Милен Русков. Възвишение. Пловдив: Жанет 45, 2011.

 

Трябва да внимаваш да не земеш някой лист и да речеш „Ей това е писмото”. Ще се излъжеш, все едно кой лист си зел. А чиляк ся бая изкушава от това, за да му е просто и лесно на душата. Един вид: „Край, разбрах ва”. И туй е наистина възможно, но първо ще тряба целия басненик да ся прочете. Кое трае дълго.

 

Романът „Възвишение” единодушно (и основателно) бе приет от критиката като събитие. Това, което веднага се набива на очи е езикът - специфична стилизация на котленски диалект и въобще на разноречието на епохата. Второто, което също бе забелязано и определяно по различни начини, е насочването на Милен Русков към български сюжет (след две книги, в които българското практически липсва) и проблематизирането на идеологизираната представа за епохата.

Романът представя един ключов за българската история сюжет, нерядко изтласкван в периферията на големия героичен (или мъченически) разказ за епохата – Арабаконашкия обир от 1872 г. и провала на революционната организация. Тези събития са познати от документи, анализи и на първо място от „Миналото” на Стоян Заимов (който е споменат в текста на романа).

Да припомня, „Миналото”, заедно със „Записки по българските въстания”, е част от общ замисъл за изграждане на митологията за националната революция, двата текста следват сходен модел, но и се оказват конкурентни. Повествованието на Захари Стоянов влиза в канона като „най-българската книга” и формира представата за епохата, Ст. Заимов получава по-периферно място. Точно този по-периферен разказ използва М. Русков, като запазва основни историческите фигури, допълва ги с фикционални персонажи, изгражда сходни на познатите опозиции между тях. Докато за З. Стоянов е важна опозицията Бенковски – Волов, М. Русков като че ли извежда на преден план познатата, но по-рядко коментирана опозиция Димитър Общи – Васил Левски.

Основните персонажи са котленският абаджия Гичо и неговия спътник, жеравненският овчар Асенчо. Целият роман представлява един огромен и формално неструктуриран монолог на Гичо, който тече успоредно на събитията, а не ги припомня пост фактум. Стилизираният му език поне в лексикално отношение всъщност надхвърля не само котленския диалект, но и познатите езици на епохата. Гичо може да не разбира разни думи и понятия, или да се прави, че не ги разбира, и същевременно да си служи с други, които едва ли са използвани по това време не само от котленските абаджии – „апликация”, „ажур”, „луноход” (в смисъл на „сомнамбул”), „секвестирва”; бих се усъмнил и дали по това време се е говорило за „салам” и „багета” – думи, известни и на по-слабо образования овчар Асенчо. Редом с тях са думите, които Гичо знае от речници и др. (Например „месмеризация”, тя е въведена по това време, но чак пък да е известна на абаджиите…) Струва ми се, че освен езиковата игра, с подобни думи авторът съзнателно маркира условността на повествованието, дискретно се дистанцира от историческото повествование и неговите жанрови особености.

Знанията на героите не се изчерпват с богатия им речник. Въпреки че и двамата изпитват нужда често да си припомнят Рибния буквар и „Горски пътник”, те често и обилно цитират и други, по-ерудитски текстове, включително Стария завет и елинската митология. Тези цитати също представляват проблем, дори и да се приеме, че Гичо е един извънредно начетен и паметлив човек. Една немалка част от цитираните от него текстове той все пак няма как да познава – те са публикувани много по-късно, а няма как авторите да са му предоставили ръкописите си, при това с пояснения. Няколко примера: непубликуваният невник на четата на Раковски, автобиографичното писмо на Раковски до Ив. Иванов, представено от Гичо като част от „Неповинния българин” ¹, стихотворението на Раковски „Забава в Кубейската карантина…” – също непубликувано, при това Гичо знае историята му.

Ако, по волята на сюжета може да допуснем, че в ръцете на Гичо попада ръкопис на стихотворението „Народен” от П. Р. Славейков, както и че той знае „История славянобългарска”, че дори и Софроний, няма как да приемем, че му е известно и тефтерчето на Левски, при това точно тази част от него, която публицистиката безжалостно експлоатира през последните двадесетина години – „Народе, народе!, дет ’ вика същият Левски!” Или „Марш” (Не щеме ний богатства) на Ст. Стамболов, публикувано пет години по-съно. Да не говорим за стихотворението на поп Кръстьо. Отделно текстът е богат на скрити цитати, вкл. и на христоматийния Ботев стих: „И не стига, че звезди обсипали свода небесен от край до край, ами и една през друга падат.” Другаде можем да разпознаем дори Вапцаров и т.н.

Гичо, а понякога и Асенчо, са доста скептично настроени към текстовете и преданията, които цитират, с изключение на текстовете на Раковски, разбира се. Но дали става дума точно за текстове от епохата, когато Гичо не без ирония подхвърля „От Юван Шишман нещата никога не се губят.” Или когато „нашите хора им светнаха лицата и зеха да повтарят: „От народа – за народа! От народа – за народа!”

Гичо знае не само текстовете, но и събитията от епохата – сякаш е проучвал внимателно по-късните истории – за Раковски и двете легии, за Панайот Хитов, за Хаджи Димитър, за Бенковски, за Иларион Макариополски и какво „едва напоследък се… разбра” за него, дори за Стефчо Стамболов, „тоз вятърничав школник” и пр.

Пространният диалог между овчаря и абаджията се насочва и към по-универсална проблематика, към човека въобще, в безкрайните разговори между двамата персонажи дискретно се проиграват различни идеологически конструкции, понякога заявени открито, понякога камуфлирани с просторечието. Например – основанията за съществуването на държавата, ролята на водача, дилемата революция или еволюция, за свободата („голяма лъжа е свободата”), за писаното слово, за човека и природата и пр. Дори за въобразените общности на Б. Андерсън („…най-голямата тайна е, че народ не съществува; няма такова нещо; туй са го измислили”).

Голямо е изкушението да се трупат подобни ефектни примери, които текстът държи да бъдат забелязани. Трупането им обаче може да попречи да се забележи нещо друго. По различни начини авторът съзнателно събира и интерпретира огромна част от текстовете и повествованията от епохата (а до голяма степен и за нея) в една голяма цялост – роман, който ги използва за свои си цели, които могат да бъдат и предположени, но самото им формулиране, би ги стеснило. Подобен тип използване на различни текстове има и при другите книги на М. Русков – „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен в природата”. Не съм проверявал, а и едва ли бих се справил с подобна задача, но ми се струва, че във „Възвишение” използваните текстове от епохата са в по-голяма степен достоверни и по-малко мистифицирани.

Играта с различни текстове е тематизирана в романа чрез няколко текста, които Гичо пише, редактира, подготвя за печат и пр. – ученическото му съчинение по зададени от учителя му С. Доброплодни „събрани думи”, есето „Гората - последно убежище на свободата”, „Обръщение към священому болгарскому народу”, жизнеописание на Раковски, дописка до вестник „Свобода”. Пред очите ни авторът – Гичо - може да избере някое по-авторитетни име (например Архимандрит Гавраил), да се поласкае получателят им (Л. Каравелов), към когото иначе Гичо има известни възражения, да смени мястото на действието и пр., за да могат „нещата… тъй, по-художествено да стоят”.

Очевидно романът може да бъде възприет като е един нов, ревизионистичен прочит на големия разказ за националната революция, а ефектното заглавие – „Възвишение” – освен конкретния смисъл от края на повествованието, назовава героичната гибел, самоубийството на героя в края. (Самоубийството е важен мотив в представянето на епохата, самият З. Стоянов тръгва от него, Ст. Заимов също се насочва към него.) Попътно на авторовата ирония са подложени и някои други днешни увлечения.

Метафората от заглавието обаче може да се осмисли и в един друг план, който би намерил косвена подкрепа и в първата книга на М. Русков – „Джобна енциклопедия на мистериите”. Възвисяването, издигането, освобождаването могат да бъдат разбирани и като просветление, като елемент от някаква духовна еволюция. В текста могат да се намерят основания за изказване на подобни предположения. Може би с известно пресилване, читателят би разпознал някъде споменаване на просветлението на Буда и други източни визионери, а другаде – преразказ от напътствията на Кришна към Арджуна в „Бхагават гита”.

Двете възможни тълкувания (възможни са и други) не са алтернативни, те се наслагват и изграждат целостта, въздействащия текст на романа за Арабаконашкия обир, за проблематичното възвисяване на човека и други неща, които читателите са склонни да открият. Разгърнатият и увлекателен сюжет на романа е изпъстрен с разговори и разсъждения на какви ли не теми, актуални както за Х IХ, така и за ХХ I в. Те са забавни, на много места дълбоки, но трябва да се възприемат първо като съждения на персонажите и едва след това, евентуално, като идеи на автора. Съвременната българска (популярна) литература е претоварена с публицистични „отклонения”, които освен другото, формират нагласи на читателите. Иска ми се да мисля, че „Възвишение” не следва този модел, а го иронизира.

Персонажите са склонни да правят различни обобщения. Едно от тях се заби в паметта ми:

Туй човещината, ако беше животно, то би било някое баснословно същество, нещо кат’ отровен охлюв, кой ся в същото време на пеперуда преструва. Секи, кой има малко по-набито око, веднага вижда, че туй е отровен охлюв, и даже малко го на смях избива от тия преструвки. Но оня продължава да ся преструва, мисли, че не го разбираш какво представлява. Защо? Защото е тъп и упорит, затова. Ей такова създание би била човещината. Един василиск предания, такава една митическа медуза.

Същевременно персонажите могат да кажат и други, понякога твърдят различни неща, понякога твърденията им трудно се съгласуват. На едно от представянията на романа авторът малко провокативно отговори на въпрос за посланието на романа, като отправи към разсъжденията на Гичо за природата като „огромна махина”:

Колебай ся така като махало – напред-назад, напред-назад. Както ся и человеческата мисъл колебай. Ту това ти ся види, ту обратното – онова. (с. 325)

В други случаи авторът вероятно би могъл да предложи нещо друго като „това, което е искал да каже с романа”. Във всеки случай опитите да се сведе един роман до някакво твърдение в текста не са много убедителни, дори когато тръгват от автора. Наслагването на различните (потенциални) смисли ми изглежда по-надеждна стратегия за четене на един значителен литературен текст.

 

Бележки

¹ При следващо споменаване Гичо пояснява: „…„Неповинния българин” Раковскаго, онуй издание, което е накрая с неговия дневник от четничеството му из Балкана.” (с. 207)

• Предишна
• Следваща