...

2. С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, ...

За съжаление, все по-малко с наука и все повече с бюрократична, офис и пр. работа. Въпреки че не заемам някакъв административен пост, извън това че съм редактор на списание „Литературна мисъл“. Проекти, отчети…

Две теми отдавна ме привличат, започнал съм ги. Едната е начините, по които се представят чужденките („чуждите жени“) в българската култура и какви идеологически конструкции стои зад това представяне. Другата е сложната и крайно противоречива личност на Светослав Миларов (писател и общественик от втората половина на ХІХ в.).

И едно важно за мен отклонение. Литераторите (в някаква степен и другите хуманитаристи) закономерно се занимават и с много други неща – литературна критика, публицистика, надникване в други дисциплини. И, на първо място, четене – максимално широк кръг от области. Отдавна съм убеден, че излизането от тясната специалност, а и от широката (филология) обогатява, разширява погледа, а и изследователския инструментариум.

3. Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Въпросът подтиква към нескромни отговори. Други да съдят. Онова, което ми изглежда трудно за оспорване, е че срещнах читателите с непубликувани или малко познати автори – Васил Попович, Иван Найденов, Асен Христофоров… Предложих и разгърнати наблюдения върху живота и творчеството им. Опитах се да предложа за дискусия понятия като „оксидетализма“, да потърся една по-различна гледна точка към националната идентичност, към функциите на преводите в българската култура… За икономиката заниманията ми очевидно не принасят някаква полза. Лаская се от мисълта, че икономиката не е всичко на този свят.

4. Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Мотивировките на едно или друго решение винаги са сложни, наивно е да се свеждат до някакъв рационално направен избор, направен еднократно. Така е и при избора ми на професия. Спомням си едно приятелче от алианса (бях там до към 10-11 години), майка му работеше в БАН и той имаше такива планова, май ме зарази. После дойде тийнейджърски бунт срещу професията на баща ми (строителен инженер), към която много деликатно бях насочван и която винаги съм уважавал. По-късно ме привличаше и работата с малко познати автори и текстове, а и импулса да гледам на нещата от друг ъгъл и в по-широк контекст. Е, и да работя самостоятелно. В някаква степен желанията ми се осъществиха.

5. Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, ...)

Макар и косвено, и този въпрос подтичва към самоизтъкване. А това самоизтъкването, грандоманството и примадонщината са сред нещата, които все повече ме дразнят в нашите среди.

Ако ми е позволено да кажа, все пак – самодисциплината. Друго нещо, което струва ми се, допринесе са развитието ми (думата развитие е доста проблематична в случая) е импулсът да се противопоставям на наложеното и на авторитетите, да работя „въпреки“. А една от слабости ми е, че трудно успявам да организирам екипна работа. Но когато все пак се получи, удовлетворението е голямо.

Нямах достъп до стипендии в чужбина, не бях и особено настойчив. Обучението ми е стандартно, имал съм ръководители, учил съм се от тях, бунтувал съм се (кротко) срещу идеите им.

6. Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Извън немалкото, които сами си създаваме. Извън неадекватното заплащане и мудното осъвременяване на базата. Извън слабият интерес на кадърните студенти. Извън бюрокрацията, формализма и службогонството. Извън… Проблеми няма.

7. Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Ще ми се да знаех. Но пък толкова други знаят и не пропускат възможността да го споделят. Отношението на кого? Подозирам, че се подразбира „властите“. Повърхностно. Това, което трябва да се промени, е отношението на обществото. Ако това стане, „властите“ ще бъдат принудени (от обществото, не от учените) да променят отношението си. Тази промяна нито е лесна, нито може да се осъществи бързо; нещо повече, обратната тенденция като че ли продължава да е във възход.

Струва ми се, че пътят минава през преодоляването на няколко неща (необходими, но едва ли достатъчни).

1. Засилващото се точкогонство, формализма, механичното следване на чужди критерии (към които има сериозни критики и отвъд Драгоман) и пр. трябва да бъдат вкарани в разумни граници.

2. Облекчаване на йерархичните властови структури в науката и динамизирането на отношенията несъмнено биха били полезни. (В скоби да кажа, че освен всичко друго, говоренето на някои началници в научните структури от името на „Науката“, при това много често – повърхностно и банално, а често и не съвсем точно, е един от основните фактори, които подриват авторитета на науката.)

8. Трябва ли да се говори за наука и защо?

Скучният и саморазбиращ се отговор е ДА. Въпросът е как да става това. Въпреки дежурните оплаквания, честно казано, в последно време има и сполучливи неща в медиите, свързани с науката.

Да кажа какво все пак не ми допада в общия хор.

1. Фокусирането върху съмнителни „открития“ и затварянето в „родната“ наука.
2. Приоритизирането на приложната наука.
3. Изкуственото (и доста демодирано) противопоставяне на хуманитаристика и точни науки.
4. Основателно, но банализирано оплакване за недостатъчно финансиране и подценяване от страна на властите.

17 септември 2020

• Следваща