Непознатият Александър Караманов. Поезия. Есета. Дневник.
Предговор, подбор и бележки Ал. Йорданов. Инст. за литература – БАН, София: Век-21-прес, 2018.

Достойно и красиво е да върнеш в литературата, още повече - за пръв път да въведеш някое забравено име на значителен, но пренебрегван по някаква причина автор. За изследователите, които се занимават с по-далечното минало, това може да бъде откритие, с което заслужено да се гордеят. Въвеждането дори на отделен непознат текст, установяването на авторство – това си е белег на професионализъм, към който практически всички се стремят. Разширяването на корпуса на националната култура е, или поне се възприема като патриотично дело, и стремежът е това разширение да продължи, да се допълва с нови автори и текстове, да се защити българската принадлежност на престижни имена от миналото. Увлеченията, разбира се, са неизбежни, нерядко комични, особено когато става дума за някаква дълбока древност; донякъде успокоително е това, че не са само нашенски. Малко по-различно изглежда положението при близкото минало. Винаги е имало незаслужено пренебрегвани автори. Опасявам се, че така ще си и остане, дано поне пренебрегването и отхвърлянето не е по политически причини и не е осъществено с механизмите на цензурата. Винаги ще тече и обратния процес – изваждане на светло на забравени, пренебрегвани, отхвърлени автори. Процесът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Няколко неща трябва да се имат предвид.Първо, субективността на преценката, особено когато става дума за приятел, за човек, с когото си споделял младостта.Второ, много често има въвеждането на непознатото до момента име е заредено с някакъв полемичен (да не кажа политически) елемент, желание да се репликира, да се уязви опонент (по правило човек, който е имал властта да попречи на таланта).Трето, ролите на откривателя на непознатите и на защитника на ощетените несъмнено са благородни. Затова и влизането в тях е много привлекателна цел, осъзната или не.

Прочети още: Дългата Одисея на един млад поет

Редакторът представя

Мария Пилева, Бунт, надежда, изкупление: Англоезичните преводи от българския ХІХ век. София: Кралица Маб, 2018. Мария Пилева, Бунт, надежда, изкупление: Англоезичните преводи от българския ХІХ век. София: Кралица Маб, 2018. 

Монографията на Мария Пилева представлява преработена дисертация. По традиция от подобни книги се очаква задълбочено и цялостно разглеждане на някакъв проблем, стъпило върху библиография, която се приближава до изчерпателност. Тази традиция като че ли позапада в последно време, в случая тя е не само спазена, но, в някакъв смисъл, и надхвърлена, поне що се отнася до наистина респектиращата библиография, използвана за написването на труда. Наред с множеството цитирани изследвания, в края са посочени и други, посветени на разглежданите проблеми, които не са пряко споменати в текста, но идеите им са взети предвид, или просто биха били полезни за следващите изследователи. Не липсват, разбира се, и обичайните споменавания на важни за автора трудове; важни по различни причини – било защото са престижни, било защото заемат някакви важни позиции и т.н.

Прочети още: Нов поглед към преводите от английски

Raymond Queneau

За авторитетите по начало се пише трудно. Агиографските похвали не са препоръчителни – водят до свеждането на описваната фигура до тъповато клише за рецитиране от второкласници. Глорифициращата стратегия подлага на риск стойността на обекта – крайностите имат свойството да: едно – не носят значение; и две – да се трансформират лесно една в друга, обезсмисляйки титаничните имаготворни усилия. (…)


Не са приемливи и прекомерно критичните думи – в тях лесно се разпознава злобата на нищожествата, решили да си го върнат тъпкано на „големия“, да придобият слава чрез „рушене на митове“ – безотговорно, доколкото на мястото на вече утвърдените влиятелни фигури обикновено не се предлагат алтернативни. Да, никак не би било зле все пак да има референтни стандарти, по които да премерваме актуално своето равнище. (…)

Прочети още: Упражнение по стил

Слово при представянето на книгата "Сама по света" от Милка Петрова-Коралова

milka_petrova_koralova.jpg

Тази вечер съм доста притеснен. Първо, защото, освен нормалната сценична треска, може би в тази зала аз съм последният човек, който се е запознал с творчеството на Милка Петрова-Коралова. От друга страна, това ми дава възможност да съм най-близко до радостта от срещата с непознат автор. Преди дни, на откриването на чудесно организираната двойна изложба, посветена на едно литературно семейство, "Емил Коралов - неконформистът" и "Милка Петрова-Коралова - скиталката, дъщеря на света" тук, в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", с известна изненада установих, че много хора знаят Милка Петрова и пазят топли спомени за книгите от поредицата "Сама по света" и за нейната авторка.

Притеснен съм още и защото името на Милка Петрова-Коралова и нейното творчество не присъстват в литературната история, меко казано. А това творчество не се изчерпва със "Сама по света". В новото издание, което ни е събрало днес и което е подготвено от следващото поколение Коралови, са включени и редица други нейни текстове от различни жанрове. Добавени са и писма, снимки, биографични сведения, библиография, спомени и други материали, които допълват портрета на авторката и нейното време.

Прочети още: Светът е шарен

Stephen Greenblatt. The Swerve: How the World Became Modern. New York: W. W. Norton. 2011.

На Надя Данова, която ме насочи към тази книга. И не само към нея.

Стивън Грийнблат е авторитетен изследовател, познат и в България, включително и от публикации в „Литературна мисъл“ (№ 7, 1991). Той е основната фигура в т. нар. „нов историзъм“, особено популярен в края на ХХ в. изследователски метод, незагубил актуалността си и днес. Вероятно най-известният му труд е биографията на Шекспир Will in the World: How Shakespeare Became Shakespeare (2005). Последната му книга The Swerve: How the World Became Modern (2011), наградена с Пулицър и с американската награда за нефикционална литература, също използва игра на думи в заглавието. Речниците превеждат Swerve като „отклонение“, а втората част уточнява, че вниманието е насочено към преходът на света към модерната епоха. Българският превод на поемата, дело на М. Марков също говори за „отклоняване“ (2, 116)

greenblatt.jpg

Прочети още: Как се ражда модерността според Грийнблат