Връзките на българите с Русия се изграждат на основата на общия славянски произход и езиковата близост, православието е вторият фактор, който има относително по-малко значение. Образите на Русия заемат важно място в българската национална митология. (Аретов 2006) Те са представяни като древни, широко разпространени и доминират през ХХ в., срещат се в многобройни текстове, с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структури и институции. Това положение е сравнително ново. Русия практически отсъства или заема периферно място в менталната карта на света, която се открива в българската книжнина от XVIII и първите десетилетия на ХІХ в. Наблюденията показват, че познатите образи на Русия всъщност са възникнали сравнително късно и са наложени от държавните институции (на първо място образованието) и от пропагандата. (Аретов 1995: 44-63) При цялото им многообразие основните варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях – Дядо Иван (Данова 1980: 28-33; Ангелов 1964: 486-489; Мутафчиева 1974: 109-117) и Райна българска царкиня. Първият от тях има два варианта – руският цар (потенциален) освободител и руският генерал. Повествованията за Райна, които носят сходни внушения, са относително по-малко познати и не така прозрачни. (Aretov 2011: 69-89) Не е съвсем ясно кога възникват тези митологеми, около генезисът им се водят спорове, но познатите им варианти са късни, свързани със средата и втората половина на ХІХ век. Въпреки някои по-ранни опити, тяхното присъствие в литературата се свързва преди всичко с времето около Руско турската освободителна война от 1877-1878 и с голямата фигура на Иван Вазов.
Нещо подобно може да се каже и за образите на българите в руската култура. Българите не са във фокуса на руската политика през XVIII в. (Стоилова 2001), а и в началото на ХІХ в. (Георгиева 2003: 49-52) Сърби, гърци и Дунавските княжества имат далеч по-голямо значение за политиката на империята, която дълго време поставя акцента върху православието, а не върху славянската идея. Тогава се ражда и мощната митологема „Москва – Трети Рим”, която е жива и днес. Тя обаче не е особено разпространена сред българите от ХVIII и XIX в., а и по-късно. Този акцент определя ако не отсъствието, то поне доста периферното присъствие на българите в руската литература. 1 Идеологическата конструкция, свързана с Третия Рим, не се интересува от малките православни народи, поне не в такава степен, в която те са необходими на славянската идея. Постепенно славянофилството се превръща в държавна политика на Руската империя, като се съчетава с православната доминанта. С териториалното разширение на Русия за сметка на Османската империя старата идея за излаз на топло море фактически се обвързва с българите. Започва привличането им и използването им за руски политически цели. Този процес, разбира се, стъпва на по-стари, необвързани с имперската пропаганда настроения в Русия, а и сред българите, но те са доста по-слаби и несигурни преди намесата на пропагандата.
Фокусирането на консервативните славянофилски (и на военните) кръгове, а по-късно и на имперското правителство върху българите, почти автоматично води до диаметрално противоположни идеи сред опозицията - западниците и революционните демократи, които общо взето не проявяват интерес към родствениците от Балканите, а когато проявяват, той може да приеме формата на снизходително отношение (В. Белински). Това пък усложнява позицията на българските патриоти в Русия (и на руските възпитаници в Османската империя), част от които се чувстват близки или се стремят да се приближат до революционните демократи. Така Л. Каравелов, а и Хр. Ботев, съчетават по някакъв специфичен начин черти от двете противостоящи си руски идеологически линии - славянофилството и идеите на неговите опоненти, поне доскоро наричани „революционни демократи”. Може би и затова Русия присъства в публицистиката им, но много по-малко в литературните им творби. А когато присъства, както е в няколкото разказа на Каравелов с руски сюжети, този образ не е насочен към българските читатели и практически не достига до тях.
При цялата им преплетеност, няколко проблема трябва да бъдат разграничени. Реалните политически действия на книжовници и дейци от епохата, публицистичните изяви и литературните опити. При политическите действия, особено в началото, всред малобройните документирани прояви доста ясно доминират русофилските – кореспонденцията на епископ Софроний Врачански с руското правителство, желанието му българи да се включат на страната на Русия във войната й с Османската империя (1806-1812), а след евентуалната победа и готовността българите да станат част от Руската империя. Писмото на Софроний до Иван Замбин от 10 ян. 1808 г.), което трябва да го легитимира пред руските държавни институции, завършва със следната молба:
В лицето на всичките съотечественици наши купно, и на мене грешнаго да паднете пред свещените стъпки на всеавгустейшия монарх и да го молите да погледне от височината на престола си на толкова гибелното положение на споменатите християни, които се намират под тежкото бреме, и да ги удостои под Величественото си покровителство. Щото, като се присъединят под премудрото управление на всерусийския мод[монарх], заедно с русите да благославят небесния цар и земния цар. Ако бъде благоугодно на височайшата воля на монарха, да повели някому от министрите си да изпитат за това от своя страна подробно с преданост за всичко обяснете, за което Ви моля от лицето на всичкия наш народ и всичко Ви доверяваме. (Софроний 1992: 507)
Този смущаваща днес позиция не е повторена в литературни текстове. 2 „Възвание към българския народ” и „Послание до българския народ” са тиражирани и разпространени сред българите през 1810 г., но не са привличани в дебатите през следващите десетилетия.
През първата половина и средата на XIX в. два важни за българите въпроса, свързани с Русия, пораждат доста текстове, повечето публицистични, не малка част настроени срещу руските имперски амбиции. Първият е политиката на размяна на населения с Османската империя, при което българи са изселвани в Русия, а на тяхно място са заселвани татари и черкези – решението не е изключение за руските геополитически планове, разгърни в по-голям мащаб през ХХ в. То среща съпротива в лицето на водещи фигури в българския обществен живот като Неофит Бозвели 3 и особено на Георги Раковски.
Раковски е най-безкомпромисният отрицател на панславянските амбиции, въплътени в “руската убийствена политика за българите”, както се изразява още в заглавието на анонимната брошура “Преселение в Русия...” (Букурещ, 1861) 4, на която той е инициатор и един от авторите. Раковски полемизира и с руското противопоставяне на българското желание за самостоятелна църковна йерархия. Статия в “Русскые ведомости” от 1859 г. става повод той да напише брошурата “Българский за независимо свещенство днес възбуден въпрос и нихната народна черква в Цариград” (Белград, 1860). Неведнъж той се насочва и към съзнателното премълчаване или омаловажаване на българското участие в покръстването на Русия. На този проблем е отделено внимание например в останалите в ръкопис “Писма о днешной Греции и о славянам в турска Европа” (Раковски 1984: 289). Темата е жива и в публицистиката и в мисленето на българите през целия ХХ и дори в началото на ХХI в.
Вторият въпрос, при който желанията на част от българското общество се разминават с имперската политика, е свързан с т.н. българо-гръцка църковна разпра и стремежът на българите да изградят своя независима църква. Русия категорично застава на страната на Вселенската патриаршия в Цариград. Теологическите аргументи, изложени от К. Леонтиев и др,. се оказват в синхрон с имперската политика и тази руска позиция води до рязкото противопоставяне на българското църковно-национално движение. (Вж. Генчев 2002: 60) Конкретната й реализация включва и насилствено отстраняване на водачите на българското църковно-национално движение Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които са изпратени на заточение в резултат на намесата на руския посланик в Цариград Г. Титов, който е поддръжник на Патриаршията и враг на аспирациите на българите за национална йерархия. (Арнаудов 1930: 661, 666-671, 678-679; Арнаудов 1942: 28; Смоховска-Петрова 1964: 46, 133, 138, 141-142, 145-146, 153-154) Друга важна политическа акция е насочена срещу униатите и завършва с изпращането на Йосиф Соколски, главата на униатската църква в Русия; в тази акция, активно подпомагана от руската дипломация (граф Николай П. Игнатиев) участва П. Р. Славейков.
Подобни действия очевидно пораждат негативни или поне критични нагласи сред част от българите, но популярен и ясен негативен образ на Русия като че ли не се забелязва. По-късно, след създаването на българската държава, една от основните политически разделителни линии е между русофили и русофоби. Трябва да се отбележат две неща. Първо негативните настроения и по-късните русофобски политически пристрастия (например у З. Стоянов и Ст. Стамболов), от една страна, пораждат непропорционално малко литературни текстове. От друга страна, практически винаги, независимо от това коя партия е на власт, литературният канон е склонен да отхвърля подобни текстове и те си остават маргинални.
Особено е положението и при позитивно настроените към Русия автори и текстове. Те, разбира се, много по-лесно попадат в канона, но пък обвързаните с империята автори и убедените русофили също не създават прекалено много литературни текстове, посветени на Русия, а и отношението им към нея далеч не е еднозначно. Съществуват няколко ранни стихотворения (някои от тях по същество преводи), посветени на Русия: „Песен за Русия” (1733), свързана с Партений Павлович, „О ветре северний” (1847) от монаха Натанаил (Стоянович) и Захари Княжески.
Активизирането на отношението на българите към Русия е пряко свързана с дейността на българската колония в Одеса през 40-те години на XIX в., която съдейства много за образоването на българи тук, а и за прокарването на руската политика. Ключовите фигури са Васил Априлов и Николай Ст. Палаузов. В началото усилията им среща съпротивата на общественици и книжовници като Райно Попович, обявен за елинофил, и Неофит Рилски, но, благодарение на подкрепата на руското правителство и на сравнително добрите си финансови възможности постепенно успяват да наложат своята линия.
Ключовата фигура в процесът на ориентирането на одеските българи към патриотични начинания изиграва руския (украинския) учен любител Юрий Венелин (1802-1839), който в Русия е маргинална фигура и не е обвързан с политическия и академичен мейнстрийм, но е покровителстван от славянофилските кръгове (М. П. Погодин, А. С. Хомяков, И. И. Срезневский). На Венелин са посветени две сравнително ранни стихотворения от Георги Пешаков (1785-1854), който всъщност живее в Букурещ - „Ода на Юрий Ив. Венелин” и „Ридание на смертта Ю. И. Венелина”, и двете публикувани през 1841 г.
В българската поезия от времето преди Освобождението се открива и фигурата на руския цар. Началото може да се свърже опитите на Георги Пешаков, който по време на Руско-турската война от 1828-29 посвещава едно четиристишие на император Николай I, написано на петте езика, които владее (български, румънски, руски, гръцки, немски), за което е отличен (получил „сребърен медал” и 100 рубли). Почувствал се насърчен, той продължава със „Сувенир в чест на руския император Николай I”. (Българска 1980: 83-87; вж. и Кръстанов 1980: 138-155)
Найден Геров, който е руски поданик и следващата година ще стане руски вицеконсул в Пловдив, пише (по-скоро превежда) в Санкт Петербург “На честний цар Александър...” (1856), но и то остава в ръкопис, както впрочем и практически всички негови лирически опити освен „Стоян и Рада”.
Апология на руския цар се съдържа в няколко стихотворения на П. Р. Славейков, който пише стихотворението „Вярата и надеждата на българина към Русия” по време на Освободителната война (1877-78) и несъмнено изразява моментните си настроения. По-късно, като политик в новоучредена България той ще прави и по различни изказвания и жестове. По това време и Иван Вазов създава популярното си стихотворение „Русия”, включено стихосбирката в „Тъгите на България”. Тези две стихотворения (на П. Р. Славейков и Ив. Вазов) се превръщат в христоматийни и, понякога със съкращения, присъстват в множество читанки и антологии.
Фигурата на Освободителя, който се отъждествява с Русия, руския цар, руския генерал, руския войник е характерен вариант на мита за Дядо Иван в пантеона на Вазов и някои негови съвременници. По-късно тези фигури са твърде настойчиво експонирани в българското културно пространство. През втората половина на ХХ в. те са съзнателно и целенасочено свързвани със Съветския съюз и неговата Червена армия. Въпреки че съществуват спорове около хронологията на възникването на фигурата на Дядо Иван, нейният митичен смисъл и политическите му импликации са напълно ясни.
Към тези основни образи на Русия могат да се прибави и образа на студения, непознат, чужд и в някаква степен враждебен северен град, който се открива в поезията на българските ученици в Одеса и студенти в Москва. Най-ясно тези настроения присъстват в „Тъга за Юг” на Константин Миладинов, публикувано през 1860 г. във в. „Дунавски лебед” на Г. Раковски.
Обде йе мрачно и мрак м’обвива
и темна мъгла земя покрива;
мразой и снегой, и пепелници,
силни ветрища и виюлици;
околу мъгли и мразой земни,
а в гръди студой и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!
Подобни настроения се откриват и в стихотворението на К. Миладинов „На чужина”, под което обаче стои пояснението „Во Беч”, т.е. писано е във Виена. Двата Двата европейски града – Москва и Виена – пораждат сходни чувства у поета, откъснат у дома; руската (славянската) среда в случая не смекчава носталгията. Същите настроения се откриват и в „На чуждина” (1862) на Райко Жинзифов:
…встрана далечна, с природа дива,
где буйний север страшно веит,
где силен мраз камен пробива,
где слънце денем не си греит,
где веит страшна виулица,
где човек надвор одвай дишит,
где замръзнуват на лет птица,
где вихра всичко пътем бришит.
О! В тая страна, в кой не можиш
да видиш ден чист и прозрачен,
в стая затворен, самичак лежиш,
а дух ти става див и мрачен.
Или в „Жалба” (1862)
Как тежко, другари, как тежко
во тая далечна чужбина,
кога младо, зелено, крехко
овенуват в ранна година.
Безспорно най-популярната сред българите елегия от този тип е „Хубава си моя горо” (1875) на Любен Каравелов. Тя е публикувана в Румъния, в нея образът на чуждата страна може да се долови само косвено, чрез умилението пред тези елементи в родния пейзаж, които отсъстват там, където лирическият говорител се намира. Тук, както и в поезията на К. Миладинов, може да се потърси един по-обхватен образ на не особено гостоприемната чужбина, от която и Русия е част.
Руските възпитаници трудно могат да бъдат разглеждани като русофоби, дори напротив, някои от тях стават водачи на русофилите в България (Васил Друмев – митрополит Климент Търновски), други са пряко свързани с институциите, които провеждат руската политика (вкл. и Л. Каравелов). Но изграденият от тях образ на Русия не е непременно положителен. В това отношение специално внимание заслужава повестта на Васил Друмев (по-късно водач на русофилите) „Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо” (1864-65). В нея образът на Русия е сложен, от една страна, тя е страната на знанието, в нея героят може би дори ще срещне любовта. От друга, тук е студено и неуютно, героят търпи всевъзможни унижения, страдат и някои от неговите руски познати. Много по-едностранчив и несъмнено критичен дори карикатурен е образа на благодетелите по-старото поколение, които са пряко свързани с Русия и представляват първата и доста влиятелна група русофили - Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков. Противоречащи на доминиращия мит образи на руснаци (както впрочем и на турци) могат да се открият дори и у Ив. Вазов („Нова земя”).
Дори водачът на русофилите Др. Цанков, в размирното време около детронирането на княз Александър Батемберг ще напише открито писмо до руския дипломат М. А. Хитрово, коментирано от С. Радев:
…и ще му кажа само това: че с такива и подобни теми руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправил към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото”… (Радев 1973: 283)
Наблюденията показват, че преди Освобождението обвързаните с Русия книжовници и идеолози (В. Друмев, Н. Геров, Р. Жинзифов, в някаква степен Л. Каравелов) не успяват да лансират някакви широко разпространени и въздействащи положителни образи на Русия. Те са по-склонни да я представят амбивалентно, дори в критична светлина. До голяма степен същото важи и за хора, които след Освобождението ще бъдат определени като русофоби (Ст. Стамболов, З. Стоянов) – те се изказват за Русия, но също не успяват да изградят някакъв неин образ, който да отговаря на политическите им пристрастия. Ситуацията се променя със създаването на институциите на българската държава и постепенното конструиране на канона на българската литература.
Интересно е, че същото се повтаря и по-късно. Немалката група политемигранти в СССР през 20-те и 30-те години на ХХ в. също не успява да създаде някакъв въздействащ позитивен образ на втората си родина. Може би защото повечето нямат нагласата за книжовни занимания, а и житейските им перипетии не винаги са щастливи и подходящи за подобно творчество. Малко парадоксално, положителният образ на съветска Русия в България е дело по-скоро на леви интелектуалци, които обаче не са комунисти, подобно на Асен Златаров, автор на книгата „В страната на съветите” (1936). (Малко по-различен образ на СССР може да се потърси в не толкова популярните и често недостигнали до публиката изказвания на проф. Димитър Михалчев, посланик в Москва през 1934-36 и след това през 1944-46.)
Всъщност през втората половина на ХХ в. истински популярен образ на СССР може да се потърси в устните разкази на хора учили там и особено на български работници, върнали се от Коми (автономна република в състава на Руската федерация). През първите едно две десетилетия след края на Втората световна война положението вероятно е било по-различно, но по-късно сюжетите на устните разкази за Коми вероятно имат много по-силно въздействие от многобройните официално издавани пътеписи и други книги и филми, включително и от най-добрите образци в жанра като „Неосветени дворове” (1966) на Йордан Радичков.
Библиография
Ангелов 1964: Ангелов, Б. Три исторически разказа. // Известния на Института за история, Т. 14-15.
Аретов 1995: Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. София: Кралица Маб.
Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век. София: Кралица Маб.
Арнаудов 1930: Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели 1785-1848. Живот – дело - епоха. София.
Арнаудов 1942: Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. Първообразът на “Мати Болгария” и други необнародвани трудове и писма. София: БАН.
Българска 1980: Българска възрожденска поезия. Съст. К. Топалов. София: Бълг. писател.
Генчев 2002: Генчев, Н. Българо-руски културни общувания през Възраждането. София.
Георгиева 2003: Георгиева, Т. Славянският въпрос в руската обществена мисъл 30-те - 50-те години на XIXв. (Дисертация) София.
Германов 1984: Германов, Г. Окървавено навечерие. България и българите в руската литература. София: ОФ.
Данова 1980: Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век. София: Наука и изкуство.
Кръстанов 1980: Кръстанов, Тр. Георги Пешаков и началото на новобългарската поезия. // В: Българо-румънски литературни взаимоотношения през XIX в. София: БАН.
Мутафчиева 1974: Мутафчиева, В. „Предсказанията” за края на Османската империя (Към въпроса за българо-руските културни връзки през ХІХ в.) // Studiabalkanica 8, Sofia.
Радев 1973: Радев, С. Строители на съвременна България. Т. 1, София: Български писател.
Раковски 1984: Раковски, Г. Съчинения. Т. 3, София: Български писател.
Смоховска-Петрова 1964: Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българския църковен въпрос. София: БАН.
Софроний 1992: Софроний Врачански. Съчинения. Т. 2, София: Български писател.
Стоилова 2001: Стоилова, Т. Третият Рим. Мирните решения на руската имперска политика в Югоизточна Европа през XVIII в. София: Акад. изд. Проф. М. Дринов.
Трайков 1974: Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. София.
Aretov 2011: Aretov, N. Forging the myth about Russia: Rayna, Bulgarian Princess. – In: Semantyka Rosji na Balłkanach. Colloquia Balkanica. Pod redakcią Jolanty Sujeckiej. Tom 1, Warszawa: Widawnictwo DiG, 2011.
Danova 2009: Danova, N. L’occultation des relations avec la Russie par l’historiographie bulgare. In: L’oublié et l’interdit. Littérature, résistance, dissidence et résilience en Europe Centrale et Orientale (1947-1989). Textes réunis par Alain Vuillemin et R. L. Stantcheva. Cluj-Napoca.
Славяните: Общество, религия, култура. Юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на професор дфн Панайот Карагьозов.
С.: УИ "Св. Климент Охридски", 2012, с. 83-92.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 16 Декември 2012
- Посещения: 6647
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.