Вестникът представлява българско издание на хумористичния вестник „Hayal“/“Μώμος”, притежаван от Теодорос Касапис, грък от Кападокия, френски възпитаник и интересен литератор, близък с Ал. Дума-баща, с изявения турски писател и политически активист Намък Кемал (1840-1888) и др. Касапис е автор на роман („Хасан Спасителят“) и преводач от френски на турски (неговия основен писмен език) на творби на Дюма-баща („Граф Монте Кристо“), адаптира две пиеси на Молиер и една на Дюма-син. Касапис е активен издател на няколко вестника, които излизат на различни езици в Цариград. (Повече за Касапис вж. Мирчева 2007; Strauss 1995). Един от тях е „Шутош“. Част от материалите в него са оригинални, а друга (неустановена) – са превод от гръцката версия. Касапис е притежател и издател и на предишния сатиричен вестник на Славейков „Звънчатий Глумчо“, който също е български вариант на издание, излизало още на гръцки – „Κουδυνάτος“ и турски – „Çıngıraklı Tatar“, а според някои източници и на арменски и френски език.
„Звънчатий Глумчо” е спрян на 7 юли 1873, а „Шутош“ се появява три месеца по-късно, на 24 октомври 1873. Скоро след това, по думите на Найденов в писмо до Миларов от 12 декември 1873:
Прочетете още: За спорното авторството на няколко текста в „Шутош“
В края на септември 1869 г. в Браила е основано Българското книжовно дружество1. Споровете около него започват още от учредяването му. Веднага се очертават двата основни лагера, като причините за разделението са както идейни, така и личностни, между приети и пренебрегнати. Братя Попович са сред учредителите, като по-големят Костаки е един от „настоятелите“, т. е. дарителите и се е надява, че брат му Васил2 ще бъде избран за действителен член на Книжовното дружество. На учредителното събрание (29 септември 1869) изборът обаче пада върху М. Дринов (председател), В. Д. Стоянов (деловодител) и В. Друмев. От този момент В. Д. Стоянов, който като че ли е бил конкурента на В. Попович, не пести епитетите в писмата си нарича Костаки „най-черната душа: интригант, завистлив, егоист, злобник, шарлатанин и пр. висшей степени“3. Личните причини се допълват от идейните. Ръководството стои на по-традиционни, по-консервативни позиции, които са атакуван от по-радикално настроените „млади“, сред които са Л. Каравелов, Христо Ботев и В. Попович, които до голяма степен в случая се оказват съмишленици, въпреки че идейните им по отношение на борбата за национална независимост не съвпадат. Същевременно и двата лагера споделят общ интерес към миналото и към актуални за времето въпроси за просветата и духовния живот на българина.
Прочетете още: Споровете около „Периодическо списание“: Ботев, Попович и Вазов
"Из мъртвия дом“ на Любен Каравелов е особена творба, която се насочва към една актуална за ХІХ в., пък и по-късно проблематика – затворническите преживявания. Тя е публикувана от автора на сръбски език в сп. „Млада Србадиjа“ (г. ІІ, бр. 18-29, 1871) под заглавието „Из мртвог дома“. По това време авторът вече е изявен книжовник, публикувал две книги на руски („Памятники народнаго быта болгар“, 1861; „Страници из книги страданий болгарскаго племени“, 1868), една на сръбски („Jе ли крива судбина?“, 1869), две повести на български („Хаджи Ничо“ 1870; „Войвода“, 1871), а също и разкази, статии, стихотворения и др. Езикът на публикуването им посочва и публиката, към която са насочени. Предполага се, че преводът на „Из мъртвия дом“ е на друг книжовник, който не е познавал добре руски език, на който вероятно е писана, и е допуснал някои неточности. Не е ясно и има ли намеси на редактора на списанието, в което излиза.1 , изследователи допускат подобна намеса и в руските му публикации. На български творбата е издадена много след смъртта на автора, първо в превод на Б. Йоцов (1938), след това на Ст. Елефтеров в събраните съчинения на писателя (т. 4, 1966, т. 4, 1984). Още преди появата на превода Г. Константинов, който трябва да е чел творбата на сръбски, подхвърля, без да влиза в подробности: „Макар и писано под силно чуждо влияние, това произведение на Каравелов има голямо автобиографично значение.“ 2 Въпросът за това „силно чуждо влияние“ при него остава открит.
Прочетете още: Записките „Из мъртвия дом“ на Л. Каравелов и техния контекст
Преклонението пред цялостното дело на българските възрожденци нерядко се съчетава с по-слаб интерес към някои от тях, които не са сред духовните първенци или дръзките революционери. Но мнозина от съвременниците на П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев, оставили след себе си по скромна диря, привличат вниманието не само като интересни детайли от общата картина на духовния живот, но и със собствените достойнства на своя жизнен път. Един от тях е Анастас Гранитски – продуктивен книжовник, общественик, учител и човек с интересна съдба.
Прочетете още: Анастас Поппетров Гранитски и неговият „Истинний глас“
„
Abstract
The main part of Petko Slaveykov's life passed in Tryavna, Istanbul, Tarnovo, and Sofia. However, for a few years, after the coup of 1881, he settled in Plovdiv, where he remained until 1883 and became involved in the political and literary life of Eastern Rumelia. Together with P. Karavelov, he continued the newspaper Independence, published several poems, and developed his ethnographic and folkloristic activities. The Plovdiv period in Petko Slaveykov's life documents the gradual decline of the poet and public figure. He remained a respected political figure but was no longer at the epicenter of political battles.
Keywords: Petko Slaveykov, poetry, Plovdiv
Когато мислим за Петко Славейков обикновено се сещаме за Трявна, за Цариград, за Търново и, евентуално за София и Стара Загора. Освен това на много други места, но за кратко, се разгръща дейността му като учител. С Трявна и Цариград са свързани най-плодотворните му творчески години. В Цариград, както и в Търново сред Освобождението той е в центъра на обществения живот, а залезът на политическата му кариера е в София.
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.