Фейсбук прави особено забележимо нещо, което отдавна си знаем. Огромната част от хората охотно следват някаква обща тенденция, обща нагласа. Зададе се някакъв празник и всички си честитят и му се радват – Хелоуин, Народни будители (и в комбинация). Да оставим настрани Цветница, именни дни и пр., когато сме заливани от еднотипни пожелания, картинки, китки.

Същото е и с каузите и битките, някои от тях, дори повечето – справедливи. От рак на гърдата и природата през правописа и историята (която/които трябва да се съхраняват, да се пазят от чужди злодеи) до какво ли не, включително и доста частни казуси. За религия, национални ценности и пр. не смея да си отворя устата, за тях бият през пръстите. Ще си позволя само да попитам – да бъдеш част от голяма общност, освен чувство за сигурност, не поражда ли и усещане за, казано по-меко, принадлежност към тълпа, да не кажа стадо.

Много често тезите са очевидно абсурдни, но това някак не се забелязва. Ще се повторя, но за мен има нещо шизофренно в това да критикуваш или да иронизираш някого и едновременно да го даваш за пример. „Македонците” хем са смешни с мегаломанията си, хем ние (кои ние?) трябва да се учим от тях как да тачим родното. Нещо подобно може да се чуе и за гърците, голямо достойнство било, че се кръстели, когато минават покрай църква. То и руснаците го правят, но те някак не са за пример. Виж мюсюлманите са религиозни фанатици, защото… Докато ние сме нихилисти, не си почитаме религията, което разбира се е лошо.

Разбира се, съществува и обратното. Ако някой, който си се извоювал статута на човек, който оформя общественото мнение, справедливо или не, лансира обратната на общоприетата теза – и веднага ще се намерят поддръжници. Политолог ни обяснява, че е по-правилно да пишем с ѣ и краесловни ерове (дѣло, мъжъ, вероятно дори мѫжъ) и веднага ще намери поддръжници. Руски възпитаници и/или агенти на ДС се обявят против Русия/СССР – да му стане неудобно на човек, че е русофоб.

Дали все пак не е редно преди да се ангажираме с някаква кауза да се запитаме и кой я лансира, извлича ли някакви дивиденти от активността си, съгласни ли сме с това и пр. При мен поне доста често отговорът е не. Да не ходя при големите каузи, да погледна нещата около себе си. Някакъв голям експерт по „наукометрия” шумно обяснява как Х или У не бил никакъв учен, нерядко с основание. Е, скромно пропуска да ни съобщи какво казва същата тази „наукометрия” за неговите приноси, които някак не се забелязват с просто око. А зад цялата тази работа прозира болезнена амбиция за постове, а и не малко суета. Или пък "радикалите" и "революционерите" в организацията, в която работя, които изведнъж се оказват не чак толкова големи критици на статуквото, ако то ги интегрира в себе си.

• Предишна
• Следваща