„

Abstract

The main part of Petko Slaveykov's life passed in Tryavna, Istanbul, Tarnovo, and Sofia. However, for a few years, after the coup of 1881, he settled in Plovdiv, where he remained until 1883 and became involved in the political and literary life of Eastern Rumelia. Together with P. Karavelov, he continued the newspaper Independence, published several poems, and developed his ethnographic and folkloristic activities. The Plovdiv period in Petko Slaveykov's life documents the gradual decline of the poet and public figure. He remained a respected political figure but was no longer at the epicenter of political battles.

Keywords: Petko Slaveykov, poetry, Plovdiv

Когато мислим за Петко Славейков обикновено се сещаме за Трявна, за Цариград, за Търново и, евентуално за София и Стара Загора. Освен това на много други места, но за кратко, се разгръща дейността му като учител. С Трявна и Цариград са свързани най-плодотворните му творчески години. В Цариград, както и в Търново сред Освобождението той е в центъра на обществения живот, а залезът на политическата му кариера е в София.

Като общественик и поет с широко признат авторитет в Търново след Освобождението той е сред централните фигури в политическия живот – назначен (от квотата на Русия) за депутат в Учредителното народно събрание (1879), избиран е в следващите парламенти, председател е на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и на вътрешните работи (1880-1881) (вж. Радев 1984: 184-254). С въвеждането на режима на пълномощията от княз Александър през 1881 правителството на либералите, оглавено от неговия съпартиец и съратник П. Каравелов пада. След посещение при руския император Александър ІІІ князът назначава правителства, начело с руски офицери – Казимир Енрот (май - юли 1881), Леонид Соболев (юли 1882 – септември 1883), в които се включва и консервативна партия. Петко Славейков е в опозиция и дори за кратко е интерниране в Трявна, откъдето бяга с помощта на околийския началник Тома Васильов, и се установява в столицата на Източна Румелия. По неговите думи в „Българските притчи…“: „… след преврата (1881 г.) бях принуден да търся прибежище в Пловдив“. (Съчинени, т. 3, 1979: 36)

Почти същото е казано и в В „Автобиографично писмо“, писано на 24 януари 1884 в София: „Минах в Пловдив, станах учител. През ваканцията пътувах по Родопите. Повикан от либералната партия, завърнах се в София.“ (Съчинени, т. 3, 1979: 165)

Преди Освобождението Петко Славейков няма специален интерес към този град, ако се съди по вестникарските му текстове, отношението му е двойствено – той цени издателската и книгоразпространителската дейност на Хр. Г. Данов и Др. Манчов, но не приема гръкоманските настроения в Пловдив. Отношенията му с д-р Ст. Чомаков, който представлява града по време на църковната борба, също не са еднозначни – те са съмишленици, но пътищата им постепенно се разделят, впрочем както и с Др. Цанков.

Пловдивският период като че ли остава в сянка. Тук преминават две години от неговия живот (1881-1883), в които като че ли не се раждат значителни поетически творби. Петко Славейков участва в политическите борби, но вече не е в техния център в княжеството, в Източна Румелия е сред изявените общественици, но не е сред най-изявените политици. Тук се разгръща и конфликтът му с Вазов, който заслужава отделно изследване. Интересът на изследователите към този период от живота му е по-слаб, но мемоарите на немалко съвременници предлагат сведения, по-правило фрагментарни за живота му в Пловдив (синовете Иван и Рачо, Ек. Каравелова, М. Маджаров, Д. Юруков, К. Иречек, Ив. Стоянович, Н. Генадиев и някои други).

Семейството на Славейков пристига в Пловдив на 22 септември 1881 г. Събитието е тържествено обявено във вестника на Д. Манчов „Народний глас“ (ІІ, № 226, 22 септ. 1881), редактор на който е Ив. Вазов. (Дафинов 1996: 152)

Спомените на Екатерина Каравелова представят един, поне в началото, патриархално идиличен живот тук:

Заживяхме честито и спокойно (…) Привечер (дядо Петко) дохождаше дома. Седнали срещу цистерната (с Петко Каравелов), Гана им носеше мезе и ракия (…) А ние с малката моя дъщеричка Рада, гологлави, слизахме няколко къщи надолу, за да видим какво прави баба Славейковица. (Каравелова 1984: 129-137; цит. по Дафинов 1996: 158)

Спомените на сина Рачо предават сходна атмосфера:

Престоят (ни…) в Пловдив е бил един от най-щастливите в семейно отношение. Средствата за живеене бяха достатъчни и ние си позволявахме лукса дори да излизаме на летовище в близкото село Белащица, дето в компания (…) прекарвахме интимно много весел живот. Па и в града ни беше весело (…) всички живеехме дружно, събирахме се почти всеки ден, гощавахме се често, па и хоро си поигравахме, водено от баща ни. (Р. Славейков 1927: 60-61; цит. по Дафинов 1996: 182).

Петко Славейков, сина му Иван и П. Каравелов са назначени за учители в мъжката гимназия, а по-малкият Рачо е ученик в нея (Дафинов 1996: 156). За това колко сериозно Петко Славейков гледа на дейността си на учител (въпреки че по спомените на Райчо се случвало и да подремне в час) свидетелства неговата брошура „За изучаване на българский язик. Пръв годишен отчет но областната реална гимназия в Пловдив за учебната 1881-1882“ (Пловдив, 1882).

По същото време П. Славейков и П. Каравелов продължават започналия малко по-рано и спрян вестник „Независимост“, финансово подпомогнати от млади румелийски офицери, които не приемат руската политика. С името си, а в началото и с номерирането на броевете, вестникът афишира приемственост с едноименното издание на Л. Каравелов. Петко Славейков редактира дописки, пращани от страната, и публикува материали против княза и консерваторите, по правило неподписани. Сред тях се откроява статията „Търновската конституция“ („Независимост, г. І, бр. 47, 5 юли 1882; Съчинения, т. 7, 1981: 389-396), всъщност единствената идентифицирана в осемтомното издание на съчиненията му.

През 1881 г. Славейков отказва номинация за член на формиращия се по това време Държавния съвет на княжеството (Дафинов 1996: 159), той отказва с открито писмо до в. „Независимост“ (І, бр. 5, 24 окт. 1881)
Петко Славейков и Иван Славейков са избрани в Областното събрание, но са касирани, защото не са жители на Източна Румелия (1883?), а П. Каравелов (1883) за кратко става кмет на Пловдив.

Като един от основните фигури в либералната партия, оглавявана от П. Каравелов, Петко Славейков поддържа връзки със столицата и още в първите дни на 1882 г. се връща там, като причината е търсене на финансиране за фолклористките му записи. Но конфликтите продължават и през февруари правителството издава забрана да влиза в княжеството. Това разбира се не му пречи на няколко пъти да посещава столицата през 1883 г. (през януари, през септември, през октомври, през декември), като единия път от Ихтиман с телеграма демонстративно иска разрешение от княза и от премиера. И го получава. През май 1884 г. Славейкови се установяват в София; през същата година Петко предприема пътуване с научна цел в Родопите, придружаван от малкия Пенчо, който се разболял – възпаление на белите дробове (по спомени на Рачо и Пенчо).

* * *

Славейков в Пловдив е вече широко признат поет и по-ранните му стихове намират място в издадените тук, макар и когато поетът вече не е в града, две големи и авторитетни христоматии – на Вазов и Величков (Т. 1-2, 1884-1885) и Ст. Костов и Д. Мишев (Т. 1-2, Пловдив, 1888, 1889), както и в много от по-кратките, предназначени за училищата. Тук, все още без името на автора е включена и най-популярната му и до днес поема „Изворът на Белоногата“, публикувана за пръв път през 1873 г. в сп. „Читалище“.

Първото известно ми Славейково стихотворение, публикувано в Пловдив, е „Сбогом, прощавай невесто мила“ (Наука, 1, 1881, септ. кн. 6), то е най-свързаното с лични преживявания. Следва „Уломки от стихове“ („Русия ни свободата…“) (Независимост, г. І, 1882, 9 окт.). От това време е и популярната „Ода на празната кесия“ (Календарче за 1883), свободен превод на Й. Йованович-Змай. „Дядо, баба и златна рибка“ (Малка христоматийка, Пловдив, 1882; Наука, 1882, кн. 12) е свободен превод но Пушкин с вмъкнати политически алюзии. Освен още два кратки превода от Пушкин издателите на съчиненията му откриват и няколко непубликувани стихотворения от този период.
Най-известното му стихотворение от този период е „Татковина“ (Читанка за І отд., 1883), под което стои и пояснението „Белащица, 1883“. То, както и много други стихотворения, включително и „Ода на празната кесия“ по-късно е позната по редакцията на Пенчо Славейков.
Пловдивските стихотворните публикации на стария поет са сравнително малобройни, често свързани с политическите му полемики. По повод арестуване на Драган Цанков във Враца П. Славейков публикува стихотворно послание до него в „Независимост“ (г. І, № 36, 13 февр. 1882, цит. по Дафинов, с. 170)

Здравствай, побратим,…
Карай колата, не бой се, подли борци са срещу тебе,
Ако замахнат връз тебе, ти се от удар не стряскай.

За да уязви политическия си опонент Вълко Нейчев Славейков изпраща на приятеля си в Свищов Стоил Катранов мистификация на две народни песни, които Нейчев публикува (Положение, 1, № 8, 11 май 1882). Всяко от стихотворенията съдържа акростих: „Нейчев е луд“ и „Нейчев е луд и извеян“. (Дафинов 1996: 197-177)

Важен акцент в творчеството на Петко Славейков в Пловдив, а и след това в София, са етнографските и фолклористките му занимания. От това време „Български притчи (Историята на събирането им)“. (Периодическо списание, кн. 1 и 2, 1882).

През 1882 - 1883 Славейков публикува в списание „Наука“, редактирано от Ив. Вазов, разгърнатите исторически, диалектоложки и краеведски трудове „Няколко думи за Пловдив. Названието на Пловдив“ (Наука, ІІ, кн. І - ІІІ, 1882), „Нещо за Виссапара“ (Наука, ІІ, кн. ІV, 1882) и „Рупското или рупаланското българско население и наречие“ (Наука, ІІ, кн. V, 1882).
Сравнително най-често цитираният публицистичен текст на Славейков от този период е брошура „Последното ми ходене в София“ (Пловдив, 1883), която доста разгърнато представя неговите разбирания за политическия живот в княжеството. Основната част е разказ за срещата с руския генерал Леонид Н. Соболев, по това време (юни 1882 – септември 1883) министър-председател на княжество България, като разговорът е предаден с пряка реч, т.е. претендира да бъде максимално достоверен. Малко парадоксално тук опитния политик заявява своята русофилска позиция (по-категорична, отколкото по-рано) и същевременно не е съгласен с руската подкрепа на княз Батенберг, която впрочем е доста слаба и скоро съвсем изчезва.

От пловдивския период са останали непубликувани материал – политически статии, сатирични текстове и брошури, „Отворено писмо до избирателите в Търново“, както и доста писма на Славейков – до Рачо Славейков в София, до Гр. Начович, до М. Дринов, до Хр. Павлов, до Др. Цанков, до Теодор Байнгтън (редактор на „Зорница“), до К. Иречек, до Сп. Вацов, до Т. Икономов, до Леонид Соболев, П. Матеев, до неустановени лица и др. Телеграми до Ст. Стамболов, Др. Цанков, М. Балабанов, Д. Моллов, Н. Сукнаров, П. Оджаков. (СБНУ, кн. ХХ, 1904) До председателя на областното събрание в Източна Румелия (Г. Груев), до Народното събрание в княжеството, до княз Батенберг, до министъра на народното просвещение в княжеството, до избирателите му в Източна Румелия, до в. „Съединение“ (по повод Вазов).

* * *

Пловдивският период в живота на Петко Славейков сякаш документира постепенния залез на поета и общественика. Той продължава да е уважавана политическа фигура, но вече не е в епицентър на политическите битки. Поетическото му творчество като че ли също е върви към заник, като най-силно или поне най-лично е най-раното стихотворение „Сбогом, прощавай невесто мила“, редки са и сатиричните му стихотворни творби. В този период акцентът като че ли пада върху етнографските и историческите изследвания. Често те са в центъра на писмата му, включително и до представителите на правителството в княжеството, от които Славейков търси
финансова подкрепа. Прави впечатление, че въпреки конфликта му с Ив. Вазов, основните му текстове – и етнографски, и поетически, излизат в издания, редактирани или поне свързани с Вазов.

Литература

Бонева 2020. Бонева, Вера. Архивът на Петко Р. Славейков. Ръкописно наследство. София: Фабер, 2020.
Вазов и Величков 1884-1885. Вазов, Иван, Величков, Константин. Българска христоматия в два тома. Пловдив, 1884-1885.
Генадиев 1885. Генадиев, Никола. Мемоари, София: ОФ, 1985. (1923).
Дафинов 1996. Дафинов, Здравко. Демократи. Документална хроника за живота и политическата дейност на Петко Каравелов и Петко Славейков след Освобождението. София: Родина, 1996.
Икономов 1973. Икономов, Тодор. Мемоари. София: Български писател, 1973.
Иречек 1995. Иречек, Константин. Български дневник. Т. 1-2. София: БАН, 1995.
Костов и Мишев1888 – 1889. Костов, Стефан, Мишев, Димитър. Христоматия по изучаване на словесността. В 2 тома. Пловдив, 1888-1889.
Литературен архив 1959. Литературен архив, Т. 1. П. Р. Славейков. София: БАН, 1959.
Маджаров 1968. Маджаров, Михаил. Спомени. София: Български писател, 1968.
В спомените 1967. Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1967.
Радев 1984. Радев, Иван. Столица на оцелелите. София: ОФ, 1984.
Радев 1973. Радев, Симеон. Строители на съвременна България. Т. 1-2, София: Български писател, 1973.
Славейков 1978 – 1982. Славейков, П. Съчинения. Т. 1-8. София: Български писател, 1978-1982.
Славейков 1927. Славейков, Рачо. П. Р. Славейков. 1927.
Спомени 1984. Спомени на Екатерина Каравелова. София: ОФ, 1984.
Стоянович 1992. Стоянович (Аджелето), Иван. Из миналото. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992.
Юруков 1932. Юруков, Димитър. Спомени из политическия живот в България, 1932.

Сборник с материали от конференции по време на Славейкови празници 2023-2024 г. В.Търново: Фабер, 2025. ISBN 978-619-00-1947-3, с. 102-108.

• Следваща