В капиталния труд “История на българската литература” (Сиела, 2000, 880 с.), са обобщени дългогодишните наблюдения на Светлозар Игов върху българската словесност в нейната цялост - от протобългарските надписи до 90-те години на ХХ в. Специално внимание заслужава “Теоретико-историческия модел на българската литература”, предложен във Въведението. Тук са представени както общите методологически предпоставки, които, според Игов, трябва да стоят в основите на всяка наистина съвременна история на българската литература. Приносен характер има въведеното в този контекст от Игов понятие “осево време”, тезата за успоредното съществуване на разновременни явления и стремежът литературата да се разглежда като един голям “мегатекст”, проникновеното представяне на двата възможни подхода - “външно-детерминистки” и “иманентен”, осмислянето на общата криза на историцизма, краткото, но концептуалното оглеждане на българската литературна историография и т. н. Бих си позволил да кажа, че (наред с Тезисите на Н. Георгиев) това е може би най-концептуалния текст за същността на литературната история, писан от български автор в наше време.

Плодотворни са и идеите на Св. Игов за периодизацията на литературния процес. Авторът защитава тезата, че “обособяването на периодите” трябва да стане не толкова по техните “граници”, колкото по “средищните им ядра”. Плодотворно е и предложението “жанровата динамика” да залегне в основата не само на периодизационните конструкции, но и на осмислянето на литературата и т. н. Св. Игов предлага една голяма периодизация на българската литература според доминирането на теоцентричната, етноцентричната и антропоцентричната тенденция в нея. Това деление частично се покрива с познатите периоди на старата, възрожденската и новата литература, но когато предлага конкретна периодизационна схема Св. Игов фактически не следва съвсем точно това голямо деление.

Въведението на труда аргументира следната перодизационна схема на новата литература: Просвещение, Романтизъм, Реализъм, Модерна литература (парнасизъм, символизъм, експресионизъм), след което идва времето на “разнообразни преходи, дифузии и синтези… нови цялостни и “чисти” като поетика литературни явления не се развиват”. (с. 26) При конкретните наблюдения има и раздел “От Романтизъм към реализъм” (с. 211), който в някаква степен пренася аналогични конструкции от историите на други славянски литератури. От друга страна за времето, когато е писан труда (1978-1980) разделът “Реализъм” (с. 223-226) е изключително актуален и важен; ако е бил публикуван тогава, той би се оказал много силно въздействие, би импулсирал търсенията на младите тогава литературни историци. Плодотворно е и разглеждането на литературното развитие през призмата на “литературните кръгове” (така, както ги дефинира Игов). При Възраждането той говори за Рило-Атонски, Брашовски (според мен малко пресилено), Одески, Цариградски, Московски, Шуменски (с основание, въпреки че други не са поставяли подобен акцент) и Букурещки.

Историята естествено следва модела на общи раздели и конкретни наблюдения. Многобройните общи раздели са съгласувани помежду си и с теоретичния увод (нещо, което е практически непостижимо в колективните трудове) и конкретизират предложените в началото теоретични идеи. Обемът на конкретните очерци и начинът на тяхното въвеждане изграждат една внимателно обмислена йерархия на ценностите в българската литература. Представените чрез самостоятелни очерци автори са абсолютно безспорни, може да се пита единствено за липсата на очерци за някои други - Ст. Заимов, ценения от Игов С. Радев, Д. Немиров, белетристите след Ем. Станев (включително и Радичков), поетите от времето след Втората световна война. За много от тях Игов е писал не просто рецензии, а пространни, задълбочени и ценни изследвания.

Няколко важни особености на труда заслужават да бъдат изтъкнати. Първата от тях е неговото единство, постигнатата цялостна картина на българската словесност. Струва ми се, че в това отношение историята на Св. Игов няма прецедент в българското литературознание. Авторът търси дългите линии в развитието на българската словесност, трайните процеси (например житийна литература - нова белетристика). В неговата история е преодоляно характерното за повечето подобни трудове рязко разделение между предосвобожденския и следосвобожденския период. Игов е горещ застъпник на “хилядолетното единство” на българската литература, една тезата, която е декларирана от мнозина, но следвана от малцина. От друга страна тази теза би могла и да се проблематизира и подобни идеи витаят в пространството на днешното академично литературознание, без все още да са напълно избистрени.

Тук бих искал да спомена и подчертания стремеж на Игов да търси екзистенциалния смисъл на литературата. Едни от най-интересните места в Иговата История са различните синхронни и диахронни съпоставки (Вазов - Пенчо Славейков, Пенчо Славейков - Кирил Христов, П. Ю. Тодоров - Яворов, Багряна - Вазов, Радичков - В. Попов и т. н.), които също спомагат за изграждането на целостта, цялостния разказ за единството на българската словесност.

Свързано с идеята за целостта е виждането на Игов за особеното, привилегировано място на литературата, на словесността не просто в обществения живот, но и в света и сред начините за осмисляне на света. Оттук произтичат и неговите възхвали на словото и декларираната му убеденост, че всеки българин препрочита “Под игото” в различни периоди от своя живот (с. 310) или че непременно е чел “Бай Ганьо” (с. 390), че Йовков “бе четен от всички” (с. 735) например. Чисто фактологически това едва ли е точно, отрезвяващо звучат скромните всъщност тиражи на немалка част от първите издания на класическите български книги. Времето, когато Историята достига до публиката, е по-склонно да се усъмни в подобни твърдения, както и в профетичната функция на литературата, а и във страстните възхвали на словесността.

Втората важна особеност е реалното разглеждане на българските процеси в балкански и общославянски контекст. Това е много плодотворен подход, към който мнозина се стремят, но малцина успяват да постигнат. Несъмнено тук, както и в привличането на аргументи от съвременната хуманитаристика и философия, се разкрива най-добре огромната ерудиция на Св. Игов, който може само да бъде адмирирана.
Трета важна особеност е скритата полемичност на изложението, която се засилва с навлизането в по-новите периоди. Тя практически отсъства при представянето на средновековната литература, относително по-слабо изявена е при възрожденската, ясно забележима е при следосвобожденския период и още по-категорична - при съвременния.

В хода на наблюденията си Игов използва някои свои литературоведски тези, които са средищни за литературоведския дебат от последните десетилетия - за циклизацията на малките форми и за повестта като “своеобразен славянски модел на романа” (с. 305 и др.), за “охудожествяването” на книжнината, за лиризацията на прозата и прозаизацията на лириката и други, за които свои принос, разбира се, имат и други критици и изследователи.

Достойнствата и недостатъците на всяка история на литературата трябва да се търсят преди всичко в цялостния поглед, в предложената систематизация, в търсенето на процесуалността. Новаторските наблюдения върху отделните автори и разгърнатите анализи на конкретните текстове до голяма степен излизат извън жанра на литературната история или поне имат подчинено значение. Достойнствата на “История на българската литература” на Св. Игов също са на първо място в предлагания цялостен поглед. Същевременно авторът не само поставя своите акценти и обобщава наблюденията на други литературни историци и свои собствени изследвания, но и предлага редица нови гледни точки към конкретни явления. От друга страна прави впечатление, че на Игов е чужда идеята за преосмисли канона на българската литература - всъщност той до голяма степен следва общата му структура, изложена от непосредствените му предходници. Имам предвид именно общата структура, а не конкретните оценки, при които Игов въвежда много свои акценти.

Струва ми се, че дистанцията между написването на Историята и наши дни предполага още по-радикално преосмисляне на социалистическата литература от края на века, на социалистическата критика и др. В този контекст би могло да се проблематизира и оценката на епохата на Захари Стоянов като “историческо безвремие” (с. 355 и др). В известен смисъл същите идеи подтикват Игов да повтори някои проблематични днес конкретни оценки - например че “Напаст божия” е сред шедьоврите на Елин Пелин, докато “Нечиста сила” не е.

Игов държи да запази “автентичния” текст на своята история, такава, каквато е написана преди повече от двадесет години. Вероятно затова той съзнателно не включва появилите се по-късно наблюдения на други автори. При Ботев все пак прави известен компромис. Първоначално говори за “Символ-верую” като безспорно Ботев текст (с. 239), след няколко страници (с. 258) все пак решава в една бележка да спомене аргументираните съмнения на Ил. Тодоров в автентичността на “този текст”, без да ги приеме.
При разглеждането на средновековната българска литература Игов успява да демонстрира на практика плодотворността на разбирането, към което се придържа, че литературната история трябва (може) да бъде представена като един цялостен разказ за процесите в словесността. Той не се стреми на всяка цена да представи някакви оригинални виждания (въпреки че има своите находки, по правило свързани с по-широкия контекст, в който разглежда явленията), а обобщава и представя според нуждите на жанра цялостна история на българската литература постиженията на изследователите. Добра основа за дискусия са разбиранията на Игов за художествеността на средновековната българска литература. Интерес предизвиква и тезата за наличие на “православната контрареформация” (с. 114).

Историята на Св. Игов определено има своите приносни моменти при разглеждането на възрожденската литература, представени лаконично, но достатъчно категорично. Бих искал да подчертая интерпретацията на “Изворът на белоногата”, която е подчертано оригинална, задълбочена и полемична спрямо утвърдените гледни точки към творбата. В последно време знаменитата поема на П. Р. Славейков поражда различни интерпретации, струва ми се, че предложената от Св. Игов е средищна. Тя е средищна и по отношение на цялостната представа за българската литература, разгърната в труда, а и за възгледите на Игов за литературата. Според него: “…освен “народностния” поемата има един далеч по-важен антропоцентричен, екзистенциално-психологически план. В него не ценностите на “рода” и “родното”, а на “своята воля” и “личното” са висшите ценности. В този смисъл поемата надхвърля характерния за Българското възраждане етноцентричен патос, за да утвърди “модерни”, “индивидуалистко-хуманистични ценности, много по-характерни за епохата на сина Славейков, отколкото за епохата на бащата. В този смисъл старият Славейков е и “модерен” поет или поне предтеча на модерната българска поезия.” (с. 210)

Подобни силни и интересни наблюдения могат да се намерят и при представянето на Г. Раковски и др. Специален акцент представлява разглеждането на Ботев. То е най-обемно, вдъхновено (на места бих казал дори доста патетично) и представя както творчеството на Ботев (уместно е актуализирана идеята на К. Кръстев за Ботевата концепция на смъртта като живот), архетипно-митологическите му корени, така и особеното му място в българската литература (в това отношение много интересни са съпоставките с мястото на Ив. Вазов). Интересно е и анализирането на Ботевото разграничаване Родина - народ.

По отношение на първите следосвобожденски десетилетия Св. Игов закономерно поставя акцента върху творчеството на Иван Вазов и З. Стоянов. Новото в пространния очерк за “патриарха” и “националния класик” може да се потърси в различни посоки, включително в представянето му като “поет ерудит”, при когото се проявява адаптивната мощ на младото българско изкуство”. При З. Стоянов, представен също с подчертана лично пристрастие, интересен акцент е идеята за “театрализираното разбиране за историята” (с. 358). С особено вдъхновение е разгледано творчеството на Пенчо Славейков и средищното място на кръга “Мисъл” в развитието на българската литература - това несъмнено са едни от най-силните страници в Историята. Сходен характер имат и наблюденията върху “чардафонщината” (З. Стоянов) и преминаването й в “байганьовщина” и като социално, и като литературно явление.

Средищен е и очеркът за Яворов, в който новаторски характер има разглеждането на драмата “Когато гръм удари…” като “дълбоко художествено зашифриран израз на Яворовия автобиографично изповеден “роман” (с. 551). Едва ли е необходимо да се споменават всички автори, разгледани проникновено от Игов, бих искал да спомена още интересните му идеи за септемврийската тема като идеологическо алиби за модерните търсения (с. 670); тезата, че “Далчевият програмен антисимволизъм е повече плод на “страха от влияние” (с. 675) в ценния очерк за поета; плодотворното разкриване на “критиката на думите” и присъствието на евангелистка образност у Вапцаров - идеи, които могат да залегнат в основата на една много актуална деконструкция на “Моторни песни”, която съвсем не означава отричане на поета.

Разделът за литературата след Втората световна война е писан най-късно, в началото на 90-те години. Той е и най-сбит, забелязва се по-слаба структурираност, а и известни повторения, процесите и явленията се посочват, авторите се изброяват (понякога твърде дълго), но конкретните творби не се анализират. Игов е пряк свидетел, а и активен участник в литературния процес и в критическите баталии от последните три десетилетия на ХХ в. Той не крие своите пристрастия и несъгласия, но съумява да запази спокойното историческо изложение и да представи цялото разнообразие на съвременната литература.

4 август 2003

• Предишна
• Следваща