Пътуванията могат да имат различни причини и да бъдат документирани в различни текстове – поклоннически описания, делови бележки, пътеписи. И, може би, на последно място – в записки от заточения. В доосвобожденския период, а дори и до към края на ХІХ в. същинските пътеписи, писани от българи за места извън Балгария, са сравнително малобройни, поклонническите описания като че ли намаляват, деловите бележки остават предимно за частно ползване. Така че относителната тежест на записките от заточения е значителна, като при това тя очевидно е в синхрон с развиващите се националистически идеи. Тези идеи намират израз в различни повествования за страданията, като отделен техен жанр се оформят записките от затворите.

Немалка част от мемоарите на участниците в борбите са свързани с преживяванията им в османските затвори и са публикувани след 1878 г. Подобни текстове по-рано пишат Г. Раковски, Л. Каравелов, Св. Миларов, тъмниците присъстват в книгите на З. Стоянов, Ст. Заимов, поп Минчо Кънчев, Н. Обретенов, А. Обретенов и др. (Аретов 2002) В затворите и в мемоарната литература за тях обаче попадат и автори, които са по-скоро просветители или имат по-скромно участие в борбите.

Специфичен тип мемоарни текстове от това време са свързани със затвори и заточения на известни фигури в обществения живот от това време. Вероятно трябва да се разграничават заточениците, които изпратени са насила някъде далеч, но се ползват от един по-свободен режим, от осъдените на затвор, които също изтърпяват наказанията си някъде далеч. На затвор са осъждани революционерите, на заточения са пращани по-скоро просветителите. Но границата не е твърда – в цариградския затвор е хвърлен Св. Миларов, който е по-скоро просветител (а също и Найденов, пък и П. Р. Славейков). Поп Минчо е революционер и затворник, но режима на наказанието му прилича на заточение.

Едни от записките на затворниците и заточениците се радват на сравнително голям интерес, други, плавно на „просветителите“, са известни на историците, които ги използват почти единствено като извори и източници на конкретни сведения за лица, събития и дати; изследователите на ежедневието и литераторите практически ги игнорират, а те предлагат една по-различна картина на бита, социалния живот и йерархиите в тогавашното общество.

* * *

Два представителни текста, посветени на събития, които се разиграват практически едновременно, и писани от двама приятели, предлагат интересна гледни точки както към историческите събития, така и към по-отдалечени области на Османската империя, а и представят своите автори в непривични обстоятелства. И двата са публикувани по-късно, вероятно въз основа и на по-ранни бележки. Първият текст е „Заточението ми с първия български екзарх, Блаженопочившия Антим І“ е дело на журналиста и активния участник в църковната борба Иван Найденов (1834-1910), вторият е част от спомените на д-р Христо Стамболски (1843-1932).

Ив. Найденов е редактор и собственик на два вестника „Право“ (1869 - 1873) и „Напредък“ (1875-1877), в които, наред с много текстове, близки до пътеписния жанр и представящи български градове и села, са поместени и някои от най-ранните български пътеписи за чужбина. Стефан Панаретов (1853-1931), ученик на Найденов, завършил Робърт колеж 1871 и преподавател по български език там (1871-1914), публикува писма от Италия - Пътни впечатления. (Напредък, г. 9, бр. 8 и 15, 21 септ., 9 ноември 1874). След това излиза поредица от текста, посветени на Америка, подписана „Българский ученик“, дело вероятно Илия Йовчев. (За него вж. Йовчев 2007; Данова 2008) Първият е дописката „Америка“ (Напредък, г. 10, бр. 50 и 51, 12 и 19 юли 1875), тръгва от „Саратого. Ню Йорк“. Вторият е наречен и „Превъзходството на Америка“ и започва от Ютика (Ню Йорк): „Преди пет години, когато бях в отечеството си, мнозина от приятелите ми, които знаяха, че щях да отида в Америка, трудиха да ма обезсърчат в това предприятие.“ Следват други текстове, озаглавени като писма, „Пътни мисли и впечатления“ и др. (Напредък, г. 10, бр. 59, 60, 61, 62, 65, 69, 79, 13 септ. 1875 – 31 ян. 1876), някои от тях дело на младия Ст. С. Бобчев.

Самият Найденов рядко подписва своите текстове, името му се открива под няколко полемични материала, две слова, при три учебни помагала и два-три превода. До нас са достигнали три мемоарни фрагмента, два от тях публикувани посмъртно –„Заточението ми с първия български екзарх, Блаженопочившия Антим І“ (1895), „Иван Найденов – неговът 17-дневен затвор в Цариград“ (1912) и „Един поборник“ (1923). С. С. Бобчев и др. знаят и за други негови ръкописи, които не са открити. Найденов е литератор едва след всичко останало, дори и по критериите на неговото време. Това личи и в неговите лаконични записки.

„Заточението ми с първия български екзарх, Блаженопочившия Антим І“ (Найденов 1912: 105-122) е интересен текст, който съчетава мемоарния и пътеписния жанр. Той може да се разглежда като част от само частично запазените (ако въобще са били завършени) мемоари на Ив. Найденов (вж. Бобчев 1912; Найденов 1923; Георгиев 1923). Текстът е незавършен и публикацията от 1912 г. е допълнена от Георги Тишев.

Два от запазените мемоарни фрагменти на Найденов са свързани отнемане на свобода от страна на властите, като в единия случай той е задържан в Цариград (т.е. не е отдалечен от мястото, в което от години живее), а във втория е пратен в Мала Азия. И в двата текста авторът документира нравите на другите, на мюсюлманите, а във втория има и кратки описания на относително далечни места, което го приближава до пътеписа. Въпреки отдалечаването и трудния път, заточениците всъщност остават в същата държава (Османската империя), но пък имат възможност да попаднат в друг континент, при доста различни географски условия и относително различна (спрямо Цариград) етническа среда. Авторът старателно маркира преходите (и трудностите, свързани с тях), на няколко пъти представя нравите на съпровождащите го и на местните хора, но почти не въвежда природни или географски описания. Повече внимание е отделено на познатото – на православното духовенство, на конфликта с Патриаршията и на познатия и от Цариград манталитет на мюсюлманите. Същото важи с пълна сила и за лаконичното допълнение на Г. Тишев.

Днешният читател може да бъде изненадан от сравнително свободния режим на заточението. Този режим само донякъде се дължи на присъствието на доскорошния екзарх, донякъде и на не особено тежките прегрешения на заточениците, подобен е режимът, на който е подложен и Стамболски, а донякъде – и поп Минчо. Много по-тежки са условията, в които е поставен по същото време Ангел Обретенов и други от революционерите.

Друга особеност, неочаквана за днешния читател, която допълва общо взето добронамереното отношение на местните властници, е че някои от тях също са „заточени“ тук и то именно заради реформаторските им „европейски“ идеи. Валията на Енгюр, например, „сам той с баща си е бил заточаван в Париж“. В още по-голяма степен това се отнася и до записките на Стамболски.
Текстът започва с политическото положение в Цариград и предисторията на арестуването. Заточениците са Антим І (и неговия дякон, „който самоволно го придружаваше“), който вече не е екзарх, сменен от Йосиф, Георги Груев (1832-1899), кореспондент и приятел на Найденов, общественик и просветен деец, брат на Йоаким Груев, Георги Тишев (1847-1926) секретар на Антим, поп Петър и Ив. Найденов, капукехая на Екзархията.

При тръгването Антим получава от Високата Порта „10,000 гроша за пътни разноски“, а първата спирка от пътуването им е Измит, където отсядат в „правителственний дом“. Пътуването и маршрутът са лаконично представени – до Измит с железница, след това с мулета и дълги преходи (понякога до 16 часа) до Гайве, Тараклъ, Торбалъ, Нарлъхен, Бей-пазаръ, Аяш. „…в Аяш. Тука каймакаминът (Околийски началник), един млад и интелигентен момък, прие ни в конака си, утешаваше ни и ни нагости богато.“

Вниманието на автора е насочено към неудобствата на пътя и своеволията на войниците, които ги придружават. И които заточениците се опитват да поучават.

Из пътя войниците отседнаха, заедно с бинбашията, при едно ханче, заложиха една широка дъска от врата и почнаха да мерят, а при всичко че изгърмяха по няколко патрони, само един сполучи да удари в дъската. А когато изново потeглихми на път, един от тях замери едно птиче, което беше кацнало на телеграфната жица, и аз си позволих да му забележа да не гърми, защото заедно с птичето ще скъса и жицата, та ще бъде за това строго наказан, и той наистина не гръмна, като намери справедлива бележката ми и самодоволно продължи пътя си!

Впечатленията от местата, през които преминават, са документирани доста лаконично. Споменава се учудената констатация колко „обезлюден намерихми ний в оная страна Анадолът; защото всичко що имало възможност, преселвало са в блажена Румелия.“

На деветия ден пристигат в Енгюр (Ангира), днешна Анкара. „Наехми ний една голяма къща всред гръцката махала, състояща от 7-8 стаи“. Заточениците дават бакшиш на войниците „и на бинбашията 1,000 гроша“

Заточениците се радват не само на доброто отношение на валията „добрийт Сюрея паша“, но и на известни административни правомощия. Когато в града пристига голяма група български заточеници, валията им възлага да изберат почтените хора сред тях, за които да поръчителстват и на които ще бъде позволено също да се настанят по къщите на местните. Заточениците не само могат да посещават местната църква, но дори и да служат в нея (поп Петър, който знае гръцки). така че, след време „цариградската схизма в Енгюр вече не съществуваше“. Заточениците са любуват на „красотата“ на близко село, представена доста общо, както и на доброто отношение на местните, повлияно от демонстрирана благосклонност на валията. Скоро българите започват да бъдат канени на гощавки.

Това е практически първият повод Найденов да се насочи към бита на местните мюсюлмани:

И любопитен беше за нас начинът на това поканване. Така например, ще се яви някой слуга и ни предава следующето: Михалаки или Николаки агам селям сьойледй, бу акисъм геледжексиниг, чорба и бизде ееджексиниз (Михалаки или Николаки господарят ми Ви поздравява, тази вечер ще дойдете у нас да ядете чорбата), а на вечерята можеше и да няма чорба.

Пространна бележка под черта пояснява:

Както у Турците най-скромното ястие е пилафът, така и у християните или друговерците е чорбата. Така например, първите казват елате ни на гости, та ако не друго, то поне с един пилаф ще Ви гостя, а вторите ако не друго, то поне с една чорба ще ви гости. От тук и думата чорбаджия. Но ще кажете, защо първите не се наричат пилафчии. Причината е, че според техното вярване, светът е създаден само за правоверните – мухамеданитe, които и да се наслаждават на всичките земни блага, а всичките друговерци са поканват преди всичко, да приемат правата вяра, в противен случай, требва да бъдат истребени от лицето на земята. Ако ли на някой са позволи да живеят, то те трябва да бъдат роби на първите и да са задоволят с онова, което им са отстъпа. Ако ли някой от последните спести нещо и е в състояние да си сготви една чорба, той са счита за богаташ и са нарича чорбаджия. Когато първите нямат нужда от друго название, защото те помежду си всички са равни и са наричат аги (господари), така например, и най-богатий Мехмед са нарича Мехмед ага, и най-бедний Хасанъ - Хасан ага. Господаря, или господин Мехмед, господин Хасан. Но ако на послeдний потребва нещо, а го няма, той има право да го вземе, гдето и у когото го намери.

В спомена на Найденов се открива още един момент, свързан с бита на местните:

Слeд 6 часа път ний пладнувахми на полето и стигнахми в една воденица, гдeто и слязохми за почивка на конете, като мислехме да продължим пътя си до ближното първо село, което отстояло на един час от там, но коларите не са съгласиха и ний останахми да нощувами при воденицата. Вечерта, като искахми да си сварим кафе, а огън нямахми, влязохми с Г. Тишева в воденицата и там на запалений от тор (говежди лайна) огън направихми кафето си. На запитването ми воденичаря нямат ли никак дърва, отговори, такова нещо тука не съществува.
- А защо около воденицата и покрай водата не насадите върби, които лесно са хващат, та ще имате и дърва за горене и повече вода?
- Адет калмамъш (не останал обичай), защото ще замине пътник и ще ги отсече, отговори той преспокойно.

В друг мемоарен текст на Найденов, посветен на неговия кратък престой в затвора в Цариград, също е отделено известно място на храната, като се оказва, че затворникът (фактически – арестант), гледа отвисоко, като по-цивилизован човек, на хранителните навици на мюсюлманите, негови пазачи. В спомените за заточението подобен елемент отсъства.

И заниманията на заточените са нетипични. Те се сближават с „драгоманинът на английския консул, един млад и интелигентен момък, на име Матей Бижов от Котел, възпитанник на Роберт Колеж в Цариград. (…) „С този Г. Матея ний с Г. Груева се съгласихми да ни предава английски, който и охотно прие без никакво възнаграждение, та почнахми да учим, като си доставихми чрез същия си учител най-напред Олендорфовата френско-английска метода.“

С края на Руско-турската война идва и освобождаването за заточениците. То е придружено от забавяне поради болест на екзарха, а и от обичайните бюрократични затруднения, не особено сериозни. Заточениците се разделят, като Тишев, Груев и Найденов остават, докато екзархът се оправи, и след това благополучно се прибират в Цариград. Краят на текста на Найденов е загубен и той е допълнени от „допълнителни бележки“ на Тишев, които са лаконични и съобщават предимно датите и местата, по които минава обратния им път.

При него също може да се открие едно кратко „пътеписно“ описание:

Три часа до Сиври Хисар се намират развалини от стар християнски град. Ний до него бяхме спрели за почивка и него време като отидох да видя развалините, намeрих 1 мраморен стълб с издълбани 1 голяма дупка на средата и 4 малки на краищата, на ъглите, все от горе, и 2 от страните и 1 кръст на страната - знакове на православен св. престол. Намерих 1 надгробен стълб, също мраморен, с гръцки надпис, от който може да се види, че тамо лежи някой си Дионисиос Присту. Калдъръмът, който е водил от града, и сега личи доста далеч от него.

* * *

Пространните бележки на д-р Хр. Стамболски „Автобиография, дневници и спомени“ излизат в три томчета по-късно, през 1927, но приживе на автора. Не е ясно каква част от тях са дневници (т. е. писани непосредствено след събитията) и каква спомени (т.е. писани по-късно). Стамболски в още по-голяма степен от Найденов не е литератор; но по-големия обем на неговия текст като че ли му дава възможност, поне на места той да се възприема като литература, при това като добра за времето си пътеписна литература. От друга страна, като лекар Стамболски е свързан с естествените науки и може би и поради това проявява по-голям интерес към географски особености и климата на местата, които посещава.

Последната част от записките на Стамболски е посветена на заточението му в Йемен, почти по същото време – 1877-1879. Той вече е професор по медицина във Висше медицинско училище, има чин бинбашия (полковник, другаде майор) и често ходи във военна униформа. Едновременно със Стамболски бива заточен и д-р Георги Вълкович, също професор по медицина и полковник, първоначално също в Йемен, но променено на Дамаск. (с. 736) При арестуването и съпровождането му до кораб чинът му е уважен.

Сам Марко паша излезе и насаме му съобщава: 1) че отпуска му се дава за цял месец, до 11 септември, 2) че се определя ежемесечно по 500 гроша издръжка на семейството му до завръщането му в Цариград (…) 4) че деградиране няма. (Стамболски 1972: 739)

На кораба предава сабята си, но се храни на table d'hôte, общува с „видни пътници“ (руската княгиня Веземска и др.) и пр. От мостика, „въоръжен с далекогледа си“ (Стамболски 1972: 767) наблюдава морето и островите. Така попада на едно „удивително явление“:

…очарователното и величаво съзерцание на много ясното небе, обгръщащо целия хоризонт, посеяно с неизброими, мириади една от друга по-живо блестящи разноцветни големи звезди, които проливат до един метър дълги и 20 сантиметра широки пламенни езици, видими с просто човешко око, а не с телескоп. Такова обаятелно зрелище възнася човека в безграничните висини и извиква у него удивление и смиреност! (Стамболски 1972: 779)

Макар и не много пространно, Стамболски описва местата, през които преминава – остров Лемност, Егейско море, остров Хиос, Суецкия канал, Порт Саид, горчивото езеро Имсах, новия град Исмаилия, град Джидда, в който остава известно време и има възможност да разгледа.

На северозападната страна, на 10-минутно разстояние от града, се намира една сграда от шуплив камък, дълга до 70-80, широка до 3-4, а висока до 1 ½ метра, в североюжната половина, обрасла с единствената тук зеленина, която се опазва с големи усилия – три тамаринови дръвчета. Тук, в тая ограда била погребана, според арабските предания, нашата праматер, баба Ева; затова и ходжите мюсюлмани, преди да тръгнат за Мека, дохождат на поклонение на този гроб, към главата на който има една малка джамия със свод. (Стамболски 1972: 771)

Докато разглежда града, придружен от д-р Шарл Цитерер Стамболски вижда типична ориенталска (ориенталистка) тъжна картина:

… между множеството хаджии, състоящи се от мъже, жени и деца в най-мизерно положение, почти съвсем голи и боси, мръсни, изсъхнали като чирози, налягали голи по пясъка под палещото слънце, издаващи една отвратителна смрад, една воня, която принуди всеки минуващ да запуши с кърпа уста и нос, за да не му се повдига. (Стамболски 1972: 774)

След това корабът продължава за Ходейда, където докторът също остава известно време и гостува своя „много добър познат… още от Цариград“ Манолаки бей (Стамболски 1972: 782 и др.), който му помага да се устрои в Йемен като лекар. Тук на читателят отново е предложено типично ориенталистко описание:

Пазарите и изобщо всичките чаршии са тъмни, тесни, тук-там покрити с хасъри, мръсни, почернели от дима на ламаринените мангали и лампите, в които горят салит, един вид шарлаган, и издават една смрадлива миризма, която принуждава ненавикналите минувачи да запушват уста и нос. (Стамболски 1972: 785)

Хохейда дава повод на Стамболски да спомене кафето мока, което оттук тръгва по света. (с. 796) Тук той има възможност да прояви своите качества на диагностик. Днес може да изглежда странно, но именно като заточеник Стамболски написва единствения си (или поне основния си) научен труд, който по-късно публикува на френски - Stambolski, Christo. Du ver de Medine Filaria Medinensis: Extrait des memoires de son voyage a Yemen en Arabie. Sofia: Impr. centrale de T. Kalitcheff et c-ie, 1896 (1925). Трудът е издаден в България, но Стамболски твърди, че е

…изпратил приготвени в спирт 30-40 екз. от горния червей на медиц. факултет в Лондон за неговия музей. Стъклениците и тия червеи се съхраняват и днес в стоите на музея. В същия музей се съхраняват екземпляри и от първия научен труд на д-ра под заглавие: Du ver de Medine pard-rChr. T. StambolskideKazanlik, Trace, 1879. (Стамболски 1972: 835)

Следва драматично пътуване през пустинята, в която ги настига пясъчна буря, описана сравнително детайлно (с. 790) (Преди това, в езерото е споменат „горещ вятър, наричан хамсин“, Стамболски 1972: 762) Тук , след „ужасните нещастни перипетии“ Стамболски и неговият водач Ганем нощуват в мизерен хан в арабското село Мерова. Тук се разиграва друго характерно ориенталско приключение.

На утрешния ден, 10 октомври, палящите лъчи на възходящото слънце наново бяха повишили температурата до 38о-38о, когато ме събудиха, от една страна, острите крясъци на много араби, надошли в хижата, види се, с намерение да отърват своите сънародници, докарани от 10-тина добре въоръжени заабити вързани и оковани… Стамболски 1972: 794-5)

Оказва се, че тук и при тези обстоятелства е предимство да бъдеш християнин. Меровитяните се отнасят враждебно към „доктора, като бил облечен в турска военна форма, бил турчин, сиреч техен угнетител, а не добър християнин, както го препоръчвал Ганем…“ Спорът се решава пред местния шейх, който заповядва на Стамболски да се прекръсти и едва след това недоразумението е изгладено.
Малко по-късно, когато говори за прехода от Хаджела към Менаха Стамболски отново споделя възхищението си от красотата на Ориента и неговите „очарователни места“ (с. 801-803). Оттук започват се появяват и разграниченията между различните групи местно население, както и отклоненията към историята на арабите, представена и откъм бляскавата ѝ страна, при това нерядко с акцент върху конфликта им с османците.

* * *

Няколко неща правят впечатление в разглежданите записки от заточения. Сравнението със записките на революционерите, които са заточени и за по-дълго време, показва, че те „просветителите“ като че ли проявяват по-слаб интерес към бита на местните хора, някои от революционерите (поп Минчо) се оказват по-любопитни, а и, малко парадоксално, въпреки че условията, в които са поставени, са вероятно по-сурови, те са склонни да се държат и като туристи, които, след като биват освободени, не поемат директно към дома, а се решават да посетят местата, споменати в Библията. С известна ирония подобни обекти попадат и в повествованието на Стамболски.

Заточениците попадат на българи и на различни по етнос и конфесия християни и не пропускат да отбележат това. Верската принадлежност е основното различие, което заточениците документират. Различията в бита и нравите са свързвани на първо място с религията, след това с климата и географските особености. След това се нареждат етнически и, разбира се, езиковите различия.

И просветителите, и революционерите са склонни да гледат отвисоко на местните, да се възприемат като цивилизатори, да виждат непознатите страни през една ориенталистка призма. Друг е въпросът, че благоразумно се въздържат да проявяват това свое отношение открито. Погледът на заточениците често е ориенталистки, той открива нецивилизованото, грозното и вонящото, много по-рядко, в отделни места у Стамболски, забелязва красотата на екзотиката и багрите и ароматите на Изтока.

При просветителите (донякъде отново и при поп Минчо) се забелязва, че те често попадат на свои съученици и познати (турци и гърци) на относително високи постове и въобще са част от една наднационална социална мрежа, членовете на която си помагат, независимо от политическите събития и националните вражди. ¹ Така че при тях местните са разделени на поне две големи групи – по-многобройната е виждана като не особено цивилизовани туземци, по-малобройната включва социално близки до тях местни хора, които практически не са възприемани като чужди. Отношенията с първата група – образованите местни първенци – са представени по-разгърнато, подчертава се разбирането и съдействието, получено от тях. За сметка на това интересът към бита и нравите на местните е относително по-слаб, антропологичните и етнографските наблюдения са още в зародиш, а чуждото и екзотичното не е виждано като нещо, което заслужава по-задълбочено вглеждане. От друга страна, в сравнение с предишните десетилетия този интерес нараства и може да се свърже с появилите се дотогава учебници по география, вестникарски пътеписи и други текстове, посветени на далечното и екзотичното.

Интердисциплинарна конференция "Култура на пътуването в Европейски Югоизток"
15-16 ноември 2018

Литература

Найденов, Ив. Заточението ми с първия български екзарх, Блаженопочившия Антим І. – Българска сбирка, г. ІІ, 1895, кн 5, с. 436-456.
Същият текст в: Казанлък в миналото и днес. Т. 1, София, 1912, с. 105-122.
Бобчев, С. С. Иван Найденов – неговът 17-дневен затвор в Цариград. – В: Казанлък в миналото и днес. Т. 1, София, 1912.
Георгиев, М. Автобиографични бележки на Ив. Найденов. - В: Казанлък в миналото и днес. Т. 2, София, 1923, с. 93-100.
Найденов, Ив. Един поборник. – В: Казанлък в миналото и днес. Т. 2, София: Казанлъшка дружба Розова долина. 1923.
Стамболски, д-р Христо Т. Автобиография, дневници и спомени на… Т. 1-3, София, 1927.
Стамболски, д-р Христо Т. Автобиография, дневници и спомени на… Подбор и ред. Стр. Димитров. София: Български писател, 1972.

Аретов, Н. Затворническите мемоари. Казусът Светослав Миларов. - В: Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Боян Биолчев. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 278-285.
Аретов, Н. Въобразената география на Османската империя в спомените на трима български революционери (Захари Стоянов, Стоян Заимов и Минчо Кънчев). – Slavia Meridionalis. Studia linguistica Slavica et Balcanica 5, Warszawa, 2005, p. 113-128.
Аретов, Н. Между „научнопоучителното” и „забавното”. Преводачът Ст. С. Бобчев. - В: Стефан Савов Бобчев (185-1940) Живот и дейност. Юбилеен сборник. НБКМ, София, 1999, с. 163-171.

Димитров, Страшимир. Христо Стамболски и неговите спомени. – В Христо Стамболски. Автобиография, дневници спомени. София: Български писател, 1972.

Николова, Юлия. Фейлетонните опити на Стефан С. Бобчев в контекста на възрожденската традиция. – В: Печат и литература, София: УИ Св. Климент Охридски, Институт за литература, 1994, 62-72.
Йовчев, И. Дневни забележвания върху историята на Илия С. Йовчев за 1869-1875. Разчитане, съставителство и коментар Иван Марков. Пловдив, 2007.
Данова, Надя. Няколко страници от историята на балканските утопии. - Литературна мисъл, № 2, 2008, с. 103-129.

• Следваща