Книжовността е съществена част от обществения живот на българите през ХІХ в., а основните фигури в литературния живот получават важни роли в него. Затова и личните им отношения заслужават повече внимание от това, което по традиция им се отделя. А те представляват сложен възел от социални, политически и, не на последно място личностни обвързвания, пристрастия, литературни и книжовни нагласи, а и творчески потенциал. Петко Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов са трите големи фигури в българската поезия от втората половина на ХІХ в., те са почти без конкуренция до появата на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отношенията между тях не са безпроблемни. Наистина Славейков пръв публикува стихотворение на Ботев („Майце си“, Гайда 1867) и дори на следващата година пръв споменава поезията, но не и името му в една кратка литературна бележка: „Едного само от младите наши момък с поетически способности, но той или не пише вече нищо, или нищо не обнародува и не издава, което е немалка загуба за нашата книжнина.“ (Като образец за македонските наши братя писатели – Македония, г. ІІ, бр. 33, 13 юли 1868; Славейков, Т. 4, 1979: 362) Споменатият „момък“ не е назован, обвързването му с Ботев е на П. Динеков. След Освобождението старият Славейков рядко споменава войводата и практически не участва в изграждането на култа към него, с някои уточнения това важи и за сина му Пенчо.
От своя страна Ботев иронизира Петко Славейков в „Защо не съм“, в „Политическа зима“ и в някои други статии. Вазов, който също е споменат иронично в „Защо не съм“, цени Ботев, когото лично познава, посвещава му няколко творби, включително и популярния марш „Тих бял Дунав“ (1876), но не го включва в „Епопея на забравените“.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 16 Юни 2023
- Посещения: 854
Прочети още: Петко Славейков и Иван Вазов: Историята на едно неразбирателство
През 1886 Вазов бяга за няколко месеца в Цариград, след това се установява в Одеса, където пише „Под игото“. Романът е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (Т. 1-3, 1888-1889), а няколко години по-късно и като отделна книга (1894) и почти веднага започва да се възприема като първото значително произведение от този жанр в българската литература, образец за висока национална класика, централна творба за българската национална митология, носител и дори създател на всеобщо споделено знание за себе си.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 17 Септември 2020
- Посещения: 2556
Прочети още: Дългият път към законността на новото време („Под игото“ и „Нова земя“ на Иван Вазов)
Одеса е особен град. Той става част от Руската империя сравнително късно, в края на ХVІІІ в. През 1789 руските войски завладяват населения предимно с татари Хаджибей, дотогава част от Османската империя, който през 1894 с указ на Екатерина ІІ е преименуван на Одеса, по името на древната гръцка колония Одесос, която по онова време неправилно е локализирана в района на новия град. Той е усилено колонизиран от руснаци и украинци, от гърци (които са традиционни колонисти по цялото черноморско крайбрежие), а също и от българи. Преброяването на населението от 1897 г. открива тук и 124 хиляди евреи, вероятно част от тях също традиционно население, които са 30,5 % от жителите на града; според същото преброяване българите са 600. (Перепис 1897) През 1803 г. френският емигрант херцог Арман-Еманюел дьо Ришельо бива назначен за градоначалник, той прави първият градоустройствен план, основава лицеят (вторият в Русия), който носи неговото име. От 1865 учебното заведение прераства в Императорски новорусийски университет. Както е известно тук, както и в Херсонската духовна семинария (основана през 1838) и в други учебни заведения в града, учат мнозина българи от различни поколения. (Налбантова 2006: 153)
- Николай Аретов
- Възраждане
- 14 Януари 2020
- Посещения: 3519
Прочети още: Български емигранти в Одеса (70-те и 80-те години на ХІХ в.): Случаят Светослав Миларов
Темата за семейния живот и интимните преживявания на възрожденците е интересна само по себе си, още повече – когато се свърже с книжовниците и се постави в контекста на творчеството им. Немалко от тях предлагат интересни казуси, които са леко изместени спрямо идеализираните представи за епохата и нейните първенци. Изследовател(к)ите на епохата с основание (но някога и не без известни увлечения) поставят акцента върху подчиненото положение на жената. Картината вероятно е по-сложна, наложеното от традициите подчинение поражда и ответни реакции. Но не затова е думата тук.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 27 Ноември 2019
- Посещения: 2388
Прочети още: Теория и практика на просвещенския брак 2: Никола Сапунов и Тодор Бурмов
Михаил Маджаров (1854-1944) е значима фигура в обществения живот преди и особено след Освобождението, когато е във вихъра на политическия живот, първо в Източна Румелия, където е член на Областното събрание, на Постоянния комитет, директор на финансите. След Съединението и контрапреврата е арестуван, по-късно емигрира в Цариград и в Русия. Завръща се през 1889 г., многократно е избиран за народен представител, бил е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1894-1899), на вътрешните работи и вероизповеданията (1919-1920), пълномощен министър в Лондон и Петербург.
Преди Освобождението младият Маджаров правите си стъпки на книжовното поле, но още не е сред активните книжовници. По-късно превежда „Война и мир“ (1890), започва превод на „Ана Каренина“,публикува няколко мемоарни и исторически книги, редактира в. „Мир“ (1894-1912), сп. „Българска сбирка“ (1893) и „Юридически преглед“ (1894); сътрудничи на в. „Марица“ и др.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 11 Юли 2019
- Посещения: 9980
Страница 1 от 7
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.