Иван Богданов заема особено място в развитието на българската литературна история и критика, а, бих казал, и в моето лично развитие. Първата книга на литературен историк, която съм прочел, а и препрочитал с удоволствие, е „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели” (София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.). Наред с няколко други негови книги - „Спътници на първенците” (София: Български писател, 1960), „Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.) и, струва ми се, „Климент Охридски” (София: Народна просвета, 1966.) и някои от другите очерци, тя се намираше в семейната ни библиотека.

По-късно на няколко пъти съм се връщал към „Кратка история на българската литература”, моят екземпляр е нашарена с подчертавания и бележки. Същото се отнася и до „Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983). А трудът на Ив. Богданов, който най-често съм цитирал, несъмнено е „Речник на българските псевдоними” (София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989) Няма съмнение, че подобно е отношението и на мнозина други литератори, които често се обръщат към Ив. Богданов, когато искат да установят кой стои зад някой псевдоним, какво е публикувано през някоя конкретна година или да се срещнат с неподправени мемоарни сведения за немалко писатели и учени от ХХ в.

Прочети още: Българското възраждане в литературноисторическите концепции на Иван Богданов

Читателски бележки

 

Ще се опитам да споделя читателските си впечатления, без да се задълбавам и без да надниквам в критически писания. (Е, без Уикипедия не мога да мина.) Бележките ми нямат претенция за оригиналност (сигурно други вече са казвали подобни неща, при това по-разгърнато и аргументирано), вероятно някъде са наивни, но поне са искрени.

Преди повече от година прочетох „2666“ и бях разтърсен. Влюбих се в този роман и още съм, въпреки че ми е невъзможно не само да го разкажа, но и да си спомня повечето детайли. Очаквах с нетърпение „Диви детективи“ („Los detectives salvajes“), за който бях чел това-онова, но той, кой знае защо, още не е преведен на български.

Прочети още: Роберто Боланьо

Чудомир и другите е голяма и малко разработена тема. Както в биографичен план, така и по отношение на успоредиците и противопоставянията в словесното и визуалното изкуство. В биографичен план неясна, поне за мен, е провокативната тема жените в живота на Чудомир – съпругата Мара Нонова, връзката с актрисата Мара Пенкова (Вж. Димитрова 1980: 81-83; Минчева 2009), представяна с недомлъвки в различни текстове 1, в анкетата се мярка имената на учителката Чонка Славова и на художничката Невенка, (Димитрова 1980: 51 и 81.), няколко стихотворения от 1912 г. са посветени на Х.У., У. и К.У. (Чудомир 2010: 79, 81, 93). Дали в това благопристойно представяне, съчетано с известни намеци, не може да се потърсят и белезите на провинциализма. Но „не съм от тях, како Сийке“ или поне за момента не набирам куража да навляза в темата. Може и друг път. Ако си позволя един не съвсем коректен израз, тук може да се открият и белезите на провинциализма.

Прочети още: Чудомир и другите. „Столичанинът“ Райко Алексиев и „провинциалистът“ Чудомир

Историята е наука, която обхваща различни дисциплини. Едни от тях безспорно са част от нея, други използват нейното име, но се стремят да се еманципират, да намерят своя обект и да се съсредоточат върху него и да си изградят собствена методология. Такъв, струва ми се, е случаят с литературната история. Ще се опитам да споделя някои от проблемите, с които се сблъсквам като литературен историк, без да ангажирам колегите си, но с известна надежда, че те могат да подтикнат към размисъл някои от колегите историци. Ще се опирам главно на личния си опит, но ще държа сметка и за някои дебати в колегията.

Прочети още: Литературната история тук и сега. Опити и съмнения

Кратки бележки по маргиналиите на една дебела книга


В летните жеги ми се наложи да чета една книга, от която дълго време съзнателно се пазех – Г. Гачев, „Българския Космо-Психо-Логос. (По Христо Ботев)“. (София: Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски, 2006). Потънах в нея и попадах на любопитни фрази. Пуснах една във Фейсбук, за да проверя реакциите. Те бяха според очакванията, пак според очакванията се наложи да обяснявам кой е авторът. Два проблема се оказаха любопитни за мен – усещането за собствената идентичност на автора и нейната употреба в текста. Предпочетох да ги коментирам по-лаконично и да наблегна на цитатите, които взимам от споменатото българско издание, като в скоби посочвам само страницата. 

Прочети още: Георги Гачев и българите

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.