Не се препоръчва, избягвам го. За разлика от доста колеги се въздържам и да поръчвам (да моля за) отзиви за мои авторски текстове. За чужди книги, с издаването на които съм свързан, правя някакви опити, не особено успешни.

Но сега думата ми е за друго. Намерих си тези бележки, писани по настойчива поръчка и по конкретен повод. Поръчката бе от зам.-председателката на Асоциация „Българска книга”. Не успях да й откажа, наложи се да забавя други неща (е, не с много, все пак). Предадох го. Косвено получих благодарности (така и не разбрах – от куртоазия или искрени), но текстът не излезе, поне не с моето име.

Поуката. Не се връзвайте не само на административни началници, но и на шефове на обществени организации. По правило те винаги имат нещо наум, което остава недостъпно за непосветените.

0 Do Not Disturb Campbell Rebecca

Н. А.


Книгите – близко до хората

 

Най-добре, разбира се в къщи. Но малцина имат възможност да притежават всички книги, от които имат нужда. Затова съществуват обществените библиотеки. А те са различни, от Националната, която трябва да съхранява и предлага на читателите си всички книги на български език, и не само книги, и не само на български, през специализираните до тези, които трябва да са близо до всеки потенциален читател. Те очевидно не биха могли да разполагат с всички книги, но могат, а и в някаква степен го правят, да се съобразяват с интересите на читателите си. Да се съобразяват, но и да ги формират.

В България такива са читалищните библиотеки. Много често за читалищата се говори патетично като за „уникално” българско (южнославянско) явление. Това вероятно не е съвсем точно. Приблизително по същото време – средата на ХІХ в. – подобни организации (силоги, силогоси) възникват и сред гърците, българите са възприели идеята от тях. Но и гърците не могат да претендират за авторство. В автобиографията си Бенджамин Франклин (1706-1790) разказва как, заедно с приятели и съмишленици е организирал нещо подобно във Филаделфия, нарекли са го с компрометираната по-късно дума „хунта”, от него се родила и първата публична (т.е. обществена) библиотека. Това е станало преди обявяването на Независимостта на САЩ, точно както и българските читалища се преди Освобождението. Подобни идеи се раждат и осъществяват и другаде по света.

Българските читалища като пазители на българската книга е толкова позната тема, разглеждана детайлно от мнозина изследователи, най-изтъкнатият от тях несъмнено е Стилиян Чилингиров (Български читалища преди Освобождението, 1931), едва ли има смисъл да се повтаря казаното от него и от други след него. Или да се споменава най-популярното българско общокултурно списание преди Освобождението – „Читалище” (1870-1875), редактирано от Л. Йовчев, Т. Икономов, П. Р. Славейков, Др. Цанков и С. С. Бобчев. За всички тях читалището е място за книги и четене, както показва и името на тази българска организация.

И нещо друго, възрожденските читалища, силогите, франклиновата хунта са все организации, които събират съмишленици, които сами определят своите интереси и занимания, като следват препоръките на по-компетентните от своята среда хора, които сами са избрали.

Читателите на „Записки по българските въстания” знаят, че до голяма степен в Русенското читалище котленския овчар Джендо става революционера и човека на перото Захари Стоянов. Примерите могат да бъдат продължавани, да се изреждат издания, да се търсят аналогии между читалищата и Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) и пр., вероятно най-трудно ще е да се изредят писателите и учените, свързани с читалищата и с книгите в читалищата – огромната част от тях са тръгнали от тях. Включително и днес, и не само са тръгнали, но и се завръщат в тях, за да се срещнат на живо с читатели и почитатели.

Спирам с историческите примери, защото знам как звучат те в ушите на немалко криворазбрани цивилизатори и модернизатори. Сега времето било друго, ХХІ век бил надживял възрожденския ентусиазиран примитивизъм. Подобни съмнения ме карат да се усмихвам, малко криво. И не само защото не вярвам, че примитивизмът (разбиран, както като нещо позитивно, така и в негативен план) е и може да бъде преодолян. В случая по-съществено е несъгласието ми с разбирането, че четенето и съхраняването на книги близо до хората е демодирана работа. Струва ми се, че дори е точно обратното. Четенето (на хартиени носители или на екран) далеч не е в чак такова отстъпление, каквото виждат хора, които така или иначе не са сред запалените читатели, да се изразя политически коректно. Самоорганизирането също е нещо, което, поне в моите очи, далеч не е остаряло.

И днес хората имат нужда от близки до дома библиотеки, до които могат винаги да отидат. Било за книги, списания или вестници, било за достъп до бази данни, за които не могат да си позволят да се абонират вкъщи. В идеалния случай в тези библиотеки ще попаднат на хора със сходни интереси, а и на компетентни консултанти, които могат да ги насочат. Да повторя – в един идеален случай, който обаче е постижим. За ценителите на модерното бих казал, че по света съществуват читателски групи, които възникват спонтанно и разпалено обсъждат книги по свой вкус. Не си представям по-подходящо място за подобни неща от читалищната библиотека. В която, знае се, наред хората в трета възраст, редовни посетители по старателните ученици, а и децата, които четат за удоволствие. Отнемете им тази възможности и ще нанесете непоправима вреда не само на тях, но и на нацията (казвам го, въпреки че не обичам високопарното говорене и популизма). Защото ХХІ в., бъдещето е на знаещите, т.е. четящите хора

март 2014

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.