Кратки бележки по маргиналиите на една дебела книга
В летните жеги ми се наложи да чета една книга, от която дълго време съзнателно се пазех – Г. Гачев, „Българския Космо-Психо-Логос. (По Христо Ботев)“. (София: Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски, 2006). Потънах в нея и попадах на любопитни фрази. Пуснах една във Фейсбук, за да проверя реакциите. Те бяха според очакванията, пак според очакванията се наложи да обяснявам кой е авторът. Два проблема се оказаха любопитни за мен – усещането за собствената идентичност на автора и нейната употреба в текста. Предпочетох да ги коментирам по-лаконично и да наблегна на цитатите, които взимам от споменатото българско издание, като в скоби посочвам само страницата.
Младият изследовател от руско-българо семейство, израснал и образовал се в руска (съветска) среда, в средата на 50-те години той е в България и работи по дисертация, която по-късно е издадена като книга, първо на руски (1964), а след това и на български (Ускорено развитие на културата, 1979). Трудът и се радва на добър престиж сред немалко български литератори, но, докато го пише, младият автор се чувства попаднал някъде в периферията, далече от културната метрополия, и това му носи някакви по-скоро негативни емоции. Спорно е дали той, подобно на традиционния колониалист, например британец в Индия или Африка, се възприема като представител на държавата и културата, от която идва, и дали си (само)възлага мисията на цивилизатор. Което отпраща към усещането му за собствената му национална принадлежност, което е динамично. Нюансите са интересни.
В България, донякъде закономерно, се подчертава фактът, че баща му е българин 1, самият Г. Гачев не възразява, напротив – в писмо до родственици за уреждане на документите по престоя си в България той се определя еднозначно като „българин“ (с. 105).
Другаде, също закономерно, акцентът пада върху несъмненият факт, че литераторът е формиран в руска (съветска) среда. В някои от немалкото си самопредставяния, сравнително късно, Гачев извежда и още един, трети елемент:
Да и по этносу кто я? Отец - болгарин из Фракии, мать - еврейка. (Болгария + Иудея) / 2 = Эллада выходит. Так что натурально себя платоником, даже досократиком чую и на языке четырех стихий все выражаю. 2
Любопитно е, че в книгата многократно и с пиетет се говори за бащата, за неговите заслуги и страдания, от когото малкия Георги е разделен още като юноша, докато майката остава изцяло някъде във фона. А при евреите националната (и религиозната) принадлежност се определя именно от майката. Във фона остава и руската колегиална среда – с добро е споменат практически само Андрей Синявски, е и изкуствоведът Валерий Борисов (от когото ревнува жена си).
От друга страна, десетилетия по-късно, когато е (или се чувства) репресиран в Съветския съюз, той, по собствените му признания, отклонява поканите на българските си приятели и почитатели (на първо място на Тончо Жечев, по това време директор на Института за литература в София 3) да намери почетно интелектуално убежище в София. По това време родината на баща му, благодарение на Л. Живкова, а и на Т. Живков и други държавни ръководители е обхваната от „културен ренесанс“, за който Гачев нееднократно пише, доста след падането на Берлинската стена, в „Българския Космо-Психо-Логос“ (с. 6, с. 16 и сл., 113, 135…), а и не само в тази книга.
Сюжетът за възможното установяване в България присъства на различни места в книгата му „Българския Космо-Психо-Логос“. Нещо повече, дори след публикуването ѝ през 2006 г. авторът решава да добави едно кратко пояснение по този повод, което донася в Института за литература и, по негова молба, е залепено към екземпляра на книгата (виж приложението).
Георги Гачев и съпругата му Светлана Семьонова сериозно и продължително обсъждат възможността да се установят в България. Основните мотиви са откровено изложени в „Българския Космо-Психо-Логос“.
Вчера Светлана стигна до решението – не само аз, а цялото семейство да иска българско поданство: ще основем там два центъра – Фьодоровски и на националните космоси. (с. 16) 4
…да се потопя във вълните на успеха и тщеславието – по върховете български, щом по руските не успявам. (с. 11)
А сега да обсъдим най-лошия вариант (…) Попадаме в чужда среда, към нас нямат никакво специално отношение: приемат ме не като гордост на народа и не като гений, а като побъркан претенциозен маниак. Печатат ме трудно, малко. Ще стана най-обикновен, ще се потопя в масата техни литератори; ще работя за парчето хляб с подмазване, с молби… В института няма да ми дадат синекурна длъжност – нито на мен, нито на теб. Няма да има пътувания в чужбина. (с. 116)
Не владея езика, вътрешния им стил и живот не са ми интересни. Оказал съм се там само по користни подбуди: да си придвижа съчиненията и да използвам България като трамплин и транзит – да видя и да разбера Запада… (с. 119)
В крайна сметка поканата е отклонена, като основната причина (извън бюрократичните пречки) най-вероятно е защото тукашната култура му изглежда малка, провинциална, а и не толкова интересна и привлекателна. По това време Г. Гачев се е потопил във високата руска класика от ХІХ в., а и в големите творби на световната литература, такива, каквито ги вижда от Москва. Питам се дали този поглед не може, поне в някаква степен, да бъде определен и като колониалистки.
Да: България е дала на света оригинално декоративно изкуство, поезия, проза, хумор… Но мисъл… И досега не ѝ достига отвлеченост. Пък и на българска почва, без странична присадка едва ли може да възникне. Но тъкмо ние ще внесем тези присадки: от русите, от еврейството, от страданията съветско-руски- исторически (чрез моя баща България към тях се е причестила, изпила е чашата). (с. 17-18)
…привилегията да имаш по-голям брат! (с. 140)
И тук веднага ми се изясни и нашата задача: ние сме тъкмо на гребена на тази славянска, руска вълна, която определя същността и посоката на българското развитие през последните век и половина - да се върнем там, да работим в зоната на Логоса, да развиваме Духа-култура и на нивото на отвлечената мисъл: за да може София наистина да стане София, Мъдрост. (с. 104)
Преди се чувствах потиснат, че българите са още деца в духовно-интелектуалното си развитие и няма да разберат писанията ми. (с. 112)
А те всъщност (трябва да) се радват на „…привилегията да имаш по-голям брат!“ (с. 140)
Или не особено ласкателното:
Когато бях за последен път в България, така казвах: тук най-много работят тези части на тялото: задната (да седя), езикът (ям-говоря) и коремът – да товари… (с. 198)
И така нататък, 671 страници. Думи, думи, думи. И гръмко заявени открития, които не се различават от обичайните, да не кажа баналните национални стереотипи. Например:
По-късно изведох такива национални съответствия и уравнения: вино и любов (французите), шнапс и марш (германците), водка и скандал (руснаците), бира и разговори (чехите). (19.ХІІ.1997 г.) (с. 177)
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.
