Иванова, Евгения. Изобретяване на памет и забрава.
„Падналото царство” и „Последния владетел” в националната памет на сърби и българи.
С.: Нов български университет, 2009.

 

За добро или за зло, историята е основен механизъм чрез хората мислят своите нации. Навсякъде този важен оптически уред, тази призма е създадена, а не просто шлифована от различни идеолози, които, както е известно, никога не са единодушни. Те поставят различни акценти в известното, допълват го и изграждат от него Големия разказ за своето. В него има различни възли – основаването, приемането на сегашната религия, победите над враговете и пр. В новото си изследване Евгения Иванова се съсредоточава върху един наистина важен възел – поражението – и го анализира паралелно в два големи национални разказа – българския и сръбския. Е. Иванова отдавна е навлязла в тематиката с книги като „Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен”. 1912-1989” (2002), „Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност” (2005), а напоследък и като писател с интересния документален роман-колаж „Фото Стоянович” (2007), който разглежда друг важен възел (Възраждането) в българския Голям разказ по необичаен начин.

Методологията на анализа е грижливо обмислена и стъпва на сериозна теоретична база, основно П. Нора, Ян и Алайда Асман, Пол Рикьор, но и мнозина други, включително български и сръбски автори. Много плодотворно е прилагането на познатото разграничаване между съзнателната саможертва (sacrifice) в името на някаква висша ценност и пасивния обект на насилие (victim). Първият тип основателно е разгледан като ресурс за „изобретяване на мъченичество”. Според Е. Иванова „мъченическата памет оперира с травмата като оръжие за възмездие”. Струва ми се, че обвързването на „травмата” единствено със саможертвата и мъченичеството е въпрос на избор на терминология. Едно по-широко разбиране не би отрекло възможността и на пасивното страдание да поражда травми, които след това, по други механизми, компенсаторно да участват в големия разказ или в националната митология.

Е. Иванова използва респектиращ набор от разнообразни източници, които създават или съхраняват паметта за поражението. Тя ги класифицира в три големи групи – „свидетелства” на съвременници, култови текстове и по-късни „истории”, като държи сметка и за жанровите им особености и развитието им във времето и пространството. Наистина увлекателно е разгърнатото повествование за това как се изгражда Косовския мит в сръбската национална митология. Оказва се, че той възниква в Далмация (извън сръбските територии), първоначално има по-скоро героичен характер, след това култови текстове го обвързват с мъченичеството (познатия завет на Лазар, дело вероятно на патриарх Данило ІІІ), по-късно е оформен от историци (на първо място Мавро Орбини), а след това и във фолклористките записи и техните интерпретации на Вук Караджич; по времето на Тито е изтласкан на по-заден план, а след това е реактивиран от Милошевич и неговия кръг. Този най-общ преразказ спестява множество интересни „детайли”, например изборът и редуването на централните фигури и техните имена (крал Лазар и Милош Кобилич, станал след това Обилич), инструменталното им използване от различни политически формирования и т.н.

Българската национална митология не разполага с подобно детайлно разработено повествование за завладяването на българското царство. Вероятно защото, както с основание допуска Е. Иванова, „борбите за автокефалия, прогласяването на Българската екзархия (1870) и последвалата го схизма (1972) са центърът, около който се въобразява българската нация”.
Известните текстове не градят единен структуриран разказ с постоянни персонажи и трайно въздействие, отсъстват и аналогични житийни творби. Оттук и по-големите различия в отделните варианти, обвързването на важни сюжетни елементи с различни фигури, или поне с фигури, наричани по различен начин (Иван-Шишман, Иван (Георги) Стацимир, Шишманине Яне) и пр. Но съществената разлика, на която се спира Е. Иванова, е че българският разказ се насочва към героичен, а не към травматичен мит. Струва ми се, че поне в подобен контекст, Е. Иванова първа посочва значението на Рилската преправка на Паисиевата история, която изковава мита за „падналото царство”. Интересно е осмислянето на обвързаността на основните събития с различна природа среда – сръбския разказ е за поле, българският – за планина и река. И българският, и сръбският случай дават възможности за крайно интересни конкретни изследвания върху възникването и развитието на ключови текстове от типа на познатата на всички песен „Откак се е, мила моя майно ле”, върху опитите за канонизиране на различни исторически фигури и пр.

Наблюденията върху недовършения проект за големия разказ за падането на българското царство имат своите директни връзки с днешни, да ги нарека така, социално-психологически процеси. Е. Иванова ги допълва с един „анекс”, чиято пареща актуалност е още по-очевидна – „Опит за идентифициране на българската травматична памет: Казусът Батак 2007”. Връзката му с основния текст е много по-здрава, отколкото може да изглежда на пръв повод. Защото Баташкото клане е повествованието за жертви, което липсва на хронологически по-ранния възел в националната митология – падането на царството. И тук конкретните наблюдения са крайно интересни и, бих казал, поучителни. Според Е. Иванова Батак има потенциал за изграждане на мъченическа памет, но в него обективно преобладава по-скоро жертвата, отколкото саможертвата.

„Изобретяване на памет и забрава” е задълбочен, актуален и полезен труд, към който очевидно не само аз ще се връщам. Той провокира и към сериозен диалог, надхвърлящ демагогското или просто некомпетентно говорене за национални травми и национални ценности. Струва ми се, че един от въпросите, който книгата, заедно с много други подобни изследвания поставя, е по-общ. Сравнението между две явления, в случая два големи национални разказа почни неизбежно води до тяхното разграничаване, а оттам и до негласното изграждане на опозиции от типа на „героично – травматично”, които не са безпроблемни. Е. Иванова си дава сметка, че става дума за наслагване между двете, при което в сръбския случай доминира травматичното, а в българския – героичното. Както показват наблюденията върху казуса Батак, травмата може да се появи другаде, но тя е необходима, така както в сръбския голям разказ естествено не липсва героизъм, дори напротив. Въпросът е дали въобще зад конкретиката на реалните събития (които не са чак точкова драматично различни в България и Сърбия) не стои някаква по-обща структура, която присъства и в българската, и в сръбската, и във всяка друга национална митология. Отговорите на подобни въпроси зависят от много неща, за които не винаги си даваме сметка. Различните варианти се редуват във времето, струва ми се че днес хуманитаристиката, отхвърлила това, което нарича „Просвещенски проект”, предпочита да акцентува върху различията и спецификите. Въпреки това, струва ми се, търсенето на универсални модели, поне за мен, не е напълно дискредитирано. За някакво приближаване до един по-обективен отговор вероятно ще се стигне след натрупване на повече подобни изследвания, както между митологиите на съседни нации, така и при съпоставяния между нации, отдалечени в пространството и преминали през различни исторически пътища.

 

Литературен вестник, № 5, 10-16. 02. 2010

• Предишна
• Следваща