Тази чест ми е най-трудна. Обичам родителите си и нямам какво да крия за тях. От друга страна, вече на няколко места ги споменавах, а и трудно се сещам за истории, които да са любопитни за другите. Улавям се, че с времето все повече откривам у себе си техни черти. При това тези техни черти, които не са ми допадали. Същото се случва и когато мисля за синовете си. Странно е, защото като млад се бунтувах срещу наследствеността и семейната (родовата) принадлежност. Полу на шега, когато майка ми ме критикуваше за нещо в характера ми, дежурният ми отговор беше, че причината да съм такъв е или наследствена, или влияние на семейната среда.

Прочети още: Родители

 

Елена (1954 - 1996)

 

С Лени сме връстници, тя всъщност е първа братовчедка на майка ми, затова често се шегувах, че ми е леля, но е два месеца по-млада. Родена е в Пловдив и поради това сме се виждали много често, дори когато учеше в софийската художествена гимназия. След това по едно и също време бяхме студенти във Велико Търново, където тя учеше живопис. Беше затворена и необщителна, но двамата се чувствахме близки. В средата на 70-те комуникациите бяха доста по-сложни и повечето студенти периодично се отбивахме в пощата и подавахме поръчки за междуградски разговори. И мнозина забелязваха слабичкото русо момиче, което седи някъде в ъгъла на салона и тайничко прави скици на непознати. Тъй като са ме виждали да сядам до нея (май само аз го правех или само на мен беше разрешено), често са ме питали коя е тя.

Прочети още: Накратко за две братовчедки

Александър е представен относително широко в споменатия ръкопис „Фасади“. Фактологията е до голяма степен точна, но отношението е очевидно тенденциозно. Същото бе и на майка ми, която ми е разказвала за голямата си привързаност към него и драмата, която е преживяла около развода. Струва ми се, че съм го виждал само веднъж, в ранното ми детство, като споменът се смесва с последвалите коментари в семейството. Баба ми Стефанка ме е извела на разходка и на „Витошка“, на ъгъла с „Парчевич“ (как ли се е запазил този детайл и дали е верен), сме срещнали Александър с втората му съпруга Райна Попова. Бил съм представен, разменили сме няколко думи (по-скоро възрастните), може би съм получил нещо. Общо минута-две-три. И това е. Но срещата породи някакви не особено положителни реакции, май беше подхвърлено, че не е била съвсем случайна. Във всеки случай Стефанка и Александър са се познавали, а не ми е известно Александър да е проявил някакъв други интерес към първия си внук. Което никога не е било драма за мен. По-голям, но не много по-голям е бил интереса му към внучката Доли - дъщерята на сина му Христо. Тя се ражда в годината на смъртта му, няколко години по-късно се ражда и другия внук, който носи неговото име. Човек никога не знае, но мисля, че отсъстващият дядо (единият отдавна покойник, другият видян само веднъж, на улицата) не беше някаква травма за мен.

Прочети още: Александър (1885 - 1960)

Както бе дума, Недялка бе от големия Каблешков род. Учи в Софийската девическа гимназия и в американския колеж в Цариград (1907-1912). След това следва социални науки в Германия, има влечение към музиката. Прекъсва, връща се в София и доста по-късно завършва дипломация в Свободния университет, дипломатически-консулски отдел, през 1934., вече зряла жена на четиридесетина години, съпруга и майка. Историята около нейния брак е представена подробно в непубликувания ѝ роман „Фасади“, за който ще стане дума по-долу. Преди войната Недялка се изявява като преводачка, писателка и журналистка, активистка на Българския женски съюз. След смъртта на редакторката на „Млада българка“ Мила Коджабашева за известно време е отговорна редакторка на списанието (1943).

Прочети още: Недялка (1893 – 1976)

Вуйчо Ваньо (1897 - 1972)

Той е син на Недко, вуйчо е на майка ми, но така го наричаха и други. Учил е медицина и специализира в Германия и Австрия.

Помня го добре, гостувал съм им неведнъж в представителната им къща в Пловдив. Беше много популярен лекар, имаше кабинет в къщата, и него смътно си го спомням. Беше общителен, гръмогласен, музикален. Особено близък със сестра си Недялка. При развода ѝ застава категорично, според спомените на други роднини, прекалено категорично, на нейна страна.

Прочети още: Вуйчо Ваньо

Дядо Недко (1867-1964)

В детството ми той бе доайенът на Каблешковия род. Адвокат, общественик, публицист и какво ли още не. За него има множество интересни истории, повечето прилежно описани и публикувани от внучката му Райна Каблешкова. Тук ще спомена само някои, взети от книгата на Райна и от богатия му архив, който се пази в Държавния архив в Пловдив.

Недко е копривщенин, роден в запазената и до днес Павликянска къща, която баща му джелепчията Дончо купува от тъста си. Четирите му деца осиротяват, когато Дончо е отровен през 1875 г. според семейната легенда – от турците. Първата история за първородния Недко е от детството му:

Прочети още: Каблешкови

 

Тук ще направя едно отклонение, което скача напред във времето. При това без илюстрации, но си е семейна история, при това, струва ми се, показателна за времето. Трябваше да събера кураж, за да я запиша.

Прочети още: Апартаменти

Срамно малко знам за тях. А и паметта ми не е съхранила и това, което съм чувал, останали са някакви фрагменти. За рода на Никола нещичко събрах, за момента нищо не откривам за рода на баба ми Стефанка. Нейните родители са Василка (1872-1955) и Дамян (1864-1942) Кръстеви, взимам ги от общия семеен надгробен паметник; от Дамян са останали и няколко ордена за храброст. Фамилното име на брат ѝ беше Дамянов, по баща, за него след малко. Знам, че е учила (завършила?) философия, но кога, къде…

Прочети още: Стефанка (1893 - 1970) и Никола (1885 - 1933)

За рода на баща ми съм принуден да се опирам на разни външни спомени и документи. Даже имената са разколебани. Помни се, или поне аз така е останало в паметта ми, че най-стария известен представител на рода е свещеник и е от Македония. Той се преселва в днешна България в Сопот /Карлово. Когато в детството ми сме минавали подбалканския път, баща ми ми е посочвал, че тук някъде (но къде беше това тук) е местността Аретови ливади. Явно не съм запомнил добре, защото днес Уикипедия открива местностите Аретовия егрек, Аретово кланче (sic) в землището на село Иван Вазово (бивше Химитлии), южно от Карлово (ок. 25 км) и Калофер (27 км), западно от Хисар (9/ 18 км). Пак там, сред местните родове са посочени „Аретови и техните разклонения – Десови, Вътеви и Вълеви“. И трите имена не ми говорят нищо.

Наскоро, през 2021 г. чрез Фейсбук с мен се свърза потребител на Фейсбук с никнейм Angel Trangos, който ми писа:

Между другото моята прабаба, която е родена в с. Иван Вазово е с фамилия Аретова... Казва се Вида, а нейният баща - Кольо (Никола) Аретов. ...
Ами ще поразпитам братовчедите, които помнят прабаба Вида!

Но продължение не последва. Като се имат предвид топонимите в землището на това село, роднинската връзка е напълно допустима. За съжаление, за момента не ми е известно нищо повече не се знае за това възможно разклонение на фамилията. А името Кольо /Никола /Николай явно се повтаря.
И още един сходен мейл:

Казвам се Иванка Танева, а майка ми е от Аретовия род. (…) По принцип за семейството на майка ми по разбираеми причини почти не се е говорило. Доколкото съм дочувала, прадядо ми Десо е бил кмет на село Иван Вазово и по време на неговото кметуване е построено старото училище. Семейството е било заможно, но от имотите освен топоними, не знам нещо друго да сме наследили. Иначе като цяло в Иван Вазово Аретовият род се смята за по-специален, образован и доста амбициозен. (…) През последните години правя опити малко по малко да сглобя пъзела на родовата история, но за съжаление останаха малцина, които разполагат със спомени и някаква информация.

Прочети още: Аретови

 

Твърде късно се заех да събирам материали за рода си. В паметта ми се е съхранило малко, а хората, които бих могъл да питам, се стопиха. Не липсват и противоречия между различни спомени, между спомени и документи и т. н. Подтиците за написването на тези бележки са много, някои от тях отколешни, два – по-актуални и всъщност решаващи. Родителите ми вече ги няма, първо си отиде баща ми Арет (2007), след това и майка ми Петринка (2015). Та след смъртта на майка ми наследих и две-три кутии със снимки. Някои от тях бях виждал, други – не (или бях забравил). Тези снимки започнаха да ми разказват някакви истории, по правило без начало и без развръзка; понякога те също не се съгласуваха безпроблемно със сюжетите, които бях чувал, с вариантите им, които паметта ми бе съхранила доста небрежно.

Прочети още: Семейни истории 1

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.