В една патриархална среда пристига чужденец и започва да излага модерни идеи, с които да цивилизова местните. Предимно хубавите девойки. С една от тях влиза във връзка, която поражда конфликт със семейството. Но девойката отхвърля патриархалното и тръгва с цивилизатора. Патриархалните сили обаче успяват да се наложат…
Читателите на българската възрожденска литература без усилие разпознават този сюжет, които е много популярен и има различни варианти – най-известният вероятно е комедията „Криворазбраната цивилизация” (1871) на Д. Войников и други сходни творби от епохата. 1 Паметта услужливо ни предлага и обратен вариант, при който девойката отблъсква претенциите на цивилизатора – поемата „Изворът на Белоногата” (1873) на П. Р. Славейков. И двата варианта са популярни през целия ХХ в., а и в наши дни. Във всички подобни текстове, не само литературни, чуждият цивилизатор по правило е представян в отрицателна светлина, а „нашето”, патриархалното е разглеждано като ценност, която трябва да бъде съхранена. Сюжетът с похищението на нещо ценно (в случая – на девойка) е ключов за българската словесност и това беше основанието ми преди време да го определя като ядро на българската национална митология. 2
Един от най-ранните литературни варианти на сюжета за прелъстяването на българка от чужденец може да се открие в повестта „Божко” на Л. Каравелов. Тя е публикувана от автора само на руски (първо през 1866, а след това и в „Страницы из книги страданий болгарского племени”, Москва, 1868). Тук злодеят е гръцкия протосингел Евгений, който измамва „вятърничевата” българка Каля. Не е ясно как точно е станало това (в края девойката признава: „Напиха ме с вино, обещаха ми щастие...” 3). Измамната цивилизация не е спомената, по-скоро девойката е разглезена от майка си, а и по характер е склонна да се поддава на изкушенията. Но това е само елемент от сюжета, основната му линия е свързана с героя, който дава и името на творбата. Образцовият момък Божко обича Ружица и иска да се ожени за нея. Нейната мащеха обаче я отказва и се опитва да го ожени за доведената ѝ сестра Каля, която вече е „тежка” от развратния грък. Момъкът е изправен на съд, но в крайна сметка е спасен, а грешницата го оневинява и се отравя. Това е сюжетът на повестта, писана в Русия, творбата е една от малкото Каравелови белетристични творби от това време, а и по-късно, в които любовта и бракът присъстват.
Обкръжен от аурата на авторитетен общественик и книжовник, Каравелов пристига в Белград през 1867 г. и веднага се включва в обществения и книжовния живот и то с творби с местни сюжети и посветени на местни проблеми – нещо, което не е характерно за годините, прекарани в Русия. В Сърбия Каравелов пише на руски публицистични и белетристични произведения със сръбски сюжети, които веднага са публикувани на сръбски. Предполага се, че те са преведени от друг книжовник, който не е познавал добре руски език и е допуснал някои неточности. 4 Първата му сръбска творба е „Крива ли е съдбата”, която излиза в новосадското списание „Матица” през 1868 г. на сръбски, а на следващата година – и като отделна книга. От втората част, която може би не е била завършена, е запазен само фрагмент, който няма особена връзка със сюжета на първата част.
Както и при другите свои „сръбски” повести и разкази 5 (с изключение на „Горчива съдба”), авторът не подготвя българско издание. На родния му език творбата излиза след смъртта му. Първо в превод на Димитър Маринов, приготвен за изданието на Каравеловите съчинения на З. Стоянов (1886-1888), а по-късно – и в нов превод на Й. Стратиев (1955), който е използван и в по-късните издания. От непубликуваните приживе от автора сръбски повести и разкази на Каравелов „Крива ли е съдбата” най-рано излиза на български и, въпреки повтарящите се критики за прекалено пространни публицистични отклонения и липса на психологизъм, отдавна е възприемана като най-представителната творба на писателя от сръбския му период.
„Крива ли е съдбата” се отличава рязко от по-ранните Каравелови белетристични творби не само с разполагането на сюжета в сръбска среда, но и с отдалечаването както от „хайдушките”, така и от „битовите” и „социалните” повести и разкази. Моделът, който следва Каравелов, отдавна е установен и това са актуалните по това време в Русия творби на Николай Чернишевски 6 („Какво да се прави?”) и Александър Островски („Буря”), статии на Висарион Белински и др. 7 Съзнателното и неприкрито следване на тези образци разкрива стремежа на автора да създаде една амбициозна „идейна” повест, в която героите охотно и пространно излагат своите възгледи за обществото, за градските нрави и на първо място – за съдбата на жената.
Друга важна и нова за българския контекст особеност на повестта е откритото пародиране и противопоставяне на различни типове дискурси и повествователни стратегии, някои от тях свързани със сръбската книжнина (за тях Каравелов по същото време публикува и няколко критически текста), както и използването на повествователни средства и елементи, познати от българската преводна и оригинална книжнина, от творчеството на Гогол („Мъртви души”), Шекспир („Крал Лир”, „Ромео и Жулиета”), донякъде Дикенс („Коледна песен”). 8
В текста на повестта често се срещат отпратки към реални или измислени автори и творби, повечето сръбски. Каравелов „признава”, че е заимствал един пасаж и полушеговито подхвърля: „Но моля ви, кой у нас не краде […] Кой от нас е написал и една страница, и един ред, и да не е откраднал от съседа си или мисъл, или сюжет, или цяла книга?” (Т. 1, с. 446-447) Вратата към междутекстовите наблюдения е широко отворена от самия автор.
Сюжетът на „Крива ли е съдбата?” може да бъде разглеждан, от една страна, като вариант на древния и познат на българската литература мотив за разделените влюбени, а от друга – да се свърже с оформящия се по това време и открито заявен малко по-късно мотив за коварния цивилизатор, който прелъстява и похищава невинна девойка.
Каравелов рядко използва любовта като основа на своите повести и разкази. Чувствата между младите, които се женят или искат да се оженят, обикновено стоят на по-заден план („Българи от старо време”) и се представят подчертано пестеливо. В света на Каравеловата проза отношенията между мъжа и жената по-често са представени като брутално насилие, като постоянен тормоз на съпруга над съпругата или като разбираща се от само себе си патриархална хармония. В „Крива ли е съдбата?” и „Наказал я бог” чувствата също са представени подчертано пестеливо, дори свенливо, те са покрити с множество разсъждения за печалната съдба жената, мотивирани са в единия случай с привлекателните идеи на Калмич, а в другия – със също толкова привлекателното съчувствие към онеправданата девойка. Сантименталният модел, познат на българската преводна и оригинална книжнина, открито е отхвърлен и заменен с идейни послания. И все пак това са двете Каравелови творби, в които любовта стои в центъра на сюжета. А обвързването на любовта с идейни елементи е нещо типично за левите идеологии, не само по времето на Чернишевски и Каравелов, но и много по-късно. Друг е въпросът, че подчиняването на любовта на идеологията поражда конфликти, които попадат в литературата и от по-ново време.
В повестта на Л. Каравелов интерпретацията на сюжета е радикално различна от познатия по-късно вариант, свързан с похищение, основателно възприеман като основен. Най-лесно се забелязва пренасянето в чужда среда. Всъщност бъдещият български читател (който като че ли не е интенционален за текста, не е предвиден от автора) разпознава два вида чуждо – сръбската среда, която по своята патриархалност е донякъде позната, въпреки че отклоненията за сръбската литература я различават от своето, и още по-чуждите модерни идеи, които в случая идват от Русия или през нея, като на този техен маршрут не е поставен специален акцент, те са (представени като) универсални. Патриархалната среда е сръбска, но преобръщането на познатото е на първо място в това, че модерните идеи са представени в положителна светлина.
Творбата със сръбски сюжет, писана по руски образци сякаш не се интересува от развойните линии в българската книжнина и предпочита да иронизира актуални явления в сръбската литература. На практика, вероятно без това да е замисъла на автора, повестта обаче преобръща един ключов мотив в българската литература –изкушаванията на българката (Н. Чернокожев), при това преди появата на основните му варианти - „Криворазбраната цивилизация” (1871) и „Изворът на Белоногата” (1873). Тази по-традиционна интерпретация на мотива в някаква степен присъства и в по-ранната повест на Каравелов „Божко”, с която новата „модерна” „сръбска” Каравелова творба спори.
Героят на „Крива ли е съдбата” произнася обширни тиради за нерадостно положението на жената, с които спечелва любовта на Цая. Формално погледнато Любомир Калмич се държи точно като недвусмислено представените като отрицателни персонажи Маргариди на Д. Войников и Фудулеску на Т. Пеев – всички те критикуват патриархалните нрави и убеждават в предимствата на нещо ново и модерно. И двамата пространно излагат модерните идеи, а девойките охотно ги възприемат и са готови да тръгнат след цивилизаторите.
Разбира се, в „Крива ли е съдбата” новите идеи и препоръчаните книги са различни, а авторът изцяло се солидаризира със своя персонаж. Калмич проповядва:
Който познава физическите закони, няма да мисли вече, че св. Илия гърби и бие с мълнии; който знае математическото земеописание, ще знае и за въртенето на земята и планетите; който знае естествените науки, няма да вярва във вещици, вампири и всякакви дяволи; който изучава икономия, статистика и геология, няма да се придържа по време на празниците в някакви си суеверни обичаи, нито ще мисли, че ако не ги спазва, ще му се намалят приходите. Наистина, много обичаи са твърде поетични, но са вредни за развитието на разума. (Т. 1, с. 463-464)
И девойката се вслушва в думите му, а по-късно баща ѝ я заварва да чете „Политическа икономия” от Ч. Миятович. (Т. 1, с. 482)
Драстично различните четива, на които се позовават персонажите в творбите на Войников, Т. Пеев и Каравелов, все пак са обединени от едно – те препоръчват нещо ново и модерно, различно от познатите патриархални нрави. Войниковият прелъстител предпочита да споменава модни журнали:
„Маргариди (като изважда от джоба си един журнал за моди). Желаех да ви срещна и да ви дам журнала, когото приех от пощата.)”
„Цивилизаторът” на Т. Пеев препоръчва Salonolǔ damelorǔ civilisate и Secretăiledamelorǔ civilisate. Впрочем един безпристрастен поглед към „новото учение” на Фудулеску веднага открива прокламираната в него „свободната воля” 9 на жената, която „е свободна и във всичко равна с мъжа”. Каравелов, а и активистките на движението за еманципация на жените, което набира сили по същото време в Европа, охотно биха се подписали под тези думи. Друг е въпросът, че Фудулеску, както и Маргариди, използват подобни идеи користно.
Нещо повече, при Т. Пеев „новото учение” не се изчерпва с женския въпрос, въпреки че той е най-лесно забележимата му част. Същността му е в еманципацията на човека от традиционния морал, в поставянето на собствения живот над честта (Фудулеску се отказва от дуел и мотивира този свой избор), в индивидуализма, който оправдава използването на другите и на техните пари и пр. 10
Сюжетът на „Крива ли е съдбата”до голяма степен стъпва на мотива за разделените влюбени, по-точно – на неговото начало, което би могло да се разгърне в различни посоки в непознатата ни втора част. Причината за разделянето на влюбените Любомир Калмич и Цая е познатото социално (или имуществено) неравенство, водещо до несъгласието на родителите, по-точно – на единствения жив родител, бащата на девойката Сава Йованович. Този мотив също е добре познат на българската книжнина, още от поемата на Найден Геров „Стоян и Рада” (1845).
Каравелов обаче съзнателно разграничава своите герои от стереотипните образи на сантименталните влюбени. Те трудно, късно, под натиска на обстоятелствата и като че ли неохотно обявяват своите чувства. Любовните им излияния са изместени, а и заместени от социалните им тиради. Самите те отхвърлят външните прояви на чувствата в най-подходящите за тяхната публична изява обстоятелства. На погребението на майка си (достойна и обичана от децата си жена) Цая е упрекната от „общественото мнение”, че е „студен камък, дърво, защото не проронила нито една сълза на майчиния си гроб”. Всъщност сантименталният стереотип тук е заместен от друг, познат от „Крал Лир”, където Корделия отхвърля показното демонстриране на любовта към родителя, а и от аналогични народни приказки, на каквито се опира и Шекспировата творба.
Още М. Арнаудов посочва връзката автор – герой в „Крива ли е съдбата”, за него Л. Калмич е „същински двойник” на Л. Каравелов 11 имат еднакви инициали, една и съща година на раждане, и двамата са чужденци в Сърбия, и двамата са носители на сходни идеи. 12 Героят на повестта е изправен на съд и хвърлен в затвора. Нещо подобно се случва и с автора, но причините ареста са съвсем различни.
Струва си да се отбележи, че публикуването на „Крива ли е съдбата”, а и на „Божко” е близко по време с брака на Л. Каравелов със сръбкинята Наталия Петрович, който е сравнително добре документиран в мемоаристиката. Днес този брак от 1867/8 г. изглежда странно, той е едновременно модерен и традиционен. Той също не е резултат от голяма романтична любов, при него отсъстват и някакви особени сантиментални елементи. От друга страна, очевидно не е уговорен от родителите, но пък съществува предварителна уговорка с брата. Явно не е и брак по сметка. Въпреки че думата „патриархални” е спомената, за сватбените обичаи, които на други места Каравелов пространно описва, тук не става дума, явно те са били пренебрегнати, впрочем както и в „Крива ли е съдбата”. Сравнението между литературната творба и сходната житейска история поставя интересни въпроси, които се опитах да поставя другаде. 13
Един от тях е отношението към Наталия, която е драстично различна от Цая, но с времето сякаш влиза в нейната роля. Друг може да се свърже с различните варианти на образа на Наталия, които мемоаристите и по-късните изследователи ни предлагат. Трети кръг от въпроси може да попита за евентуалните аналогии и различия между брачните истории на Каравелов и Хр. Ботев. И т. н.
Тук, вместо заключение бих искал да маркирам една по-обща тема - семейния живот и интимните преживявания на възрожденците, която е интересна сама по себе си, още повече – когато се свърже с книжовниците и се постави в контекста на творчеството им. Немалко от тях предлагат интересни казуси, които са леко изместени спрямо идеализираните представи за епохата и нейните първенци. Изследовател(к)ите на епохата с основание (но някога и не без известни увлечения) поставят акцента върху подчиненото положение на жената. Картината вероятно е по-сложна, наложеното от традициите подчинение поражда и ответни реакции. Но не затова е думата тук.
Българско Възраждане. Идеи. Личности. Съдби. Т. 16, Велико Търново: Фабер, 2015, с. 192-199.
- Николай Аретов
- Размисли
- 29 Януари 2016
- Посещения: 5582
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.