Мирослав Пенков, На изток от Запада. С.: Сиела, 2011.

Сборникът „На изток от Запада” от Мирослав Пенков привлече вниманието. Част от причините са очевидни младият автор – преподавател по творческо писане в Щатите – е похвален от С. Ружди, негови разкази са публикувани в престижни списания и антологии, а книгата му се радва на добър издателски интерес и извън Америка. Подобни неща са интересни и медиите охотно ги тиражират, а М. Пенков дава поредица от смислени интервюта, има хубав двуезичен сайт и явно знае правилата на PR-а.

Всичко това има само частична връзка с текстовете му. А те са много добри и си заслужават активното им лансиране. Един господ обаче знае каква би била съдбата им без това лансиране.

Какво в случая значи много добри текстове. Вероятно това, че са написани с добро владеене на писателския занаят, с богат арсенал от изразни средства – сложно изградени сюжети, които се връщат назад във времето, интересни персонажи, представени стегнато, интересни истории и пр. При това, за разлика от доста дебютни книги, всъщност пред нас не са автобиографични истории, както и сам авторът заявява в едно интервю. Напротив, разказите на М. Пенков са съзнателно изградени конструкции, които активно използват различни жанрови, повествователни, в някаква степен – и езикови ресурси.

Няколко изречени по-горе не бях съвсем точен, когато споменах за дебют. Като ученик Мирослав Пенков публикува в ограничен тираж и друга книга („Кървави луни”), която показва възможностите му да си служи със съществуващи жанрови конструкции. Не съм я чел и не бих могъл да кажа доколко успешно, но насочването на един съвсем млад автор към различни сфери на литературата ми се струва показателно, а и заслужава уважение. Въпреки че днес М. Пенков дискретно се дистанцира от ранната си изява, той е запазил сайта, с който навремето е представил книгата - http://penkov.hit.bg/.

(Тук ще отворя една голяма скоба за да задам въпрос, на който наистина нямам отговор. В каква степен възприемането (от мен, от читателите) на разказите е повлияно от бекграунда на автора. В момента имам предвид фактът, че той е преподавател по творческо писане, но другите елементи от този бекграунд също са важни. От един (американски) преподавател по творческо писане се очаква да пише добре и това лесно се констатира. От друга страна, съществуват и различни скептични предубеждения към тази академична дисциплина, основателни или не. Те също влияят върху възприемането на подобни книги. Романтизмът ни е внушил – творчеството е божа дарба, то не се учи…)

Затварям скобата (а може би не я затварям?) и се насочвам към цялостната конструкция на книгата, която на английски има показателно подзаглавие „A Country in Stories”. Тази Country е, разбира се, България, представена на западния читател не без съобразяване с неговите предварителни представи. Едва ли непременно за България, по-скоро за посткомунистическите Балкани. Чух за реакции, които слагат на книгата напълно неадекватния етикет „антибългарска”. Но и неадекватните твърдения си имат своята мотивировка, която заслужава внимание.

М. Пенков не казва нищо лошо на своята родина, напротив, той декларира любовта си към нея и иска да я представи пред света. Книгата демонстрира абсолютна политическа коректност, която дори вероятно би могла да бъде смекчена. Авторите, които живеят в България, и по-младите, и утвърдените, си позволяват доста по-остри критики, за публицистите да не говорим. Някои съвременни автори с български произход, които живеят в чужбина също са доста по-критични към тукашното, по-точно – към своите представи за тукашното (К. Касабова, С. Левичаров).

„На изток от Запада” се насочва към подчертано подчертано широк спектър от персонажи, сюжети, обстоятелства и ситуации; в осемте разказа вероятно присъства много от това, което според Пенков е характерно за България. Авторът ни представя хора от града и селото, стари и млади, фанатизирани комунисти и техни опоненти, партизани и кулаци, обирджии на черкви и жертви на предишния режим, емигранти. Посегнах да напиша „успели и неуспели в живота”, но май успелите не са толкова много, доминират отхвърлените, декласираните, жертвите. Да не пропусна циганите („Снимка с Юки”). Поне от 70-те години, а и след това подобни персонажи не са непознати за българската литература от времето на социализма. От друга страна, някои от тях стоят доста близо западните стереотипи за българското и балканското. Казах „балканското” и вероятно тук трябва да спомена, че в книгата са намерили място българските комплекси за Македония, а и за Западните покрайнини. Не е забравен, разбира се, и т.н. възродителен процес, преживяванията на мюсюлманите, реакциите на немюсюлманите. Колкото до балканското – във фона на разказите се мяркат и Тито (по-скоро неговото време), Косово, бомбардировките на Белград, реакциите на сърбите и пр.

Една от възможните реакции е – колко много политика. Признавам си, че тя не ми беше съвсем чужда, въпреки че отдавна съм загубил илюзиите за възможното разделяне на чистото изкуство от мръсната политика. Но подобна реакцията не е съвсем основателна, всъщност всички разкази в „На изток от Запада” са изградени около вечните теми и универсални мотиви – любовта и преградите пред нея, бащи (майки) и деца, индивид и общност, традиционните ценности и тяхното съхраняване /отхвърляне.

Една интересна книга, написана политически коректно и по правилата тръгва към читателите. Те я забелязват, интересно е как ще се отнасят към нея, когато отшуми оживлението, свързано с появата на новото.

 

• Предишна
• Следваща