В края на септември 1869 г. в Браила е основано Българското книжовно дружество¹. Споровете около него започват още от учредяването му. Веднага се очертават двата основни лагера, като причините за разделението са както идейни, така и личностни, между приети и пренебрегнати. Братя Попович са сред учредителите, като по-големят Костаки е един от „настоятелите“, т. е. дарителите и се е надява, че брат му Васил² ще бъде избран за действителен член на Книжовното дружество. На учредителното събрание (29 септември 1869) изборът обаче пада върху М. Дринов (председател), В. Д. Стоянов (деловодител) и В. Друмев. От този момент В. Д. Стоянов, който като че ли е бил конкурента на В. Попович, не пести епитетите в писмата си нарича Костаки „най-черната душа: интригант, завистлив, егоист, злобник, шарлатанин и пр. висшей степени“³. Личните причини се допълват от идейните. Ръководството стои на по-традиционни, по-консервативни позиции, които са атакуван от по-радикално настроените „млади“, сред които са Л. Каравелов, Христо Ботев и В. Попович, които до голяма степен в случая се оказват съмишленици, въпреки че идейните им по отношение на борбата за национална независимост не съвпадат. Същевременно и двата лагера споделят общ интерес към миналото и към актуални за времето въпроси за просветата и духовния живот на българина.

Гледната точка на Васил Попович може да се потърси в няколко негови публикации. Още на 10 юли 1869, в разгара на сблъсъка между одеските и букурещките нотабили В. Попович пише сатиричното стихотворение „По повод на лошите явления у нашиот живот“⁴. То ясно формулира гледната точка на автора и неговите съидейници към ситуацията около дружеството, в която властва „егоизъм“, „корист“ и „сънна несвяст“:

Въпроси, проекти и тлъсти слова,
обричания бляскави, цифри с кола,
погледнеш на дело - все нули, мечти,
все същия хаос, все тя пустота!

М. Арнаудов свързва с Попович и една дописка за Книжовното дружество във в. „Свобода“, подписана от „един браилчанин“⁵, като пояснява, че текстът „издава мислите на самия редактор“, т. е. на Каравелов. Езикът и стилът също са сякаш по-близки до Каравеловите, което не изненадва, тъй като се знае за навика му да редактира основно всичко във вестниците си.

В. Попович не се дистанцира от БКД, напротив, той взима участие в делата му като дописен член. По инициатива на БКД В. Стоянов, В. Друмев, Б. Запрянов, Д. Войников изнасят сказки. В една от тях В. Попович споделя „Няколко премислювания върху миналото и настоящето - по повод на съвременните събития в живота на българския народ“⁶. Две писма на цариградското читалище от 1871 г. го упълномощава да го представлява заедно с М. Дринов и П. Р. Славейков.⁷ В. Попович не само участва в събранието на 25 и 26 юли, но и е избиран за негов деловодител, включен е и в комисия, която да „разгледва“ касата на дружеството, няколко месеца по-късно участва и годишното събрание от 1 октомври 1871 г.⁸ Това събрание е и единствената документирана среща на В. Попович с Ботев - фиксирали са я протоколите.

По време на учредяването на БКД двадесет и една годишният Христо Ботев е още в началото на книжовния си път. Той е публикувал само „Майце си“, анонимно в „Гайда“ (бр. 19, 15 апр. 1867), след това и „Към брата си“ в „Дунавска зора“ (І, бр. 14, 12 февр. 1868), вестник в който учи печатарския занаят и коригира. Но бунтовните му настроения вече зреят. Две години по-късно, вече по-изявен поет и вестникар - сътрудник на Каравеловата „Свобода“, а вероятно и на сатиричния „Тъпан“ - той публикува отделен лист „Причините за неуспеха на Бълг. книжовно дружество“⁹ (29 септ. 1871) и участва в годишното събрание (1-3 окт. 1871 г.) като делегат на Галацката община.¹⁰

Около седмица след Ботевата статия, на 5 октомври 1871 г., В. Попович публикува първата част на статията „По повод на книжовното ни дружество“¹¹, която полемизира с Тодор Икономов¹². Отпечатвайки я, П. Р. Славейков се разграничава от някои моменти в нея в две редакционни бележки. Разсъжденията на Попович се оказват в синхрон с критиките на Ботев към Книжовното дружество.

Конкретният повод за статиите на Ботев и Попович е общ - годишното събрание на дружеството и несъгласията със статията на Тодор Икономов във в. „Турция“, общо е и желание за конкретни позитивни дела, а не грандиозни, но мъгляви замисли, общи са несъгласия с мудността на Дружеството или това, че то е още далече от желаната Академия; и при двамата се срещат упреци за забавянето на „Периодическо списание“ и на планирания Сборник. Същевременно различието в темпераментите прави да изглежда, сякаш двете статии се допълват - Попович е по-многословен, по-обстоятелствен, докато Ботев е по-ударен и, когато говори за имуществени въпроси, свързани с В. Д. Стоянов и неговия образователен ценз, дори близък до това, което днес някои наричат „компромат“.

Младият Иван Вазов гравитира около „Периодическо списание“. Когато разглежда сложното отношение на Ботев към „Периодическо списание“ Ст. Таринска се насочва и към две стихотворения – на Вазов и на Ботев, в които открива интересни междутекстови връзки, каквито изследователката открива и между статии на Друмев и Ботев. Става дума за първото публикувано стихотворение на Иван Вазов „Борба“¹³. Младият Вазов е един от малкото поети, всъщност дори първият, който публикува стихове в научното по замисъл списание. По-късно поетът не включва това стихотворение в сбирките си, то не попада и в съчиненията му; в спомените си той посочва като първа своя публикация стихотворението „Борът“, излязло в една от следващите книжки на „Периодическо списание“.

Няколко месеца по-късно във в. „Свобода“¹⁴ е отпечатано стихотворението на Ботев „Елегия“. И двете творби се насочват към сходни проблеми – отношението на интелигенцията към народа и неговата нерадостна съдба. Ботев вижда злото в политическото робство и в пасивността на народните водачи. Вазов посочва, че бедата е в невежеството, а спасението е в науката и духовното издигане. Както посочва Ст. Таринска, ако Ботев изпраща „Елегия“ във вестника на Каравелов, заедно с още три свои стихотворения, за да приобщи творчеството си към революционните идеи, можем да предположим, че редакцията на „Периодическо списание“ с Вазовата творба противопоставя другата линия в българската поезия. Стихотворението на Вазов, построено като разговор между „Певец“ и „Невежи“, напомня популярния в руската поезия мотив „поет и тълпа”. Опитът на начинаещия автор да го пренесе в родната действителност не се оказа успешен. Художествената идея и образите остават недоизяснени – „невежите“ не са нито тълпа, нито народ, отношението на певеца към тях се колебае между укора и съчувствието. Заглавието, сякаш прибавено допълнително, не съответства на текста, организиран по модела на диспута.¹⁵

Авторът на „Елегия“ се отдалечава значително от познатия мотив и се насочва към понятията народ и интелигенция (просветените, ръководителите). Пейоративното значение на думата „тълпа“ пренася върху събирателния образ на незваните народни водачи: „сган избрана“ от светски и религиозни дейци („в сюртуци, в реси“); към тях причислява и просветителите – „слепци с очи“. Вазов използва същия библейски образен израз в реплика на певеца към невежите: „О, вие от мъдростта лишени, що слепи имате очи...“ Така маркира полемичния момент в замисъла, изтъкнат още веднъж по-нататък (след като невежите се превръщат в народ): „ти, клетий [...] потънал в тежък сън [...] облян със пот“ срещу Ботевото: „намръщен само с глава той сочи [...] и пот от чело кървав се лее над камък гробен“. Според Ст. Таринска сравнението между двете стихотворения допринася за изясняване на Ботевите образи.¹⁶

Известно е, че Ботев и Вазов са се срещали често в Браила и Галац по времето, когато се появяват двете стихотворенията. Вазов дори си спомня, че под влияние на Ботев бил написал „куп стихотворения в социалистически дух“, които Ботев взел да чете и попаднали в ръцете на полицията.¹⁷ Като прибавим свидетелствата на съвременниците, че Ботев е рецитирал стихотворенията си, преди да ги отпечата, очертават се творчески контакти, при които датата на обнародването няма решаващо значение. Ако пренебрегнем хронологията, бихме казали, че именно „Елегия“ е отговорът на Вазовата творба, тъй като мотивът и образите на Ботев са смислово изяснени и много по-релефно очертани. Но независимо кой е създателят на първоначалния образ и кой с кого полемизира, остава фактът, че идеята за спасителната роля на знанието и просветата е изразена от Вазов със същата категоричност, с която „Елегия“ посочва революционния изход, ала не и при същия художествен резултат. Негласният спор приключва с ново стихотворение на Ботев. Неговата „Борба“, обнародвана във в. „Дума на българските емигранти“ (бр. 4,17 юни 1871), поставя в противоборството, което движи световната история – богатия и сиромаха, роба и господаря. Еднаквото заглавие отвежда към полемиката, както с Вазов, така и с Книжовното дружество.

Различните текстове на В. Попович и Хр. Ботев (публицистични статии и стихотворения) ги поставят сред основните критици на БКД. Редом с тях е и Л. Каравелов, който също участва в дейността на дружеството и също е сред критиците му, като гледната му точка е по-нюансирана. До голяма степен тримата се оказват съмишленици, въпреки нееднаквото им отношение към освободителното движение и различните им житейски съдби. Ив. Вазов се оказва в другия лагер, сред хората, свързани с Дружеството. Оттам вероятно тръгва и по-късното му разминаване с Попович. Житейският път на Вазов тръгва в друга посока, той, както впрочем и Попович, не участва в бунтовните действия, но по-късно е автор на най-възторжените литературни творби за борбите. На няколко пъти Вазов се насочва към делото на Ботев, но не намира място за него в „Епопея на забравените“.

Ботйов лист, 2026 г.
(Публикувано там със съкращения, направени от редакцията.)

Бележки

• Следваща