Историята е наука, която обхваща различни дисциплини. Едни от тях безспорно са част от нея, други използват нейното име, но се стремят да се еманципират, да намерят своя обект и да се съсредоточат върху него и да си изградят собствена методология. Такъв, струва ми се, е случаят с литературната история. Ще се опитам да споделя някои от проблемите, с които се сблъсквам като литературен историк, без да ангажирам колегите си, но с известна надежда, че те могат да подтикнат към размисъл някои от колегите историци. Ще се опирам главно на личния си опит, но ще държа сметка и за някои дебати в колегията.
Първият въпрос. Какво определя един текст като литературен. Ясно е, че критериите са динамични и се променят във времето, но какво ги обединява.
Вторият въпрос пред литературния историк е какво конкретно изследва – поредица от литературни текстове или и нещо друго. Възможни са, най-общо казано, два вида истории. Единият разглежда т. нар. литературен процес, което в някаква степен ще рече - и формите на литературността. Много по-разпространеният, поне по отношение на по-ранните периоди, втори тип се насочва към т. нар. литературен живот и предпочита да не се занимава с литературността. Той е склонен да губи критерии за своя обект и да абсорбира всичко, което има някаква косвена връзка с литературата.
Стремежът към еманципиране на отделните науки и научни дисциплини, протича успоредно с един по-мощен процес на размиване на границите между тях. Тази втора тенденция е по-ясно забележима при изследването на литературата, но вероятно не е напълно чужда и на историографията.
Третият въпрос е свързан със засилващите се днес съмнения в процесуалността, с единството на разглеждания обект във времето. А след това – и с периодизацията му.
Четвъртият въпрос е традиционен и е свързан с езиковите и териториалните граници на разглеждания обект – има ли основания и какви са те текстове писани на друг език и извън териториите, населени с българи, да бъдат включвани в българската литература.
* * *
Ще се опитам да предложа някои разсъждения, които, струва ми се имат отношение към двете науки. Знам, че за някои от въпросите има почти общоприети и изглеждащи очевидни отговори, струва ми се, че известно преосмисляне все пак е възможно.
1.
Въпросът за това кой текст е литература и какво стои зад него, поражда различни проблематизации, познати на поне част от литературните историци. 1 Част от тези проблематизации могат да бъдат отнесени и към широко използваното понятие „документ“. Струва ми се, че то, както и понятието „факт“, често се абсолютизира. При това не само от историците аматьори, попаднали на някакъв любопитен текст или единичен факт и бързащи да извлекат от него глобални изводи, без да се питат какво стои зад създаването на този документ или зад документирането на този факт. Вероятно най-познатият случаят е не съвсем автентичния характер на манастирските грамоти. За да не влизам в излишни полемики, няма да се насоча към широко коментирани документи (например за ислямизирането на Родопите) и ще спомена отново само един частен случай от по-ново време. Когато възрожденският учител и книжовник Димитър Душанов след Освобождението решава да се пенсионира, той събира документи от различни училища. Според тези документи, подписани и подпечатани, пазени в архива му в Пловдивската народна библиотека, през 1874/75 г. Душанов цялата година е бил учител Казанлък, Севлиево и Плевен едновременно. 2
2.
Една от големите амбиции на част от сериозните български литературни историци от края на ХХ в. е изграждане на „иманентистка” история (в последно време терминът бе актуализиран от Св. Игов), която да се различава от „външните”, „детерминистки” подходи. Иманентистката история по условие се отказва от външни събития, които определят периодизацията.
Напълно споделям иманентистките амбиции, но очевидно все още не съществува строго „иманентистка” история на българската литература, не бих се наел и да посочвам чужди образци. Това, върху което в случая бих искал да акцентирам, е че идеята за иманентистка литературна история в български контекст, а и не само в български, е несъмнено обусловена от външни идейни конструкции. Същото важи и за практически всички идеи, които експлицитно или имплицитно стоят в основата на различните български литературноисторически проекти (голяма част от които си остават само проекти и това е нормално.) Струва ми се, че същото се отнася и за историографията.
И още едно пояснение. В никакъв случай не мисля, че поставянето на подобни „външни”, „чужди” идеи в основата на някакъв литературноисторически проект е нещо лошо по условие. Напротив, по-опасното или поне по-непродуктивното според мен е решението да се търси някакъв изконнически подход, някаква „българска мяра”, което, освен всичко друго, разбира се също си е внос на идеологически конструкции.
Не по-малко по-интересен е един друг, също добре познат елемент от същия проблем. Преходът от история на българите към история на българската държавност, завършил или достигнал кулминацията си в честванията на 1300 години българска държава. Струва ми се, че историографията от втората половина на ХХ в. (да кажем – след школата на „Анали“ и Фернан Бродел) и в наши дни е склонна ако не да извърши следващия поврат, то поне да излезе от историята на държавността и да се насочи и към други проблеми, някои от които – например менталностите – са напълно споделяни с литературните историци.
И в литературната, и в гражданската историография текат успоредни (но не идентични) процеси на излизане от националните (държавните) граници. И в двете научни дисциплини има множество сериозни изследвания върху общностите, към които българите принадлежат (славянска, балканска, източноевропейска, православна…) и идеологическите конструкции, с които те са свързани; плодотворно е насочването, било то афиширано или не, към „преплетените истории“ 3.
Проблемът тук е, и той изглежда общ за историята и литературната история, че наблюденията и изводите, до които достигат подобни изследвания, трудно попадат в общите трудове, посветени на историята на България или на българската литература. Дори когато тези общи трудове са авторски, а не колективни. Изпитвал съм го на собствен гръб и ми се струва, че жанрът „история на…“ е по-консервативен от жанра „монография върху…“
3.
Самата дисциплина литературна история днес до голяма степен изглежда проблематична или поне поражда въпроси, включително и спрямо основанията ѝ за съществуване. И тези въпроси са поставяни, при това по-радикално от всякога. Докато през 70-те години на ХХ в. и най-задълбочените спорове не надхвърлят проблемите на периодизацията, то в по-ново време се правят повече или по-малко успешни опити да се проблематизира самата дисциплина литературна история и нейния предмет или поне да се потърси теоретическия ѝ фундамент. 4 Правени са и опити да се потърси по-различен подход към епохата като цяло. 5
Първата теза, която една нова периодизация би трябвало да проблематизира, е за „тринадесетвековното единство на българската литература” (фразата е на П. Динеков, но това е общо място за всички истории), а защо не и за „държавата на духа” (С. Лихачов). Тъй като не съм много смел човек, бързам да поясня, че проблематизиране не означава непременно отхвърляне, а просто поставяне на въпроси към някаква теза и нейните аргументации.
С други думи казано може да се запита доколко текстовете на автори като Климент Охридски, Христо Ботев и, да кажем, Йордан Радичков, образуват една цялост. Би могло да се зададе същия въпрос дори за текстовете на поп Пунчо и Л. Каравелов. Проблемът въобще не е специфично български. Струва ми се допустимо да се пита до каква степен, например, „Илиада“ и „Алексис Зорбас“ са част от едно цяло. Или „Беоулф“ и „Сатанински строфи“ на С. Рушди. И доколко това единство е „национално“, доколко близостта между „Алексис Зорбас“ и „Сатанински строфи“ не е по-голяма, отколкото между съвременните и античните текстове, приемани за части от една литература.
Частен аспект на същото питане е проблемът за основанията голямата част от възловите текстовете, разглеждани по традиция от литературната история, да бъдат определяни като литература. Други текстове, особено от ХVІІІ в., могат да породят въпроси за това доколко и в каква степен те са български, а не например общохристиянски или православни, (южно)славянски или балкански.
Подобни въпроси са допустими, макар и не особено желани в литературната история. Положението в гражданската история е по-различно, но, струва ми се, и тя би трябвало да държи сметка за съществуването им. И обратното, гражданската история практически задължително започва с древни събития „по българските земи“ и очертава няколко субстрати и наследства. 6 За които спори, пренарежда по политически мотиви и пр. Литературната история поне за сега се въздържа от подобно придърпване назад на долната граница на разглеждания обект – не по-рано от т.н. първобългарски надписи и Кирил и Методий. Все пак, под влияние именно на историците и със сходни мотиви, отделни автори се насочват към откриване на древни реликти в новата литература. Нещо, което е заредено с опасността от увлечения и свръхинтерпретации.
4.
Проблемът с очертаването на обхвата, на границите на българската литература и сходен, дори свързан с обхвата и границите на българския етнос, разглеждан в гражданската история. Този възел от въпроси е широко дискутиран, увлеченията (България на три морета) са очевидни.
По-рядко литературната, а и културната, всъщност и гражданската история се изправят пред други два, дори три казуса. Първо - българите католици от ХVІІ и ХVІІІ век, а и по-късно. (Има някакво негласно разделение между по-ранните и по-късните католици при привличането им в българската история.) Второ -чужденци, които пишат на български език. Сещам се за сърбина Константин Огнянович. И – трето - дори за чужденци, писали на чужд език, но възприемани като част от българската култура и дори от българската история – например Юри Венелин. Ако искате – и Блазиус Клайнер.
Историята и литературната история са две близки науки, които реално общуват помежду си. Това общуване често, което често се определя и като интердисциплинарен подход, може и е много плодотворно. То, разбира се, носи и своите рискове – увлеченията в едната наука да се прехвърлят и в другата.
Доклад на научната конференция "Историческата наука пред съвременните предизвикателства"
Институт за исторически изследвания, БАН, 5 декември 2017
- Николай Аретов
- Критики
- 11 Декември 2017
- Посещения: 3854
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.