Сатиричният вестник „Шутош“
Вестникът представлява българско издание на хумористичния вестник „Hayal“/“Μώμος”, притежаван от Теодорос Касапис, грък от Кападокия, френски възпитаник и интересен литератор, близък с Ал. Дума-баща, с изявения турски писател и политически активист Намък Кемал (1840-1888) и др. Касапис е автор на роман („Хасан Спасителят“) и преводач от френски на турски (неговия основен писмен език) на творби на Дюма-баща („Граф Монте Кристо“), адаптира две пиеси на Молиер и една на Дюма-син. Касапис е активен издател на няколко вестника, които излизат на различни езици в Цариград. (Повече за Касапис вж. Мирчева 2007; Strauss 1995). Един от тях е „Шутош“. Част от материалите в него са оригинални, а друга (неустановена) – са превод от гръцката версия. Касапис е притежател и издател и на предишния сатиричен вестник на Славейков „Звънчатий Глумчо“, който също е български вариант на издание, излизало още на гръцки – „Κουδυνάτος“ и турски – „Çıngıraklı Tatar“, а според някои източници и на арменски и френски език.
„Звънчатий Глумчо” е спрян на 7 юли 1873, а „Шутош“ се появява три месеца по-късно, на 24 октомври 1873. Скоро след това, по думите на Найденов в писмо до Миларов от 12 декември 1873:
Г. Славейков са нещо спречкал с издателите на тойзи сатирический уж лист и сега го редят сътрудникът на Геновича Петко, Манчев и други, под главната редакция на едно подобно тям диване, Стама Даскалова, когото мисля познавате. (НБКМ– БИА, ф. 112, а.е. 97, л. 49–50)
Редакторството на този „лист за шега и сатира“ е доста оплетен въпрос (Вж. Стоянов Т. 1, 1957, 457, Аретов 1986, Мирчева 2007, Аретов 2020), по който са изказвани неточни и прибързани твърдения (Славейков Т. 4. 1973: 674). На последната страница на първите броеве е отбелязано „Притежател Т. Касапис“. От бр. 6 се появява добавката „Редактор Ст. Даскалов. Издател Д. Г. Сарафов“. От бр. 13 започва нова промяна, който остава докрая – „Отговорник и притежател Т. Касапис“. Кореспонденцията на Найденов свидетелства за участието му в хумористичния в. „Шутош“, заедно с П. Р. Славейков. (Вж. и Славейков Т. 2 1978: 711, бележка на съставителката на тома Цв. Унджиева; вж. и Аретов 2019).
Практически нищо не се знае за Г. Сарафов, малко е известното и за старозагореца Стамат Даскалов (1825 - 1900) - той работи в печатницата на „Цариградски вестник“, след това заедно с Т. Бурмов и Н. Михайловски издава „Съветник“, като превежда материали от гръцки. Сътрудничи на Славейков при издаването на „Гайда“, но влиза в конфликт с него. След участието му в „Шутош“ става словослагател във в. „Зорница“, издаван от американското библейско общество, а в края на живота си урежда евангелистка печатница в Самоков.
През януари 1874, след спирането на „Право“, Найденов заедно със Славейков се споразумяват с издателя Касапис да поемат редактирането на „Шутош“ и, след известен „пазарлък“, Найденов плаща на предишния редактор борчовете (НБКМ БИА, ф 112, а.е. 97, л. 55). С присъщия за изданието хаплив език, предишните редактори представя преговорите като заговор, в който участват „даскал Иванчо“ и Станчо Брадински, и споменават за заплашително писмо от Славейков. (Пакостниците на Шутош. - Шутош, г. 1, бр. 10, 5 ян. 1874; вж. и бр. 7 от 15 дек. 1873 и др.)
В брой 13 собственикът публикува „Известие“, в което съобщава, че е извършил промени в редакцията. В някои изследвания се твърди, че вестникът е поет от П. Р. Славейков, чието име не се посочва изрично. Новите редактори са всъщност двама – Найденов и Славейков. Найденов дори публикува като отделен лист обръщение „Към спомоществователите на „Право“ (Обявления 1999: 226), с което известява, вече че ще им се изпраща „Шутош“ вместо спрения вестник, и фактически той, заедно с „подобнострастнаго нам г-на П. Р. Славейкова“ се ангажират със сатиричния лист от бр. 13. Славейков обаче заминава за Македония и около месец Найденов е принуден сам приготвя изданието. (НБКМ-БИА, ф. 112, а. е. 97, л. 49, 55-67) (Мирчева 2007) Показателно е и това, че Славейков не разкрива мисията си пред своя партньор, което допълнително напряга отношенията между двамата, които и преди това са доста сложни. (Вж. Аретов 2018)
Авторизирането на текстовете в „Шутош“ е труден проблем, решен само частично и не винаги точно. Част от материалите в изданието са оригинални, а друга (неустановена) – са превод от гръцката версия. Тъй като и Найденов, и Славейков не подписват материалите си, днес е трудно техните публикации да бъдат точно разграничени, а и изданието публикува и материали от външни сътрудници, по правило неподписани.
*
Вниманието тук е насочено към две публикации със спорно авторство (вж. и Аретов 2020). Първата от тях е „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamonnais)“ (Шутош, г. І, бр. 19, 9 март 1874, Славейков, Т. 2, 1978, 407-411). Той попада в една поредица от фейлетони, свързани със съновидения.
Каравелов и Ботев публикуват няколко публицистични текста (фейлетони), свързани със съновидения. Първият от тях е „Всичко това е било само сън“ (Свобода, г. ІІ, бр. 31 и 32, 15 и 22. януари 1872; Каравелов, Т. 5, 1985, 64-71). Спорно Ив. Клинчаров автор е Ботев, но тезата му, е оспорена от останалите изследователи (вж. Каравелов, Т. 5, 1985: 610). Текстът на заглавието, сложено от редакторите на съчиненията, се появява едва в последния абзац, когато се разкрива, че коментираните в текста писма са съновидение.
Според М. Димитров, М. Арнаудов и Цв. Унджиева автор на следващите два фейлетона вероятно отново е Ботев, от друга страна те са включвани като приложение и в Каравеловите съчинения. „Огледах се и видях, че бях станал кадия“ (Независимост, г. ІІІ, бр. 24, 3. март 1873; Каравелов, Т. 5, 1985: 558-562). В последното изречение героят се пробужда, т.е. всичко е било сън. Сатиричните стрели тук са насочени срещу „шкембелията“ Иванчо Пенчович, Петраки Златев (търговец, живее във Видин и Русе), Джамбазоолу Мехмед, Книжовното дружество и, попътно, към Ив. Найденов.
Следващата година Славейков започва да публикува подобни фейлетони в „Шутош“. Първият от тях е „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamennais)“ (Шутош, г. І, бр. 19, 9 март 1874, Славейков, Т. 2, 1978, 407-411) Текстът е неподписан, заглавието е на автора, връзката му с текста е неясна. Творбата е включена в по-късните издания на Славейковите съчинения. Това е сред най-интересно изградените фейлетони от това време и същевременно по-различен от публикуваните до момента текстове на самия Славейков, на Войников, на Ботев и Каравелов. Доколкото не са установени подобни текстове на Найденов, неговото авторството на фейлетона е малко вероятно.
Ив. Радев изказва хипотезата, че текстът е на Хр. Ботев (Радев 2010: 298-299)1 . Аргументът му е, че две години по-късно в Ботевия вестник „Нова България“ излиза друг неподписан текст „По примера на Ламене“ (Нова България, г. І, бр. 38, 1876). По това време Ботев вече е загинал, но „тръгвайки към своята Голгота през м. май 1876 г. явно оставя в папката с материали за бъдещите броеве“. Това също е хипотеза, до която може да се постави друга, още по-невероятна – Славейков превод по някакъв начин да е достигнал до „Нова България“. Радев споменава и първата българска публикация на Ламене – „Христиенски наставления“ (Български книжици, ІІ, 6 и 7, март-април 1859), която също трудно може да се свърже с Ботев. Проблематичният път от Влашко на революционерите до цариградския „Шутош“ според Радев се обяснява с папка с „проза и стихове“, изпратени от Ботев на Славейков „за която говорят Пенчо Славейков и Захари Стоянов“. Проблематично е и обвързването на автора на „Моята молитва“ с един френски католически религиозен мислител. От друга страна, „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamennais)“ наистина се отличава от останалите Славейкови вестникарски текстове; както впрочем и от Ботевите фейлетони, които винаги визират и назовават конкретни лица, вестници и пр.
Вярно е, че свързването на всичко в „Шутош“ със Славейков е прибързано. Наистина огромната част от материалите в този „лист за шега и сатира“ не са подписани, или под тях стоят псевдоними (Шутош, Хитър Петър, Св. Тропанчо, Дядо ви Толчо, Аз, който не съм, Сурвакарът и пр.). Изданието все пак има външни сътрудници, Практически единствените имена на автори се появяват под стихове на П[етър] Иванов (Шутош, г. 1, бр. 15 и 18, 9 февр. и 2 март 1874) и Ф[илип] Симидов (Шутош, г. 1 бр. 31, 3 юни 1874). Някои допускат участието на Св. Миларов, с когото Найденов е близък.
Авторът на „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamennais)“ ни потапя в един зловещ свят и едва в края намеква, че това е било сън: „Аз се стреснах, отворих си очите и познах, че треперя като лист.“ За разлика от повечето фейлетони от това време негативно представените персонажи не са назовани, те несъмнено са обобщени фигури, но може да се предполага, че имат отношение и към конфликтите около новоучредената българска Екзархия, а и към някои философски и политически идеи, популярни по това време.
Според коментарите на Цв. Унджиева към том втори от съчиненият му, „Славейков вероятно използва отделни идеи и образи от съчинението на френски публицист и мислител Ламене „Глас от затвора“ (от глава 8, 19)“ (Шутош, г. І, бр. 19, 9 март 1874). (Славейков, Т. 2, 1978: 658, вж. и 407) Може би при Унджиева има буквена грешка и в заглавието е визиран Félicité de La Mennais /Lamennais (1782-1854) и неговата книга „Une voix de prison“ (1841). Ламене е либерален католически духовник, философ, политически мислител и общественик, осъден на една година затвор (1841), член на френския парламент (1848-1851) по време на Втората република.
Не е съвсем ясно какъв източник е ползвал Славейков. Българският текст не следва предполагаемия първоизточник. В гл. 8 от „Глас от затвора“ наистина има нещо подобно, но говори основно Сатаната, който излага зловещите си заповеди. Вероятно Славейков е използвал някаква гръцка или друга преработка на откъс от Ламене, или е попаднал на текста, представяш френския автор и неговата творба. Затворническите преживявания са друг важен мотив в литературата от това време, включително при Раковски и Каравелов, но не те не присъстват в разглежданите фейлетони.
Славейковият текст има разгърнат „готически“ сюжет, Шест неназовани, карикатурно описани фигури се събират в зловеща зала, пият вино от бокали с форма на черепи и излагат своите тъмни намерения. Домакинът, който стои на стол с надпис „М“ ги насърчава, накрая през прозореца поглежда един весел фантом – „младолик мъж с иронически засмяно лице“. Той ги предупреждава: „Онуй, което тъй безстидно корите за добрите хора, ще се слее на вашите глави…“ След това се разнася „страшен трясък“, всичко се разрушава, разнася се „един громовит глас“: „Проклети да сте вий, които сте забравили, че аз съм Господар на всичко.“
След малко повече от месец П. Славейков публикува „Сън сънувах“, подписан „Аз дядо ви Толчо“. (Шутош, г. І, бр. 26, 27 апр. 1874) (Славейков, Т. 2, 1978: 427-429). Тук също е въведен сън: „Задремал бях и сладко позаспал, когато не знам как ся усетих, че ся намервам в една прекрасна зала…“ (Славейков, Т. 2, 1978: 427) Общата атмосферата и не съвсем ясния сюжет са близки с „Вехта песен по нов глас“, а оттам – и с Ламене.
Малко след това в същото издание излиза „Тайнство странное“ подписан „Аргус (Шутош, г. І, бр. 37, 25 юли 1874) (Славейков, Т. 2, 1978: 446-449), в която се появява „Михай желтий“, който Н. Михова свързва с М. от „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamennais)“. Но тук мястото (Русе) и основният персонаж, представен в сатирична светлина (Константин Сапунов, син на Петър Сапунов) – „С. син П. еже сказаемо бист: великий муж в синов Сапунових“ са назовани.
*
Вторият случай е цикъла сатирични стихотворения „Грохотски химни“ (Шутош, 1, 1974, № 20, 22, 24 и 25), който излиза неподписани малко след „Вехта песен по нов глас“ в същото издание. Според Хр. Чочков техен автор е на Попович, които „в стихотворна форма силно е подиграл всички чорбаджии“ (Чочков 1929: 30). Не ми е известно да са разчетени конкретните обекти на сатирата, а тяхното наличие е несъмнено. Цикълът завършва с бележка: „Грохот е място, известно в историята под името Вроход и се намира близо до един скоро прославен град в нашето отечество.“ Въпросът с авторството на тези неподписани стихотворения не е изяснен докрай, днес те присъстват в съчиненията на П. Р. Славейков (Вж. Славейков, Т. 2, 1965: 273-278 и 471; Славейков, Т. 1. 1978: 160-166 и 348), като редакторите на съчиненията на Славейков (на том 2 от 1965 това са С. Баева, Ел. Диловска, Цв. Македонска; на Т. 1 от 1978 - П. Тотев) не посочват аргументите си да включат „Грохотски химни“. От своя страна синът на В. Попович, може би под влияние на Чочков, също без да посочва аргументи споменава „Грохотски химни“ сред произведенията на баща си (вж. ЦДА, ф. 988, а. е. 5, л. 17). След актуализирането на хипотезата, че цикълът е дело на Попович (Попович 2000; Аретов 2000), Д. Леков изрази несъгласие и също свърза стихотворенията със Славейков (вж. Леков 2021).
В броя на „Шутош“, който излиза веднага след последната част на „Грохотски химни“, е поместено писмо на неназован автор, подписано „Познатия вам“, който пояснява, че неговото стихотворение не визира редактора и меко възразява срещу промени в текста на творбата, публикувана в бр. 24 (Шутош, г. 1 бр. 26, 27 април 1874). В този брой са публикувани няколко стихотворения, всички неподписани: „Грохотски химни ІІІ“, „Право си е“, „Кой е той“, по проблематика всичките могат да се свържат с писмото (). В същия брой редакторът, вероятно Славейков, отговаря: „Малко е било грижа Шутоша за кого ся отнася… защото е свободен и да шути сам и да шутят и други с него...“ (вж. Аретов 2000: 39, 197; Аретов: 2020: 56)
Литература
Ботев, Хр. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1986.
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 5. София: Български писател, 1975.
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 6. София: Български писател, 1985. [Karavelov, L. Sabrani sachineniya. T. 6, Sofiya: Balgarski pisatel, 1986.]
Попович, В. Съчинения. София: Кралица Маб, 2000.
Славейков, П. Р. Съчинения. Пълно събрание. Съст. С. Баева, Ел. Диловска, Цв. Македонска. Т. 2, София: БАН, 1965.
Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1. Под редакцията на П. Тотев. София: Български писател, 1978.
Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1978.
Аретов, Н. Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма. София: Кралица Маб, 2019.
Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. София: Кралица Маб, 2000.
Аретов, Н. Петко Славейков и „Шутош“. Няколко неавторизирани творби и отношението им към опозицията „Изток – Запад“. – Сборник с материали от конференции, проведени по време на Славейкови празници 2018–2019. В. Търново: Фабер, 2020, с. 53-62.
Арнаудов, М. Творци на Българското възраждане. Т. 2, София: Наука и изкуство, 1969.
Леков, Д. Забравеният и неоцененият Васил Попович (Н. Аретов. Васил Попович. Живот и творчество...; В. Попович. Съчинения...) - Литературен форум, № 54, 17-23. 04. 2001.
Радев, Ив. П. Р. Славейков - какво четем като негово наследство. – В: Литература и култура на Възраждането. Т. 2. Личности и явления от „втория ред“. В. Търново: УИ Св. св. Кирил и Методий, 2010, с 195-302, специално с. 298-299.
Чочков, Хр. Град Велес. Учебното дело до революционните борби. С., 1929.
Lamennais, Felicite Robert de. Paroles d'un croyant : Le livre du peuple ; Une voix de prison ; Du passe et de l'avenir du peuple ; De l'esclavage moderne. Paris : Garnier, 1864.
Strauss, J. The Millets and the Ottoman Language: The Contribution of Ottoman Greeks to Ottoman Letters (19th – 20th Centuries). – Die Welt des Islams, New Ser., Vol. 35, Issue 2 (Nov. 1995), pp. 189–249.
„Слово и памет“ (НЛМ), 8-9 окт. 2026
1 Благодаря на Невена Михова, която ме насочи към тази статия на Ив. Радев, както и към връзката на „Вехта песен по нов глас (По примерът на Lamennais)“ с „Тайнство странное“.
Национална конференция „Слово и памет“ - Национален литературен музей, 8-9 окт. 2026
