Подобно на „История славянобългарска“ „Горски пътник“ е един от големите възли в развитието на българската национална митология. Г. Раковски влага много усилия в това свое начинание, което обаче остава недовършено. Запазен е ръкопис на първата редакция - „Горски пътник. Спев“ (1854), при това в два варианта. Като втора редакция се приема друг ръкопис – „Неповинное нещастно рачитълство Стоян и Бояни“ (1855). Първо е публикувана книгата „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), която представлява сборник от стихотворения и публицистични статии и не е пряко свързана с творбата, на която е „предвестник”. След това излиза основният вариант „Горский пътник. Повествователен спев... Списан в лято 1854, печатан же в лято 1857. У Новий Сад 1957“. От замислените следващи части Раковски публикува „Отломък от вторая част Горскаго пътника“ (Дунавски лебед, № 46, 15 авг. 1861). В архива на писателя се пазят „и други стихотворения и прозаични откъси, свързани със създаването на „Горски пътник¹

Николай Аретов

Възраждане

09 Ноември 2024

Посещения: 1892

Прочети още: „Горски пътник“ на Раковски. Поезия и истина

Книжовността е съществена част от обществения живот на българите през ХІХ в., а основните фигури в литературния живот получават важни роли в него. Затова и личните им отношения заслужават повече внимание от това, което по традиция им се отделя. А те представляват сложен възел от социални, политически и, не на последно място личностни обвързвания, пристрастия, литературни и книжовни нагласи, а и творчески потенциал. Петко Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов са трите големи фигури в българската поезия от втората половина на ХІХ в., те са почти без конкуренция до появата на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отношенията между тях не са безпроблемни. Наистина Славейков пръв публикува стихотворение на Ботев („Майце си“, Гайда 1867) и дори на следващата година пръв споменава поезията, но не и името му в една кратка литературна бележка: „Едного само от младите наши момък с поетически способности, но той или не пише вече нищо, или нищо не обнародува и не издава, което е немалка загуба за нашата книжнина.“ (Като образец за македонските наши братя писатели – Македония, г. ІІ, бр. 33, 13 юли 1868; Славейков, Т. 4, 1979: 362) Споменатият „момък“ не е назован, обвързването му с Ботев е на П. Динеков. След Освобождението старият Славейков рядко споменава войводата и практически не участва в изграждането на култа към него, с някои уточнения това важи и за сина му Пенчо.

От своя страна Ботев иронизира Петко Славейков в „Защо не съм“, в „Политическа зима“ и в някои други статии. Вазов, който също е споменат иронично в „Защо не съм“, цени Ботев, когото лично познава, посвещава му няколко творби, включително и популярния марш „Тих бял Дунав“ (1876), но не го включва в „Епопея на забравените“.

Николай Аретов

Възраждане

16 Юни 2023

Посещения: 5687

Прочети още: Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство

През 1886 Вазов бяга за няколко месеца в Цариград, след това се установява в Одеса, където пише „Под игото“. Романът е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (Т. 1-3, 1888-1889), а няколко години по-късно и като отделна книга (1894) и почти веднага започва да се възприема като първото значително произведение от този жанр в българската литература, образец за висока национална класика, централна творба за българската национална митология, носител и дори създател на всеобщо споделено знание за себе си.

Николай Аретов

Възраждане

17 Септември 2020

Посещения: 5384

Прочети още: Дългият път към законността на новото време („Под игото“ и „Нова земя“ на Иван Вазов)

Одеса е особен град. Той става част от Руската империя сравнително късно, в края на ХVІІІ в. През 1789 руските войски завладяват населения предимно с татари Хаджибей, дотогава част от Османската империя, който през 1894 с указ на Екатерина ІІ е преименуван на Одеса, по името на древната гръцка колония Одесос, която по онова време неправилно е локализирана в района на новия град. Той е усилено колонизиран от руснаци и украинци, от гърци (които са традиционни колонисти по цялото черноморско крайбрежие), а също и от българи. Преброяването на населението от 1897 г. открива тук и 124 хиляди евреи, вероятно част от тях също традиционно население, които са 30,5 % от жителите на града; според същото преброяване българите са 600. (Перепис 1897) През 1803 г. френският емигрант херцог Арман-Еманюел дьо Ришельо бива назначен за градоначалник, той прави първият градоустройствен план, основава лицеят (вторият в Русия), който носи неговото име. От 1865 учебното заведение прераства в Императорски новорусийски университет. Както е известно тук, както и в Херсонската духовна семинария (основана през 1838) и в други учебни заведения в града, учат мнозина българи от различни поколения. (Налбантова 2006: 153)

Николай Аретов

Възраждане

14 Януари 2020

Посещения: 6522

Прочети още: Български емигранти в Одеса (70-те и 80-те години на ХІХ в.): Случаят Светослав Миларов