Радосвет Коларов на 60 години

 

Откровено неоригиналният надслов на тези редове, разбира се, заиграва със заглавието на първата книга на Радосвет Коларов (Звук и смисъл. Наблюдения върху фоничната организация на художествената проза, 1983). С него се опитвам да кажа най-важното, което мисля за този литературовед, най-същностното за неговите трудове, а и за социалното му поведение. И то е, че думите и нещата имат някакъв смисъл, който трябва да бъде експлициран. Или - разколебаният статус на литературознанието има своите основания на първо място в смисъла, който стои зад текстовете (“звуците”) на литературоведа. И този смисъл трябва да е валиден и “за другите”, а не просто софистицирана форма на самоизява.

Това е и основната съставка в рецептата за научен успех на Радосвет Коларов. Другите са: неизчерпаема самовзискателност, стремежът да се познават най-актуалните търсения в световен мащаб (съчетан с дискретна критичност) и упорито взиране в текста. Е, има и още нещо, но то не зависи от желанията и волята ни.

Чувствам се длъжен да поясня какво разбирам под двусмисления израз “научен успех”. При всички случаи не буквичките пред името или броят на книгите; в това отношение Радосвет Коларов няма особени постижения. Но успехът може да се мери и с “по-екзактни” критерии. Нямам предвид само и дори не толкова неоспоримият факт, че трудовете на Р. Коларов са след най-цитираните в българската хуманитаристика. Мотивите за цитиране могат да бъдат най-различни. По-същественото е, че те са четени, изучавани, следвани, дори имитирани. И това може лесно да бъде установено. “Звук и смисъл” излиза в непривично нисък за времето тираж и отдавна е библиографска рядкост, аз лично я нямам и неведнъж засрамено съм обяснявал, че не мога да я дам на хора, които наистина я търсят под дърво и камък. Лесно може да се направи и един друг експеримент - потърсете в коя да е голяма библиотека, посещавана от филолози българисти, първите издания на анализите “Обесването на Васил Левски и поетиката на Ботев” или “Между мрака и светлината. Наблюдения върху поемата на Ив. Вазов Паисий” и, ако успеете да ги намерите, няма как да не забележите, че те са сред несъмнено най-четените текстове в “Литературна мисъл” и в няколкото сборника, в които са препечатвани.

В средата на 90-те години тези статии се появиха в книгата на Р. Коларов “Литературни анализи” - едно издание, което мнозина очакваха да видят. След това на бял свят излезе студията “Елин-Пелин” - и в двете с нетипична за Радосвет Коларов небрежност годината на публикуване не е посочена. Те се наредиха до “В художествения свят на романа Хоро” (1988) - най-пространния от забележителните “анализи на Радосвет”.

Друга проява на “научния успех” е желанието на колегите (не само по-младите), да са близо до уважавания учен, да чуят мнението му за своите опити. А това мнение е винаги обмислено, рационално, полезно и добронамерено. Което не значи непременно лесно за възприеман. Сред не чак толкова многото ни общи спомени има един, към който и двамата сме се връщали. Дългите ни разговори по повод един мой текст, предложен за съставяния от Радосвет Коларов сборник “Поетика и история на литературата” (1990). Те бяха тежки и за двамата, прекъсваха и продължаваха, сигурно съм казал и излишни неща. Не знам дали текстът ми се подобри, но несъмнено получих един урок по висок професионализъм и научна етика. Убеден съм, че и други са имали подобни възможности. Свидетел съм и на благодарността им. Най-ярката й проява е съставеният от Мирослав Дачев сборник “Studiorum Causa” (1994), но хората, които имат удоволствието да общуват често с Радосвет Коларов, я забелязват и в по-делнични жестове.

Не бих искал да попадна в капаните на жанра похвално слово, а и Радосвет не ги заслужава. Затова ще кажа, че забележителната му отзивчивост и добронамереност имат и обратна страна. Позволявам си да мисля, че те не винаги са оправдани, че мнозина неправомерно са се ползвали от духовната му щедрост, която понякога граничи с компромис. Камерните заседания на редколегията на “Литературна мисъл” са изпълнени с дълги спорове по подобни казуси. Лаская се от мисълта, че съм най-упорития критик на Р. Коларов (наистина незавидна “слава”, ако се има предвид контекстът на публичните му критици, особено в първите десетилетия от пътя му). От друга страна по-правило споровете преминават в полезни (надявам се не само за мен) разговори, от които има какво да се научи за смисъла на анализирането на литературата.

Света гора, Г, 2003, 193-194.

• Предишна
• Следваща