всякога мислела за мъж, неомъжена жена не била пригодна да управлява това заведение; каза още, че "жената, уж, била дете в голямо тяло и детето - жена в малко тяло". Той сигурно никога не е виждал добре образована жена от близо, неговата собствена жена го измъчва и бие, а в къщи нечистотия и мръсотия. [...] Попович говори идеалистично за бащата педагог, който ще се отнася с всички като със собствени деца, ще влиза през нощта ако трябва и в спалнята. Чрез тях говореха ориенталските харемски идеи. [...] Попович е женкар, вижда се от неговите еротични песнопойки, живеял тук с една своя роднина и когато наближавало да се появят последиците от това съжителство, той се изповядал на Климента и се оженил с разрешение на духовенството.13
Изглежда с "Дон Жуан" българинът си отмъщава на ироничния и самоуверен чужденец. Нека припомня, че става дума за непубликувани текстове, друг е въпросът, че и Попович, и Иречек вероятно са говорели подобни неща публично и те биха могли да останат тайна. Трети въпрос е, че днес дневникът на Иречек оставя впечатление, че е замислен и писан за публикуване след смъртта на автора. Ако се остави настрана фактическата достоверност на клюките и твърденията, която едва ли е толкова важна, можем да забележим, че Попович и Иречек се обвиняват взаимно в сходни грехове. Не маловажната разлика е, че в резултат единият се бил оженил, а другият - не. И в двата случая появата на "последиците от това съжителство" е съмнителна. Впрочем както и цялата история за Попович.
На пръв поглед изглежда, че в случая се сблъскват два възгледа. При това едва ли само за жената и отношенията й с мъжа. Иречек привидно заема една по-либерална, по-просветена и по-европейска позиция, докато В. Попович се оказва в лагера на патриархално настроените консерватори. Предпоставеността и конкретните житейски обстоятелства побеждават реалната близост между двамата протагонисти. Сходството в обвиненията като че ли подсказва, че конфликтът не е между патриархален и модерен "европейски" морал, а по-скоро между две сходни личности, овладяни от широко разпространени предразсъдъци и лични пристрастия. Либералните и консервативните обвинения се оказват само аргументи, оръжия в един по-друг сблъсък. Привидно той е личностен, но погледнато по-дълбоко в него се крие конфликта на две социални роли, на две позиции в обществото. Едната роля е на осъзнатия цивилизатор, който е дошъл в Ориента за да донесе плодовете на просвещението и да ги наложи, ако трябва и със сила. Втората роля е на туземния интелигент, който се бунтува срещу “цивилизатора”, защото не приема позицията на по-ниско поставен и обект на цивилизоване. В конкретния случай той дори може да се чувства ограбен, защото му е отнета ролята на цивилизатор, която ако не е играл, то поне е репетирал многократно - и като литератор и публицист, и като учител и общественик. Може да се допусне, че от известна гледна точка става дума не толкова за сблъсък между две гледни точки, колкото за конкурентна борба за заемане на една важна и за двамата роля - тази на цивилизатора. Всъщност и Попович, и Иречек идват "отвън", оформили са се другаде, българинът също се е чувствал неразбран и недооценен, амбициите и идеалите им са сходни.
За да се формулират позициите на двете страни трябва да се използва някакъв наличен, вече изграден език. Езикът на Попович пази спомена за (дали да не кажа - използва инструментално) дискурса на страха от заплахите на "европаизма" и "криворазбраната цивилизация", ако си послужим с езика на Възраждането. Това определено го поставя редом с недобронамерените клюкари, които коментират живота на Цветишич, очевидно несъзнателно обективирайки някакви свои скрити желания. Същевременно зад патриархалния тон на разказа, осъждащ "чуждите нрави", се прокрадва европейска лексика - не само "Дон Жуан" или употребеното като нарицателно име "дулсинея". Накрая бих отбелязал, че откровено патриархалната гледна точка също си гради някаква философска обосновка, която не ще да е без европейски аналогии, когато става дума за твърдението, че жената е “дете в голямо тяло”, приписано на Н. Михайловски - атински и московски възпитаник, книжовник и преводач, консерватор с огромен обществен опит.
Другата роля умело, макар и доста механично черпи клишета като "ориенталски харемски идеи" и "полувизантийския характер" от изградения високомерния и предпоставен европейски дискурс за Ориента. Но всъщност чак толкова либерален ли е Иречековия вариант на европейския дискурс? Чужденецът също се оказва склонен да използва патриархални аргументи в обвиненията си срещу Попович, дори и в личния си дневник, т. е. когато сякаш е насаме със себе си. Патриархалното мислене се проявява и в това, че той всъщност не разкрива мотивите за разваления годеж. Ясно е, че неговият жест има своята сложна мотивировка, вероятно само частично осъзната, както и свое оправдание за пред другите и особено пред себе си. Би могло да се допусне, че погледнат откъм Прага Загреб също може да изглежда твърде "ориенталски". Но отказът да се запише каквото и да е оправдание вероятно говори за гузна патриархална съвест, която надделява над оправданието. Несъмнено патриархален е и намекът, че годеникът всъщност се подчинява на волята на семейството.
Важното е че в спора помежду си двата дискурса търсят аргументи, свързани на първо място с жената. Нещо повече, сигурно е че най-пострадалия от цялата история е не друг, а Клотилда Цветишич. Тя е принудена от обстоятелствата, от доминиращия в българското общество манталитет, а и от собствените си разбирания да изостави избраната и желана от нея роля на цивилизатор и в прекия, и в по-ироничния смисъл на тази дума.
Струва ми се, че свеждането на конфликта единствено до противопоставянето патриархално (старо) - либерално (модерно) пречи да се забележи близостта на двете страни. Ако се премине отвъд фразеологията, може да се допусне, че двете страни всъщност се държат по сходен начин. Напълно традиционно те дефинират своето и чуждото, което бива демонизирано. От демонизирането на другия следват правила за ограничаване на общуването с него. Тяхното ядро винаги съдържа брачните и въобще сексуалните ограничения. Поне в някакъв момент забраненото става привлекателно и започва да поражда различни фантазни образи. Въпросът е доколко участниците в конфликта несъзнателно се придържат към традиционните правила и доколко използват инструментално дискурса, произведен от тези правила.
В развръзката на житейския сюжет патриархалното привидно надделява, като че ли нищо не се е променило. Но дали е точно така? Разказът на Попович, който определено не е сполучлив, а и се ангажира с една непривлекателна теза, всъщност се отдалечава от предосвобожденските представи, залегнали във възрожденската белетристика и доминиращия в нея мотив за нещастната фамилия. В него се появява нов вариант на сюжета и други персонажи. За пръв път в ролята на цивилизатора се появява и жена. Жената вече не е само обект на цивилизоване, както е например в известната драма на Войников. Явно за Попович вече не е актуален и старият тип негативен герой - похитител друговерец или коварен гръцки владика, познат от възрожденските повести. Същевременно наистина става дума само за опити, за търсене, а новото, което ще се реализира в "Кардашев на лов" на Ив. Вазов и в разказите на Алеко Константинов.
Тя на Балканите. Благоевград, 2001, с. 162-170.
- Николай Аретов
- Рецепция
- 04 Март 2011
- Посещения: 4097
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.