Няколко думи за автора. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той е от Пловдив, учи в Робърт колеж в Цариград, през 1934 завършва London’s School of Economics, връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. 1 По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в концлагера в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци (Самоковско), селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци.

* * *

Христофоров е автор на поне два непубликувани приживе и жанрово неопределени текста, които представляват пародийни хроники – едната на Говедарци („Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село”), а другата „Хунияда. (съвременна хроника) от А. Г. Х.” – на събитията в България по време на Втората световна война. И двете са богати на народопсихологически наблюдения, и двете са фикционални, но стъпват на документални източници.

В „Хунияда” повествованието се води от името на Абарамбо - зулус, който посещава България, неговите записки, по-точно – писма то царя на зулусите, са „редактирани” от българина професор Агехев, който носи много от чертите на Христофоров. 2 Представени обикновено с прозвища, в повествованието са въведени редица важни фигури, предимно от политическия живот в България от първата половина на 40-те години на миналия век.

Христофоров използва сравнително свободно етнонима зулуси и свързаните с него названия. Тази интересна етническа група живее в Южна (югоизточна), а не в Централна Африка. През 40-те години на ХХ в. отдавна няма зулуско „кралство”; след войната от 1879 г. зулусите са завладени от британците, а териториите им са анексирани (1897) и присъединени към колонията Натал (от 1910 – Южноафрикански съюз); днес те живеят предимно в южноафриканската провинция Квазулу-Натал.

Историята на ръкописа е предадена в специален „Предислов от редактора”, в който е посочен и литературния образец – „прочутият ръкопис на професор Тойфелдрьок, открит навремето от англичанина Томас Карлайл и издаден с коментари на самия Карлайл в спретнато томче под надслов „Сартор резартус”.

По повод романа „Сартор резартус” някои изследователи изковават жанровото определение poioumenon 3, което означава специфично иронично преплитане на реално и фикционално. С този жанр са свързвани произведения на Л. Стърн, Вл. Набоков, С. Бекет, У. Голдинг, Дж. Фаулс, Салман Рушди и др. Струва ми се, че при Христофоров с не по-малко основание може да се потърси аналогия и с „Персийски писма” на Монтескьо. Карлайл е ценен от Христофоров автор, той го споменава в поне още една своя творба, като и там се визира „Сартор резартус”. 4

Друга сравнително ясна литературна отпратка в текста води до Волтеровия „Кандид”, който пък отпраща към философията на Лайбниц: „Като предохранителна мярка обаче управниците все пак препратиха в нарочни почивни домове из провинцията няколкостотин столични жители, които, в разрез с известни философии и със самите разбирания на управниците, не намираха, че живеем в най-хубавия от възможно най-хубавите светове...” „Хунияда” съзнателно се приближава до повествователен модел на романа от епохата на Просвещението и специално до Волтер, и използвания от него жанр, наричан в български превод „философски роман” (conte philosophique).

„Последните мацакурци” „Хунияда” могат да бъдат разглеждани като пародийна история, едната е локална, но с по-широк хронологически обхват, авторът я определя като „летописни бележки”; другата, наречена „съвременна хроника”, е национална, посветена е на един сравнително кратък, но много съществен период от няколко години.

„Хунияда” има литературен сюжет – чужденецът се влюбва в лекомислената българска девойка, която се възползва от неговата щедрост, след това го изоставя заради друг чужденец (немски офицер), по-късно двамата отново се събират. Тази интрига остава на по-заден план, отношенията между персонажите често са само загатнати, редакторът всъщност признава, че се е намесвал в текста: „Оригиналът е предаден без особени промени, с изключение на някои по-интимни пасажи [...] които, по понятни причини, трябваше да бъдат отстранени.”

„Хунияда”, или поне запазеният ръкопис, остава недовършен, или поне продължението не е запазено. Според съдържанието, поставено в началото, творбата е трябвало да се състои от тринадесет глави плюс „Предислов” и „Послеслов от редактора”, като първите единадесет имат заглавия, дванадесетата няма, а заглавието на тринадесетата е задраскано и не може да се прочете. Събитията са ясно датирани и започват „във февруарското утро на лято 1941”. Повествованието достига до бомбардировките и „януарий, в година хилядо деветстотин четиридесет и четвърта”. Текстът изглежда относително завършен, но заглавията на неоткритите следващите глави - VIII. Деветий септември, XI. „В началото бе хаос”, X. „Съд народен, съд господен”, XI. „Вечната диалектика” – показват докъде във времето е трябвало да стигне повествованието.

Декларираната в предислова цел на повествователя е „да следи и отбелязва всичко във връзка с нравите и обичаите на съвременните българи, да държи подробни бележки за всички по-важни събития и да представи дневника си, след изтичането на определения срок от време, на престолонаследника на земята на Убанги-шари”.

До голяма степен Христофоров постига целта си да представи българите и особено техния политически живот през очите на един подчертано външен наблюдател, който като че ли не знае нищо за тях. Авторът не се стреми към някакво правдоподобие при главният персонаж Абарамбо. Той е зулус, което ще рече – чернокож, но всъщност кожата му има „матовия тен”, тъй като майка му е французойка, и фактически не само не се набива на очи, но и дори в някои случаи минава за българин. От една страна, той не трябва да знае нищо за България и да се учудва на всичко, от друга страна обаче той знае доста добре български, който е научил в родината си от случайно попаднали тям българин. Нещо повече, на два пъти зулусът установява разминаване между това, което учителят му по български му е разказвал, и реалността.

Повествованието е фрагментарно, сюжетът среща чужденецът с няколко постоянни персонажи, които не просто контактуват с зулуса, но и охотно му разказват за своята страна. Те са представителни за определени социални групи и преди всичко за някакви групи и линии в политическия живот; те предоставят и възможности на африканеца да попадне в различни ситуации, които авторът смята за важни. Местните персонажи охотно водят любознателния чужденец на различни места – Банкя, „земята на Филип Македонски”, в Родопите („на лов за хора”), Чамкория и околностите ѝ, накрая потеглят и за Пловдив.

В записките на Абарамбо, наред с личните му преживявания, акцентът пада върху хода на политическите събития и различните партийни формирования. Основната чест от персонажите имат ясни политически възгледи. Професор Агехев, който е „редактор” на текста и най-често обяснява видяното на зулуса, клони към политическия кръг Звено, подобно на Христофоров. По-неясни са възгледите на индустриалеца Зарев, който като че ли и в политическо отношение е близък до звенаря Агехев. Те по някакъв начин са свързани с едно от „звенарските величия” – полковник, бивш затворник –визира се Дамян Велчев (1883-1954), който е осъден на доживотен затвор и амнистиран през 1940 г.

Инженер Сандев „принадлежи на крайната десница”, което ще рече, че е привърженик на Генерала (ген. Христо Луков 5) и неговия Легион (Съюза на българските национални легиони). Близък до него е един капитан, командир на ловна дружина, която преследва „шумарите” (т.е. партизаните). Дантев пък е „служебно предаден към личния кабинет на Негово Величество царя на българите”. 6

Абарамбо не успява да се срещне с Генерала, но пък вижда един друг известен политик, представен като по-стар колега на Агехев от университета, юрист. Той клони към крайната десница, критикува Кобурга, но обикаля около двореца в Царска Бистрица с надежда да получи отново министерски пост. Епизодът присъства в непубликуваната творба „Скици из Рила”, където той е пряко назован – Александър Цанков, който обаче е икономист. 7

В края на повествованието се появява един войник, който пространно представя вярата си в една селска утопия, който до голяма степен се приближава до идеите на БЗНС (Български земеделски народен съюз).

Сред въпросите, по които персонажите спорят, е етногенезиса на българите и т.н. хунска теория, която по това време се стреми да измести славянската. Както е известно, тезата за тъждествеността на хуни с прабългари, възникна през XIX в., и е развита от Васил Н. Златарски в първия том на „История на българската държава” (1918). Неведнъж тя е подлагана на критика от Ал. Бурмов, В. Бешевлиев, Д. Ангелов и много други историци. В „Хунияда” теорията е представена иронично, повествователят я възприема, „редакторът” избягва да я коментира, а Христофоров е още по-дистанциран.

В предислова „редакторът” пише:

Колкото се отнася до термина „Хунияда”, Абарамбо бе извънредно упорит – той остана докрай с дълбокото убеждение, че българите са хуни, т.е. от хунски произход! Даже събитията след историческия акт от 9 септемврий 1944 година не можаха да убедят Абарамбо в обратното. [...] Бъдещето ще покаже доколко избраното заглавие от зулуса е било оправдано и подходящо.

Освен всичко друго, тук ясно е заявено намерението повествованието да продължи и след „историческия акт от 9 септемврий 1944”.
Самата теория първоначално е въведена в първия разговор на Абарамбо със Сияна, която възкликва:

- Славянски обичай? Славянска душа! Та ние съвсем не сме славяни, а хуни[...] Собствено, в отделенията на основното училище ни казваха понякога, че сме славяни, но в по-горните класове на гимназията ни обясниха, че ние, българите, имаме много по-тесни родствени връзки с хуните, отколкото със славяните. Хуните, както знаете, са били могъщо и войнствено племе, което покорило голяма част от тогавашния свят. Вие, [...] лесно ще разберете, че е много по-приятно човек да се чувства пряк потомък на войнствените хуни, отколкото пра-пра-внук на някакви славянски овчари...

Десният Сандев също приема хунската теория, докато Агехев „примирително” заключава, че „по този въпрос може да се спори”.

* * *

Друга важна тема в „Хунияда“, на която не е отделяно достатъчно внимание досега, включително и от мен, е представянето на Охрид. Градът, езерото, околностите му, а и Македония – „земята на Филип Македонски“ - като цяло, са представени от няколко гледни точки – като природа, като легенди, като окупирана /присъединена към Царство България територия. И, не на последно място, като един от възлите в повествованието. В практически всичките си прозаични творби на Ас. Христофоров повествователят заема външна гледна точка, той не е част от описваната среда – така е в Лондон, където студентът се учудва или възхищава на английските нрави, така е и в Мацакурци, където той вижда местните селяни като подчертано различни; те също му се чудят и безскрупулно го крадат и лъжат.

В рамките на повествованието Абарамбо, подобно на много българи от това време, поне според творбата, има желание да посети новоприсъединените земи, кани приятелката си Сияна да го придружи и крои романтични планове.

…ти, мила моя Сияна […], ще хвърлиш и това, което остана от предишната ти рокличка, и ще играеш на воля по пясъците на езерото, облечена само в тънък бански костюм...

Госпожицата приема, но отлага заминаването, а след това неочаквано отказва. Разочарованият Абарамбо обаче все пак тръгва с професор Агехев. В по време на разходките си, неочаквано вижда своята любима, която е тук, но заедно с един от „синеоки рицари от земята на пречупения кръст“. Разочарованият зулус потъва в тъга и дори прописва нескопосани стихове, в които излага любовната си мъка. За него Охрид се оказва свързан с нереализираното щастие. Въпрос на интерпретация е дали тази аналогия може да се отнесе към цялостното представяне на града в творбата.

Охрид е град на легенди, повествователят, по пътя към него повествователят споменава Крали Марко („прочут юнак с чудовищно голям кон“), а една от постоянните асоциации, наред с Филип Македонски и синьото езеро, е легендата за древния жезъл, която е представена като особено популярна по това време и която се оказва просто легенда:

Колкото до старинния жезъл, скрит в бистрите води на езерото, трябва да те разочаровам – жезъл въобще не е съществувал, а бил чисто и просто измислен от някакъв учен поет с извънредно рошава коса.

Тук и надолу се визира популярната по това време песен „Охридска легенда” на композитора Мишо Тодоров (1890-1967) по стихотворение на Александър Балабанов (1879-1955) (той е споменатия „учен поет с извънредно рошава коса”), писано през 1912 г.

Аз знам един жезъл в Охрида син,
От чисто е злато и ясен рубин;
И кой го извади от студни води
Венча го щат в Солун цар да седи.

Не ми са известни по-нови варианти и употреби на тази легенда в български контекст, би било интересно да се разбере дали тя е позната в днешна Македония.

Другият акцент в представянето на Охрид, е присъствието на българите там. И тук авторът е подчертано директен и критичен, струва ми се, че българската литература избягва тази тема, поне познатата ми публикувана литература. Една от първите срещи е с български военен лекар, стар познайник на Агехев, който с тъга споделя:

…сърцето ме боли, като гледам поразиите, които се вършат от нашите. Идват, знаете, местни, добри българи при мен и просто плачат. Арестували едного по донос на един цинцарин, чиято дъщеря се разхожда ден и нощ с подполковника, и го превели посред бял ден из улиците на града, с два български щика зад гърба му. „Сърбите - казва, - бяха по-тактични и уважаваха достойнството на човека – ако трябваше да те разпитат за нещо в полицията, ще те поканят да дойдеш и ще те оставят да отидеш сам, без да те превеждат из главната улица с насочени в гърба ти щикове.”

По-друга е гледната точка на мобилизираният като поручик Сандев, който представя напрежението тук:

- А бе, криво-ляво, караме я […] но сърбите не мируват и ни създават много неприятности. Стрелят по нас из засада, убиват караулите, укриват храните и вършат разни зулумлуци. И ние, обаче, не им прощаваме – за всеки наш убит войник отиват по десетина сърби. Нали знаеш, такова е нареждането от германското командване. Случва се понякога нашите войници да се позапънат нещо и да отказват да разстрелват, особено когато измежду виновните има и жени. Тогава викаме отряди от някоя съседна германска част... Не е хубава работа, но, какво да се прави, нали е война!

* * *

Парадоксално наистина, но докато публикуваните текстове на Христофоров са критикувани по идеологически причини и съдържат твърде малко компромиси с режима, то при непубликуваните нещата са малко по-сложни. В „Последните мацакурци” критиките към политическото статукво са наистина остри, но пък финалът като че ли носи някакво помирение с него – в края властта в селото все пак е завладяна от младите комунисти, които може би ще оправят нещата.

В „Хунияда” критиките към предеветосептемврийския режим са открити и остри, но те са характерни за Христофоров още от времето на „Скици из Лондон”. „Хунияда” несъмнено е и литературното произведение на Христофоров, в което той в най-голяма степен дава израз на икономическите си идеи за военновременната икономика и „военновременния капиталистически социализъм”, на които са посветени редица негови публикации, както преди, така и след преврата от 9 септември 1944 г. 8 Дистанцираното отношение към партизаните и т. нар. „антифашистка борба“, а и дискретното въвеждане на политическите репресии предизвиква негативни реакции у литературната критиката от 60-те години на миналия век, а и поставя този несъмнено популярен писател в периферията на литературния живот по това време. Постепенно, още по време на Перестройката от средата на 80-те години, а дори и по-рано в литературата, документалистиката и историографията гледните точки към „антифашистката борба“ се мултиплицират, политическите репресии стават тема на литературата от 90-те години и след това. Присъединяването на Македония към Царство България обаче продължава да отсъства от литературата, а историята и документалистиката се отнасят го представят в най-общи черти и твърде лаконично. 9 Малко парадоксално, съдбата на съдбата на евреите тук е вероятно най-обсъжданата тема, особено в последно време. 10 В този смисъл творчеството на Ас. Христофоров и публикуването на „Хунияда“ (2013) има специално място в този все още несъстоял се дебат.

XLIV меѓунарона научна конференцијa „Македонската литература низ призмата на современиот културен миг во светот“
Охрид, 17-19 юни 2017.

 

Бележки

1 За него вж. Аретов, Н. Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене. София: Кралица Маб, 2011. Вж. и Асен Христофоров, Ас. Избрани съчинения. Т. 1-3. Съст. Николай Аретов. София: Кралица Маб, 2012-2014. Надолу се цитира по това издание.

2 Името отпраща към инициалите на автора – А. Г. Х. (Асен Георгиев Христофоров).

3 …a novelistic genre or literary device in which the central narrative is set forth as being the author's original story but it is really about interweaving reality and fiction. Вж. Fowler, Alastair. The History of English Literature, Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989, p. 372

4 „Никой философ след Карлайл не се е залавял да изследва влиянието на дрехите върху развитието на личността и самочувствието на човека.” Христофоров, Ас. Откровения, Христофоров, Съчинения, Т. 2, с. 432.

5 Ген. Христо Луков (1888-1943). Убит от бойна група на БКП пред дома си в София. Такава е съдбата и на персонажа на Христофоров.

6 Може да се допусне, че прототип на индустриалеца Зарев е Светозар Паланков (приятел на автора от Робърт колеж и Лондон), а на царедвореца Дантев - Станислав Балан, син на проф. Ал. Теодоров-Балан и секретар на цар Борис III.

7 Епизодът, представен, разбира се, от съвсем друга гледна точка, присъства и в спомените на Цанков:
За последен път в моя живот, и то съвсем случайно, срещнах и разговарях с цар Борис през втората половина на месец август 1942. Бях на обичайната си лятна почивка в Чамкория. Една сутрин, трябва да беше между 7-8 часа преди обяд, връщайки се от моите редовни разходки, през прорезите на една горска пътека съзрях конник и докато се опомня, изправи се пред мен, възседнал на вран англо-араб цар Борис, сам-самичък.
- Много сте подранили, Exellenz, Как сте? Как прекарвате времето? Обикновено когато човек почива, скучае.
Благодарейки за височайшото внимание, отговорих:
- Запълвам времето си с четене на художествена литература, чета втори път „Братя Карамазови” и „Война и мир”.
В това време германците нахлуваха дълбоко в безкрайната руска земя. [...]
Тая наша среща на открито, под дебелата сянка на боровата гора, трая повече от половин час. Минаващи селяни от околните села, главно от Искровете, ни видяха и познаха; те разнесоха новината за нея по цяла Чамкория, в Самоков, от там тя се разнесе по цяла България. [...] Легендата я представи за нарочна, тайна и я украси с всевъзможни слухове и фантастични измислици. (Цанков, Ал. Моето време. Мемоари. С.: Прозорец, 2002, с. 519-520.)

8 Икономическите студии на Христофоров и днешен коментар за тях вж. в: Избрани произведения и документи. Обща редакция и встъпителна студия Р. Аврамов. Т. 1-3. София: БНБ, 2010.

9 Най-разгърнатата дискусия по тази тема бе провокирана от филма на Дарко Митревски „Трето полувреме“ (2012), но остана изцяло в сферата на публицистиката.

10 Дебатът стана особено оживен след публикуването на: Аврамов, Р. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944, София, 2012 и на документалния сборник Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Съст. Н. Данова и Р. Аврамов. София: 2013.