Присъствието на еротиката в културата от първата половина на ХХ в. е интересна тема. Много от изследователите са склонни да я откриват още в праисторическите изображения (което е дискусионно), в Античността, през Средновековието и, разбира се, в Новото време. В контекста на българската словесност от ХІХ в. съществуват текстове, които имат отношение към еротиката, като те се засилват след Освобождението. След първите подобни текстове при Софроний и Петко Славейков, малобройните изследователите на темата откриват еротични мотиви при Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Иван С. Андрейчин и др., същинска еротика е налице при автори от първата половина на ХХ в. като Андрей Протич, Чичо Стоян (Стоян Попов), Славе Езеров… (вж. Бенбасат 1998).

Прочети още: Благопристойният Чудомир на фона на еротичните рисунки на съвременниците му Илия Бешков и Стоян...

 

 konstantinov

Хумористичните истории на България са интересна и важна тема, която привлича внимание от различни гледни точки. Покрай заниманията си с Ас. Христофоров, Чудомир и Р. Алексиев постепенно стигнах до нея и ми се струваше, че тя не е интерпретирана достатъчно задълбочено. В последно време Нина Димитрова разгледа „Хумористична история на българите“ (1928) на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ (1928) на Георги Църковски, „Хумористична история на България“ (1937) на Райко Алексиев, „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, „Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов и „История на Болгарiа“ (1999) на Иван Кулеков. (Димитрова 2021) Към тях могат да се прибавят непубликуваните приживе текстове на Асен Христофоров „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда“, „Български хроники“ (т. 1-4, 2006-2009), на Стефан Цанев, „Чудният свят на древните българи“ (2011) на Румен Даскалов, а и други неща. Ще се опитам да предложа някакви допълващи разсъждения и да продължа наблюденията с останалата маргинална книга на Георги Константинов.

Прочети още: Една незабелязана пародийна история („Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов)


„Белимелецът“ и „Една одисея из Делиорман“

 

Belimelecat 1024x768

Днес в Бели мел има паметник на Върбан Пенов, считан за основен прототип на Славчо Белимелецът,
дело на скулптура Димитър Ганчев, роден в селото.

 

Иван Вазов основателно се разглежда като писателят, който олицетворява националната митология, в която борите за национална независимост заемат ключово място. Той фактически не взима сериозно участие в тях, въпреки че е член на местния комитет с Сопот. Въпреки няколкото месеца, прекарани сред хъшовете в Румъния той стои малко встрани от тях, а и преките участници в борбите, особено З. Стоянов, след Освобождението не го възприемат като свой. Това напрежение се задълбочава около Съединението, то се свързва с русофилските му убеждения, които дотолкова обтягат отношенията му със Стамболовото правителство, че Вазов решава да емигрира през Цариград в Русия. Русофилството на Вазов е постоянно, но с годините преминава през интересна еволюция, която, струва ми се, очаква своето задълбочено изследване. Към него може да се прибави и стаеното му несъгласие към всяко насилие, оттам и скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.

Прочети още: Един по-скептичен Вазов

Миналата година предложих сравнение между Чудомир и Райко Алексиев, сега го допълвам с привличането на друг художник и сатирик - Сава Злъчкин (някъде във фона ще останат фигурите на Константин Щъркелов (р. 1989) и Александър Божинов (1878-1968), като се надявам така да достигна до една по-разслоена представа за популярната култура от първата половина на ХХ в., която няма как да заобиколи Борю Зевзека (1884-1944), Стоян Венев (р. 1904-1989), Илия Бешков (1901-1958) и много други.

1 Chudomir auto  Sava Zlachkin 

      Чудомир                                                                                                                                                                   Сава Злъчкин

Прочети още: Чудомир и Сава Злъчкин. Раздалечаване

Иван Богданов заема особено място в развитието на българската литературна история и критика, а, бих казал, и в моето лично развитие. Първата книга на литературен историк, която съм прочел, а и препрочитал с удоволствие, е „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели” (София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.). Наред с няколко други негови книги - „Спътници на първенците” (София: Български писател, 1960), „Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.) и, струва ми се, „Климент Охридски” (София: Народна просвета, 1966.) и някои от другите очерци, тя се намираше в семейната ни библиотека.

По-късно на няколко пъти съм се връщал към „Кратка история на българската литература”, моят екземпляр е нашарена с подчертавания и бележки. Същото се отнася и до „Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983). А трудът на Ив. Богданов, който най-често съм цитирал, несъмнено е „Речник на българските псевдоними” (София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989) Няма съмнение, че подобно е отношението и на мнозина други литератори, които често се обръщат към Ив. Богданов, когато искат да установят кой стои зад някой псевдоним, какво е публикувано през някоя конкретна година или да се срещнат с неподправени мемоарни сведения за немалко писатели и учени от ХХ в.

Прочети още: Българското възраждане в литературноисторическите концепции на Иван Богданов

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.