Подобно на „История славянобългарска“ „Горски пътник“ е един от големите възли в развитието на българската национална митология. Г. Раковски влага много усилия в това свое начинание, което обаче остава недовършено. Запазен е ръкопис на първата редакция - „Горски пътник. Спев“ (1854), при това в два варианта. Като втора редакция се приема друг ръкопис – „Неповинное нещастно рачитълство Стоян и Бояни“ (1855). Първо е публикувана книгата „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), която представлява сборник от стихотворения и публицистични статии и не е пряко свързана с творбата, на която е „предвестник”. След това излиза основният вариант „Горский пътник. Повествователен спев... Списан в лято 1854, печатан же в лято 1857. У Новий Сад 1957“. От замислените следващи части Раковски публикува „Отломък от вторая част Горскаго пътника“ (Дунавски лебед, № 46, 15 авг. 1861). В архива на писателя се пазят „и други стихотворения и прозаични откъси, свързани със създаването на „Горски пътник¹

Литературната история е установила литературните образци, които авторът следва. В плана на поемата, запазен в ръкопис (1, 536-548), пряко са посочени някои от тях – Ал. Рангавис, драмата „Велизарий“, Доситей Обрадович и, разбира се, народната песен. Към тях изследователите прибавят „Райна“ на Велтман, Байрон и неговите гръцки следовници Александър Суцу и Панайот Суцу др.

Като цяло поемата гради една характерна митична конструкция. Миналото е славно, днешното го повтаря, но не изцяло. От своя страна, днешното е разделено на две ясни области. Едната е на страданията в обикновения делничен живот, другата е хайдушката романтика. Двете области са разграничени и пространствено – хайдушката романтика е в Балкана, страданията са в полето, в селата и градовете. Връзката между тях е Войводата, който излиза от полето, разхожда се по Балкана и (подобно на Чинтуловия юнак) буди сънародниците си. Полюсите на героизацията и виктимизацията обединяват целостта на българското битие. Виктимизацията се изразява в характерните за Раковски образи на тъмницата и в популярните образи на насилия – похищаване на жени, потурчване, тежки данъци, властнически произвол и, не на последно място, коварството на гръцкото духовенство. Всичко това е пряко изречено от Войводата и от автора, а след това – и илюстрирано чрез разказите на хайдутите. Страданията винаги са непровокирани, а страдалците – „неповинни“.

Рационално построеният сюжет на поемата проследява пътя на една чета от Цариград до Балкана, като първата част завършва с единствената битка, в която са унищожени турски злодеи. Творбата представлява думите на Войводата (във втората част той е назован Хубян) и на разказите на неговите юнаци за предишните им премеждия, като всеки от разказите поставя акцент върху някаква важна митологема. Изображението на славното минало се носи преди всичко от думите на войводата и от пространните „замечания“ на автора. Първият вставен разказ – на Драгой – въвежда един ранен вариант на мотива за нещастната фамилия. Вторият – на Велко – отпраща към мотива за потурчването. Акцентът в разказа на Момчил е върху славното минало, на Младен - върху Велчовата завера и предателствата на чорбаджиите, на Радой – върху историята на потурнака Михал-бег. Думите на Войводата и творбата като цяло въвеждат героизма и романтиката на хайдутството и борбата за свобода.

Забелязват се поне три митологически структури, които се преплитат в творчеството на Раковски. Първата е съзнателно градена от автора реконструкция на старобългарския пантеон, втората са митичните елементи от фолклора, третата е общата национална митология, която обективно и също до голяма степен съзнателно е въведена в неговите произведения.

Различните елементи на цялостната митологична конструкция на Раковски не намират еднакво място в поемата. В „Горски пътник“ липсват аналогиите с древноиндийския пантеон, познати от „Показалец“, и други творби на Раковски. Отсъстват и конструкциите, свързани с хипотезата за ранното покръстване на българите от апостол Павел, позната от „Глас едного българина“ (1860), „Българский за независимство им свещенство днес възбуден въпрос…“ (1860), „Отговор на богословская гръцка брошура“ (1860) и др.

* * *

Усилията за реконструиране на един древен български пантеон, много характерни за Раковски, използват различни елементи – общославянски, фолклорни, индийски, християнски. Всички те са повече или по-малко свободно интерпретирани, за да станат част от една цялостна представа за българите. В „Горски пътник“ тази представа все още не е достигнала завършения си вид, познат от по-късни историко-филологически трудове на автора. Най-категорично тези идеи на Раковски присъстват в „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славнаго ни пришедствия и проч.“ (1859), в статията „Българското всенародно вероизповедание“ (Българска старина, 1860, № 1) и др.

Източниците на митологическите реконструкции на Раковски са преди всичко писмени – изследвания на руски и европейски учени, както и опитите на някои български предходници и съвременници на Раковски – Макс Мюлер, Е. Бюрнуф, В. Кузен, К. Фотинов, Й. Хаджиконстантинов-Джинот.² Основен източник на Раковски, цитиран в бележките, са отговорите на папа Николай І на въпросите на княз Борис (1, 310), друг цитиран източник е това, „що е св. Димитрие Ростовский за славянско баснословие забележил мимоходом“ (1, 311). Сведенията, събрани „на терен“, при преки наблюдения на народни обичаи и пряко слушани и записвани народни песни и обичаи са по-малко, въпреки че авторът съзнателно поставя акцента върху тях.

Според тази частично възприета и днес реконструкция, която присъства в по-систематизиран вид в замечанията към поемата, начело на славянския пантеон стои Перун („бога горму, мълнии и облаков дъждевих“). Следват Волос („бог скотов“), „Позвид, или Похвист, или Вихром, бог въздуха и безгодию“, Лада и сина й Лел („бози веселия и всякаго благополучия“), Купало (Ярило) („бога на земския плодов“), Коляда.

В поемата и в стиховете на Раковски основните митични фигури и въобще елементите от неговата съзнателно търсена и експлицитно заявена митологическа реконструкция се може да бъде продълженооткриват преди всичко в бележките към стихотворния текст, в обръщения към богове и в споменавания в думите на автора и на персонажите му. Прави впечатление, че „старобългарските“ митически персонажи се налагат в третата редакция на творбата. В първата самият войвода говори за „художество Марсово“ (1, 162), в думите на Драгой от третата редакция богът на войната вече е „Торк, бог юнашки“. (1, 198)

При конкретното позоваване на този пантеон Раковски до голяма степен следва моделите на елинския. Във втория вариант на „Горски пътник“ дори се споменава някакъв ритуал, който влюбените, „с брачний венец светло увенчани“, трябва да извършат „в капище Венери“ (1, 171). Отношението на Раковски към елинската митология е подчертано амбивалентно – от една страна, той я използва като модел и източник на реторични ресурси, от друга страна, в други текстове остро я критикува като вторична, присвоена и неморална.

„Старобългарският“ пантеон се допълва от фолклорни фигури с митични функции, които не само се споменават, но в някаква степен присъстват в сюжета. На първо място това е Пилето от началния вариант, с което войводата дълго беседва. Пилето не само говори, то знае миналото и бъдещето и вдъхва сила и увереност на юнака. В бележките Раковски пояснява за сокола, че е „бил в старо време скъпоценна птица за българи[...] Освен това била и симболическа на юнаци, тоест с него се изражавали преносно юнаци.“ (1, 375) Няма как тук да не помислим за влияние върху Ботевия „Хаджи Димитър“, още повече, че Раковски продължава така: „Юнак в своя отчайност призовава на помощ сестра самодива – невеста (нимфа) горска[...]“

Прави впечатление, че Раковски (а и мнозина след него, та чак до наши дни) не чувства напрежение между остатъците от езическите вярвания и християнството – те са оценявани положително и някак доста безпроблемно се съчетават. В бележките Раковски представя обобщено развитието по следния начин:

Славяни, както и други прочеи народи, имали са и тии свое първобитно богослужение[...] Но най-после благовествувания [т. е. евангелската] истина озарила е и извадила е от дълбокаго заблуждения тия народи и показала им е истинний път богослужения. (1, 310)

* * *

Другата голяма митологична конструкция е националната митология, която при Раковски обединява познатите варианти и ги допълва с нови, целенасочено въведени елементи. В „Горски пътник“ присъстват всички изградени или изграждащи се основни елементи на националната митология – славното минало, новомъчениците и въобще страданията, включително мотива за нещастната фамилия, който тук намира вероятно първата си по-завършена реализация, поне в книжнината. Към тях се прибавя новият елемент – хайдутството и борбата за свобода, при това в по-радикалния му вариант, в който е назован и врага сред „своите“ - чорбаджиите.

Основните опорни точки на славното минало, „златните векове“, според „Горски пътник“ са „цари пресилни и самодържци“, побеждавали византийците. Войводата импулсира юнаците със спомена за:

Славний, прехрабрий Боян[...]
великий, силний Каран[...]
Силний Ясен победител[...] (1, 281-282)

В разказа на Момчил е въведен един цялостен вариант на българската история. Стихотворният текст и бележките към него представляват „голям разказ”, който гради идентичността на българите и чертае посоките на бъдещето. Според Момчил (и Раковски) българите са сред най-старите заселници в Европа, по-късно са дошли гърците и е започнал големият конфликт между двата народа, който присъства още в „троянский бой“ (1, 334), след това българите са съюзници на Филип и Александър Македонски (1, 281, 338 и др.) След време „вяра християнска ги помирила“ (1, 233), но лукавството на гърците останало. Споменават се Симеон и „Юван Шишман“, но основният сюжетен възел е свързан с появата на турците и падането на България. Ролята на изконните врагове в този нов конфликт е недвусмислено назована – „турком бяха водители гърци“ (1, 236). И тук е въведен един важен митичен сюжетен мотив:

Многажди гърци истия жени
в злоба лукава употребляли,
хитри угодници те гъркини
български цари в пропаст хвърляли! (1, 237)

Парадигматичната зловеща женска фигура в лицето на съпругата на цар Александър Шишман – „мащеха зла гъркиня царица”, „вещица грозна в дом Шишманов“ – служи на гърците, бълва несъгласие и така довежда до падането на българското царство.

След това агарянците се насочват и към своите помощници и им отнемат Цариград. (В бележките се пояснява, че градът е завладян заради предателство на „някой си калугер Йов“, който след това приел мохамеданско вероизповедание и станал дервиш, 1, 344). Следва нов съюз между турците и пощадените „слепци калугери“, които са посочени като основни мъчители на българите. Историята стига и до съвремието, когато фанариотите стават омразни и на своите сънародници:

Тях истии же свободни гърци
стидно от сво’ отечеств’ изгнаха
аки злобливи неверни турци,
около патриарха с’ угнездиха. (1, 242)

Митологиите често представят няколко поколения богове, демони и герои. Турците и гърците от миналото и съвремието са основните врагове в митическата конструкция на „Горски пътник“. На едно място в първия вариант, може би и поради Кримската война, по време на която пише Раковски, изброяването на враговете носи известни оксиденталистки черти:

Суеверци, гонители на православна вяра,
папищаши, ще са тии враги наша вяра,
европейци, французи и свирепи инглези
в отделни страни влачат их корестни ползи,
еда ли наша земля свободна ще д’ оставят,
без свое насилие над нас да поставят. (1, 159)

Напълно в духа на цялостната представа е сравнено миналото на българите и европейците:

Писменост ми когда сме имали,
они са били чисти дивляци!
С жълъд са се по гори питали,
били са те съвсем безкнижници! (1, 232)

Във фона на творбата присъстват и други балкански народи като сърбите, чието юначество е „пример“ (1, 146) за българите. Тук разликата с ранната историография е недвусмислена и тя отново е свързана с политическото статукво в момента и плановете на Раковски.
Няколко са и поколенията на героите. Поетът с удоволствие изрежда имената на старите юнаци:

Като си едно време хождаше,
гора же сия той веселеше
Индже войвода с млад Коля,
Стоян войвода с млад Добря,
Рошава Рада, страшна войвода,
бяла Бояна и хубава Неда,
други ще толко славни войводи,
кои наши споменуват народи
что им се песни за помен пеят
и мъжки им дела приказват. (1, 155-156)

В по-близкото минало Раковски ги открива преди всичко в лицето на хайдутите – войводите Стоян (1, 157-159), Петко (1, 209), Гълъб (1, 223) и др.

Интересен акцент е твърдението в бележките: „В много наши песни се пее за това, че горский български юнаци са усвоявали царски хазни, кои са ишли от Цариград за в България.“ (1, 369) Оттук може да се потърси връзка с Димитър Общи и представянето му в „Миналото“ на Ст. Заимов. Дали това не е една от точките, при които „проектът“ Раковски се проваля при по-късните му опити за реализация? Така или иначе, но редица автори на исторически съчинения от края на ХІХ в. (В. Д. Стоянов, К. Иречек), а и по-късно, използват бележките на Раковски към „Горски пътник“ като исторически извор за хайдутите.

От новите бунтовни събития по-подробно е представена Велчовата завера в разказа на Младен (1, 247). Всъщност в самата поема на нея са отделени няколко стиха (1, 247) – „Страшно предателство се там яви/ в тридесет и трето знайное лето“, а разгърнатият разказ остава за пространната бележката 27 (1, 354-368), където са дадени и сведения за българи, участници в гръцката Етерия, за Георги Мамарчев, Дибич Забалканский и пр.

Прокарана е и една друга характерна митична граница – старите юнаци са славни, докато новите са не толкова съвършени. От друга страна, съвременните хайдути имат едно голямо предимство. От юнаци и защитници на онеправданите те могат да прераснат в организирани борци за свобода. Тази еволюция, трафаретизирана до краен предел в учебникарски, а и по-амбициозни писания от преди няколко десетилетия, действително има корените си в Раковски и „Горски пътник“.

Кръв ви е движил’ отмъщения,
свобода лична ви сте искали
[...]
Коя по-сладка смърт може бити,
разве за свобод’ обшенародна[..] (1, 275, курс. – Н. А.)

Романтиката на хайдутството е представена на широко. Централно място в нея заема фигурата на Войводата и неговите монолози:

Хой обичам в гора да ходя
с вярна сговорна мила дружина;
млади юнаци славно да водя,
българи храбри, наша родина! (1, 182)

По-надолу в монолога и на редица други места се описват „старобългарското облекло“, блестящи оръжия и пр. Особено място е отделено на салтанатите и йерархията в четата.

Често се споменава „хоръгвата“ (т. е. знамето) и „хоръгвоносеца“, не са пропуснати „лозинка” (т. е. парола), тайни знаци и пр. Не липсват и картини на „живот с веселие“ (1, 186) в гората. Войводата надълго описва хайдушкото сборище, наречено тук Карановска гора, където има „бранище“, изградено от Прокоп Юванов, Вида мома – „българка, храбра амазонка“ и пр.

Извън приемствеността със „златните векове“ и родословието с юнаците от по-близкото минало, няколко са сюжетните мотиви, които изграждат хайдушкия сегмент от националната митология според Раковски. Единият е причините, които са изпратили юнака в гората (потурчването, нещастната фамилия), вторият е раздялата с либето, третият е срещата със своите на Балкана, при която „своите“ могат да бъдат пастири или други хайдути, въобще среща с „народа“, както във високия, така и в статистическия смисъл на думата.

Раздялата с либето, важен хайдушки мотив, който по-късно Ботев ще разгърне в „На прощаване”, е въведен в „Неповинное нещастно рачителство Стоян и Бояни“. Поставен във внимателно обрисувана природна картина, обкръжен от фолклорни, елински и старобългарски митични алюзии, момъкът изоставя любовта заради борбата. Извън някои автобиографични елементи, тук може да се потърси съзнателното налагане на новата ценностна система, на новата митология, която трябва да се постави по-високо от предишната.

Не на последно място стои битката с врага. Това очевидно (трябва да) е централният мотив, но при Раковски, а и при останалите автори на подобни творби, включително и Ботев, тя остава на по-заден план. Не без връзка с Раковски, най-разгърнат вариант на този мотив има в поемата на Никола Козлев „Черен арап и хайдут Сидер“ (1868). Битките с врага не заемат централно място в „Горски пътник“, но все пак присъстват в нея, обикновено изместени някъде другаде, преди, на друго място. В разказа на Драгой неговата чета напада „турско теке, мръсно бесовище“ (1, 213), в които се вършат най-страшни злодейства:

Дивии питомци ал-корана,
голи дервиши зверообразни,
чета враговска, ведно събрана,
мъчеха българи безоръжни! (1, 212)

Там живи вълкодлаци живяха!
Пиеха кръв немилно человешка... (1, 214)

Велко също разказва за разправа с турска потеря, при която той самият извършва нечувано юначество:

Остър у зъби нож ухватих,
два самокреси же смъртоносни
билюкбашию в гърд’ упалих,
спустих на земя победоносни.

С ръка дочепках остър нож,
бързо затекох се между турци,
надясно се засуках еднъж,
седемнадесет затрих поганци! (1, 226)

В основния сюжет на „Горски пътник“ или поне на тази част, която е достигнала до нас, има само един пряк сблъсък с противника и той е представен като героичен и напълно успешен:

Храбри ж’ юнаци, бодри ускоци,
в тясна вървища хитро дебнеха,
с пушки готови опитни момци
в Черна поляна близо идеха.

В дебня добре се те нарядиха,
в вървище всяко по три юнаци,
хитра пресяда си заградиха,
дадоха определения знаци.

Тряснаха гръмоносни пушки
в купище смутно турско, поганско
от непознатия тям пътеки,
всеки от плячка дял доби жарко!

Что зърно смъртоносно не случи,
храбра мъжеска силна десница
с остър юнашки нож го пресечи.
Так’ е кръвнишка смърт от Съдица! (1, 290-291)

Както е известно, сюжетът на „Горски пътник“ има ясна фактическа основа в жизнения път на автора. Съпоставянето с ръкописния „Дневник за движението на четата на Г. С. Раковски“ (1, 42-48) предоставя възможност да се извлече известна представа за начините, по които Раковски героизира хайдутството.³ Други разкази за същите събития се съдържат в спомените на съвременниците,⁴ които също предлагат една интересна база за сравнение. В дневника практически отсъстват широко представените хайдушки ритуали и салтанати – клетвата, знамето, срещи с други хайдути и пр. В замяна на това голяма част от текста е посветена на неизбежното набавяне на цървули, вода, храна, като тук най-често става дума за хляб и само на едно място – за прословутите агнета. Картината, обрисувана от спомените на съвременниците, стои по-близо до дневника, въвежда някои допълнителни лица, местности, случки и пр., като на места също плахо героизира събитията.

Така както е представена в дневника, четата не влиза в битка, всъщност единствената употреба на оръжията е за да се сплашат българи овчари (т. е. същия този „народ“, който са тръгнали да освобождават) „[...]зехме хляб от едного турчина, що сбираше сено. По-горе от него отидохме връх 4 други българи шопи за хляб, които абие вдигнаха косите противо нас. Ние се опулчихме и с едно пушкание разгонихме ги“. (1, с. 42)

При появата на потеря (също от българи), четата се крие в едно дере. В един от спомените, останал от „неизвестен съвременник“, е въведено избиването на дервишите, които са приютили четата,⁵ което може би отпраща по скоро към разказа на Драгой от поемата, отколкото към реално събитие.

Поради недоброто състояние на ръкописа на дневника единственото стълкновение е доста неясно, но все пак се разбира, че става дума за нападение от свои. То въвежда важния за националната митология мотив за предателството, за измяната, който не присъства в основния сюжет на „Горски пътник“, а също е изместен някъде в миналото и на други места. То обаче присъства и в реалността, и в дневника.

Близо до Плешевица в едно дълбоко дере един от... е... х проклет 2 да ме убие с кав... ке ветв. Байрактаря вървеше напред, аз, след него като крачех, едно дърво ме удари по главата отзад... паднах и пак повтори. Ази станах, после се уловихме за ръцете. Он се уплаши тогава да го не убия, ази го простих и го разпъдих. (1, с. 46)

Случката е описана по-подробно в спомените, като вариантите все пак са различни. Допълненията на племенника на Раковски Киро Стоянов към спомените на баща му намекват за подобно покушение:

Савата го изпратил да им съобщи, че е в гората, че иска балсам, да му вързат главата, дето го ударил един от четниците му. (Т. 2, с. 422)

Още един спомен:

Освен това той [Раковски] го е осъдил за много неща, но юнакът, за да си отмъсти, е искал да сее раздор между останалите другари на Раковски, но не сполучил. Тогава той се решил да посегне върху живота на Раковски, но го открили и го убили.(Т. 2, с. 461)

По-словоохотлив е „неизвестният котленец“, който навлиза в детайли, предлага свои разсъждения и оценки, които явно имат по-високи литературни и исторически амбиции:

Но зверските инстинкти у някои от членовете на дружината, подбудени от глада, са достигнали до такъв размер, че един – Иван Бушнака – след едно спречкване с Раковски, за дето [не] ги оставя свободни да разбойничат, се замахва и ударва Раковски по главата. Той му пробива главата и само щастливата случайност го спасява от смърт. Дружината, която била дала клетва за вярност на своя скъп войвода, ако и гладна и изморена, не пощадява своя брат, който в техните очи е извършил най-великото престъпление – клетвонарушението, измяната, - го убива и оставя неговия труп на птиците горски и заминава по-нататък, като се юнашки бори с глада, с сипеите и тъмите балкански.(Т. 2, с. 456)

В друг семеен спомен се говори дори за изстрели:

Един от другарите му гръмва, за да го убие, ударва го от лявата страна в реброто и като вижда, че Раковски не пада, ударва го още един път в вратът с пушката. Тогава Раковски изважда ножът и съсича и двамата на същото място.(Т. 2, с. 466-467)

Не може да не се забележи разликата между битката в „Горски пътник“ и тези описания на въоръжени сблъсъци. За подобни епизоди разказва и З. Стоянов в Записките.

Мотивът за срещата със своите на Балкана заема важно място в сюжета на поемата. Той има своите успоредици в дневника, където винаги става дума за пастири, пчелари и роднини на войводата. Спомените на съвременниците акцентуват върху срещите с роднини. Неизвестният котленец разказва:

Раковски заедно с своята дружина бързо достига Белите брегове, където Иван Баянов с синовете си и неговия роднина Дончо. Раковски го узнава и се явява пред него, като му казва: „Добър ден, чичо Иване.” Но старецът го вижда въоръжен, взема го за хайдутин, уплашва се и разтреперан, пада в несвяс. Раковски го дига, успокоява и му казва кой е. После този го разпитва за семейството си, за смъртта на майка си, баща си и всички роднини. Казва му, че не е хайдутин, а е дошъл да освободи българският народ. Накарва го да опече един овен, да приготви хляб за 12 души и му плаща.(Т. 2, с. 456)

Подобен епизод е представен разгърнато в „Отломък от вторая част...”, но интерпретацията е доста по-различна. Тук се оказва, че кованджията, т. е. пчеларят („страшен юнак[...] с рунтав калпак от вълча кожа[...] връхна му дреха от чърна мечка, с горски опинци добр’ уплетени, дълга на рамо[...] пушка, два вамокреса в пояс сръберни“) е Тихол войвода, стар познайник на Хубян. Разпознаването става след „запрягане“ на пушка, героични закани и пр. Пращането за храна също става със салтанат:

Меден си Тихол рог извади,
тръбно три пъти свирна засобно,
в лесище се юнак друг обади,
воля да му извърши усърдно[...] (1, 406)

Храната естествено е юнашка: топли погачи, „мед[...] в два прегнячи“, „вино[...] цели три мери“, ялова крава. И вместо да продължи по пътя си, четата започва да се стяга за нова битка с „четири силни кърсердари“ и „четиристотин гол’ арнаути“.

* * *

Както е известно, „Горски пътник“ оказва огромно пряко въздействие върху творчеството на писателите, които по един или друг начин са ангажирани с националната митология и борбата за свобода. Част от конкретните междутекстови аналогии бяха вече посочени по-горе, тяхното изреждане може да бъде продължено.(⁶)
Поемата оказва дълбоко въздействие върху мисленето на съвременниците и това е документирано в мемоари и художествени текстове. (Друг е въпросът, че и в тях може да се допуска известно пожелателно представяне на реалността.) Ярка илюстрация на това въздействие се открива в повестта „Чичовци“, където идеите на Раковски са достигнали до всъщност не чак толкова размирните Вазови герои, които, от една страна, дори ги радикализират, противопоставяйки ги на толкова важния за Раковски черковен въпрос, а от друга, ги адаптират към своята битова среда и отстъпват главната роля на „руския калъч“:

Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата:
- Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная... На филибелийските чорбаджии трябват владици... Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото... Чети „Горски пътник!” Чел ли си „Горски пътник“ ти?(⁷)

Вярата във внушенията на Раковски и „Горски пътник“ преминават в бунтовническите повести и разкази на Л. Каравелов, по-късно те ще станат причина и за част от разочарованията на бунтовниците от 1876 г., документирани от З. Стоянов, Ст. Заимов, от четници и въстаници.

„Горски пътник“ на Раковски. Поезия и истина. Г. С. Раковски – Дневник за движението на четата (18 юни – 8 август 1854 г.)

– Култура, г. LXV, № 4, април 2021, с. 9-18. ISSN: 0861-1408

Бележки

² Вж. Арнаудов, М. Раковски като фолклорист. В: Очерки по българския фолклор. Т. 1, София: Български писател, 1968, с. 235-301; Урбан, З. Чехи и българи. София: ОФ, 1981, с. 52, 199-200; Генчев, Ст. „Българска старина” от Г. С. Раковски и началото на нашата етнографска периодика. – Векове, 1983, № 3; вж. и пространните коментарии на Ст. Генчев и Св. Гюрова към Раковски, Г. Съчинения, Т. 4, с. 489-500, 516-520.

³ Друг текст на Раковски, посветен на същия период, е „Вещество или грамада за Горски пътник, тоест разни мисли и красноречия. От самого списателя” 1857. В Нови Сад” (Архив Г. С. Раковски. Т. 1, 553-554). Вж. и Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот. Т. 2. Документи и материали. София, БАН, 1968, с. 408-410, 421-424, 455-456, 467-470, 492-493; вж. и Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. София: БАН, 1974.

⁴ Те са събрани от В. Трайков в: Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот. Т. 2, Документи и материали. София: БАН, 1968.

⁵ Пак там, Т. 2, с. 466.

⁶ Към Ботев отвеждат например стиховете:
По-добре смърт с юнашка борба,
нежели живот безчъстен. (1, 176)
Пият твоя кръв немилно
усойки змии зли!
Лъжат в’ бож’ име безстидно
турски четници софти! (1, 178)
Там! Там скоро трябва да ида[...] (1, 183).

⁷ Вазов, Ив. Съчинения. Т. 7, С.: Български писател, 1956, с. 206-207.

• Следваща