Националната митология е сравнително късна, динамична и далеч не единна структура. Етногенезисът или митовете за произход са важен, но не единствен, вероятно дори не и най-съществения неин елемент. Съществуват различни варианти на националната митология, които яростно спорят помежду си. Ще се опитам да заобиколя полемиките, за да достигна до конкретния проблем за развитието и конкуренцията между митовете за произход; ще се съсредоточа върху българския пример, като го поставя в балкански контекст. Ще се опитам и да посоча някои от факторите, които определят множествеността на дискурсите на националната митология.

Първо. Членовете на националната общност са носители и на други идентичности (полова, религиозна, териториална, професионална, социална, възрастова, наднационална и пр.), а и са част от други общности, като всяка от тези идентичности и общности в някаква степен има своя митология.

Второ. В синхронен план по правило винаги съществуват различни противоборстващи си социални структури, които полемизират помежду си, един от основните аргументи в тези полемики са различните интерпретации на етногенезиса, а и на възникването и развитието на своята държава. Бих искал да подчертая, че в тези спорове различните етногенетични теории са аргументи, оръжия, а причините често са съвсем други.

Трето, но не и най-малко важно. Самата национална държава се променя във времето, като много от промените се отразяват върху националната митология. (Без да мога да познавам детайлите, бих рискувал да кажа, че не може да няма различия в националната митология на Португалия и митовете ѝ за произход през 30-те години на ХХ в. и днес.)

Четвърто. Различните варианти на дискурсите за произход зависят от жанра си. Едни са особеностите на академичната история, други – на учебниците по история, трети - на публицистиката в медиите. Доста по различни варианти предлага неофициалния фолклор, културната интимност (М. Херцфелд).
Пето. Националната митология използва като градивен материал елементи от няколко по-стари подобни структури, които могат да бъдат съчетани по различни начини и в различни пропорции.

И накрая. Всеки разказ неизбежно се банализира в очите на читателите си, възниква нуждата от неговото обновяване, а и преобръщане и пародиране. Проблематизирането на доминиращия националистически дискурс и неговите митове започва сравнително скоро след формирането му и често се преплита с него; в българския случай то е ясно изразено у Ботев. Това е особено характерно на по-ново време, включително за постмодерните дискурси в изкуството, които обичат да се заиграват с националната митология. Което в никакъв смисъл не отменя съществуването на традиционните варианти, те продължават да бъдат могъщи и въздействащи, но сферата на тяхната употреба се свива.

Казано обобщено, във всяка национална митология действат едновременно центростремителни (унифициращи) и центробежни (разграничаващи) сили. Едните се стремят към общ, консенсусен вариант, който следва някакви образци и носи в себе си универсалния модел, другите извеждат на преден план някакви частни предпочитания, които, впрочем, също следват познати от другаде модели.

* * *

Възникващите нации усилено градят свои митологични системи, което ще рече - усилено реконструират и сакрализират някакво свое минало, което ги легитимира пред себе си и пред другите. Това митологизирано минало е несъмнено по-исторично от сакралното минало на класическите митологии, но е изградено чрез сходни механизми. От друга страна, повествованията на националната митология не са само исторически, нейната сакрална истина се носи и от други сюжети, които могат да приемат формата на разкази за съвремието.

Като цяло може да се забележи изместване от духовното към светското, „от кръста към флага” (Китромилидис 1999), от по-универсалното към по-конкретното, от по-далечното към по-близкото минало. От друга страна, промяната не е така радикална, тъй като, поне на Балканите и в Европа, новата митологична структура (национализмът) не отхвърля старата (християнството), а напротив - декларира хармонията си с него, въпреки че го променя институционално - не само сред българите, но и сред останалите християнски балкански народи.

Националната митология стъпва на по-старите конструкции, предавани от други носител, и изпълнява сходни функции, като същевременно предефинира субекта на идентичността. От известна гледна точка това предефиниране по същество представлява опит за съгласуване на неналожилата се реално докрай универсална християнска общност и нейната идентичност с някакъв вариант, до голяма степен хипотетичен, “въобразен”, на някаква по-ранна и по-малка общност. От друга гледна точка, появата на национализма може да се разглежда като преподреждане на йерархията на идентичностите, при което основната преди идентичност (религиозната) е изпреварена от друга (етническата, езиковата), която бива преосмислена и върху която се поставя нов акцент. Първичната митология постепенно се променя като цяло, въздействието ѝ отслабва и под въздействието на вътрешни и външни фактори тя бива подменена или се трансформира в нова митологична структура.

Преходът между двете системи е плавен, като идеолозите на национализма акцентуват върху приемствеността, върху древността на субекта, който те събуждат за нов живот. В търсене на своята древност в някакъв момент се стига и до предхристиянските времена, но това по правило на Балканите и въобще в Европа не поражда сериозно напрежение с декларираната християнска идентичност.

На Балканите национализмите възникват като идеология на отделни потиснати малцинства в рамките на голямата държавна структура на Османската империя. Идеологиите на тези потиснати малцинства се влияят една от друга и същевременно яростно се конкурират при очертаването на територията на своето и налагането на неговото предимство. Това е мотивацията на доминиращата и днес представа в българската хуманитаристика, която акцентуваха върху етническите, “народностните”, по същество - езиковите определители на този носител и на второ място поставя верските. Ще се върна към проблема за това какво се разбира под етнос и етническа принадлежност, но преди това нека спомена една по-малко популярна алтернативна гледна точка. В известен смисъл тя се стреми ако не да възстанови, то поне да реабилитира православната общност, византийската цивилизация и единството, което те са създали и което е било разрушено от национализмите.

Този подход, който е по-адекватен на съвременната хуманитаристика, има един съществен недостатък - постоянната заплаха от изпадане в една твърде клерикална представа за света. И тази заплаха далеч не е имагинерна - православният фундаментализъм, при това по правило в твърде деформиран и елементаризиран вид, реално присъства в обществения дебат в България днес (да не говорим за Гърция и Русия), при това той разширява влиянието си, а и се опитва да проникне в научния.

В рационалния си и светски вариант (Каприев 1999) разглежданият подход очертава една най-обща картина, която в известна степен потиска противоречията и е склонна да идеализира миналото, да го подмени с една ретроутопична реконструкция. Според тези представи през Средновековието българите и другите балкански етноси са част от Византия, разбирана като културна общност, която не съвпада нито териториално, нито хронологически с империята. Тази общност се характеризира с християнски универсализъм, който е безразличен към етническата принадлежност на индивида и поради това пред него съществуват добри възможности за личен просперитет, независимо от принадлежността към даден род или съсловие. Езикът е основният отличителен белег, на който настояват българите и другите негръцки етноси, но той не нарушава универсалния и непроблематизиран ред. Образът на врага в тази конструкция се предоставя на първо място на еретиците и неверниците, а след това и на външните и вътрешни нарушители на съществуващия ред. До голяма степен тази структура се запазва през първите три века на османското владичество и е разрушен от национализма.

Като всяка полемично заострена и сведена до основните си положения идея и тази представа е твърде хармонична, идилична и безпроблемна. Тя внимателно избягва въпроса доколко дълбоко е навлязла официалната висока християнска доктрина в съзнанието на хората - въпрос, който се коментира широко в други контексти. При представянето на универсализма на християнството се избягва разглеждането и на неговото разцепване - първо на източно (православно) и западно (католическо), след това и разделянето на западното с появата на протестантството и т. н.

Реалността е, разбира се, доста по-различна. Множество данни подкрепят една хипотеза, според която митологията на национализма, наложена от определен и сравнително малоброен в началото елит, заварва и се съчетава някакви форми на протонационализъм и доминиращото народно християнство, което е доста различно от каноническото, познато също на един сравнително тесен елит. Най-широко е разпространена една фолклорна митология, която всъщност е сравнително слабо известна на днешната по-широка аудитория, тъй като доста последователно е редактирана и мистифицирана от националистически настроения елит. 

Историческите сюжети

Вглеждането в конкретните национални митологии, включително българската и на другите балкански етноси, разкрива относително малкия дял на сюжетите, свързани както с етногенезиса, така и с героични дела и славни победи: Крум и черепа на Никифор, Симеон пред Цариград, Калоян и кръстоносците... Те присъстват в исторически трудове, учебници и др., но, поне в по-ранните периоди, сравнително рядко пораждат по-разгърнати повествования. Към историческите сюжети могат да бъдат отнесени и важните събития от духовното развитие – покръстването, създаването на писмеността, Златния век на българската книжнина.
По-значително е присъствието на потискащите травми, на повествования за поражения, злощастия и гибел. Един от най-ярките примери са ослепените Самуилови воини в българската и македонската национална митология. Сходен е случаят с централното място на Косовската битка в сръбската национална митология, и въобще на Крали Марко в българската, сръбската и македонската национална митология, падането на Константинопол (1204 и 1453) в гръцката и пр.

Централно травматично събитие в българската история и национална митология (и в митологиите на другите балкански народи) е падането под османска власт, което е част от комплекса исторически събития, в които християни търпят поражения от мюсюлмани. Очевидно проблемът за осмислянето, а и за справянето с тази факт, който не може да бъде заобиколен или забравен, е голям и той трябва да намери разрешение. Митологията предлага митологемата за „несговорните братя”. Тя е свързана с широко разпространената митологема за гибелта на последния владетел. Гибел, която, както показват легендите за Крали Марко, крал Артур и др., може и да бъде обратима – героят да излезе от пещерата, в която е потънал в дълбок сън, и да възстанови предишния хармоничен свят. Гибелта на последния владетел има и още една аналогия - познатото от много митологии жертвоприношение на обожествявания цар. (Фрейзър 1984: 334)

Най-значителното травматично събитие в българската национална митология е потурчването, ислямизирането, протекло на няколко вълни и отразено в различни фолклорни, легендарни, документални и др. текстове, някои от които са със съмнителна автентичност. Тези сюжети продължават да са живи в масовото съзнание и продължават да определят политически пристрастия и дори действия. В по-малка степен същото е се отнася и до националните митологии и на други балкански народи.

Може да се потърси и някаква последователност в появата на митическите сюжети - по-ранните са по-скоро травматични, по-късните - по-скоро героични, след което като че ли отново идва времето на травматичните или пък двата типа съществуват едновременно, допълват се и се конкурират.

Основното събитие в историята на българската държава(и) – нейното учредяване – сравнително късно става част от националната митология, а Основателят (хан Аспарух) сравнително късно влиза в националния пантеон. Всъщност действително много популярни творби за него, които формират националното съзнание, се появяват едва през втората половина на ХХ в. – романът „Предречено от Пагане” (1980) на Вера Мутафчиева и преди всичко екранизацията му „Хан Аспарух” (1981, режисьор Людмил Стайков).

За Паисий Хилендарски и другите автори на истории от втората половина на ХVІІІ в. ключовото събитие е покръстването на българите и създаването на славянската азбука. Това може да се тълкува и като поставяне на акцент върху по-големите общности (религиозната и славянската) за сметка на по-малката етническа общност, доколкото тя въобще е изградена по-времето на покръстването (ІХ в.). Първата общност – християнската – всъщност доминира в представите и от предишния период. Всъщност новата конструкция, която в началото предлага национализмът, е славянската общност.

В редица по-нови повествования разказът за покръстването бива преобърнат и се превръща в разказ за трагичното поражение на предизвикващите съчувствие езичници, които биват представяни като истинските (изконните) българи, победени от вярата на противника. Много по-мощно аналогично напрежение между диаметрално противоположни интерпретации и оценки предизвикват богомилството и ересите, виждани, от една страна, като нещо уникално, свое и ценно, като движение, което предлага интересни философски идеи и се стреми се към социална справедливост; а от друга – като нещо подривно, вредно и по същество чуждо. 

Развитие на българската национална митология

Важен, особено на Балканите, се оказва въпросът за наличието на няколко конкурентни или поне успоредни и допълващи се варианта на националната митология. В друг контекст и с други цели преди време се опитах да очертая параметрите на няколко тенденции в българската култура, които акцентуват върху различни представи за миналото, което се възприема като “славно” и основополагащо за предстоящия културен градеж.

С “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски започва основната тенденция, която поставя българите в координатната система на Библията и търси връзките с голямата общност на християнската цивилизация, която пък се приема за същностен белег на европейската култура, въпреки че, погледнато строго географски, възниква извън нея. Същевременно Паисиевата тенденция съдържа в зародиш и останалите тенденции.

Друга тенденция акцентува върху славянската общност и настоява за реконструиране на славянската древност. Поради многобройни причини, част от които са очевидни, тази тенденция се разглежда от много изследвачи като господстваща, а дори и като единствена. Свързаният с тази тенденция дискурс рисува мащабна картина на миналото, но като че ли не успява, поне засега, да изгради разгърнат сюжет, който да включва разпознаваеми фигури на богове, герои, злодеи и пр.
Третата тенденция, която може условно да бъде определена като ренесансова, е насочена към опознаване на античността и легитимиране чрез нея. В определени случаи се правят опити да се разкрият допирни точки между етническите компоненти на славянобългарския народ и класическата древност. Общата картина, създадена от този дискурс, не е разгърната и общоприета, но могат да се открият разпознаваеми и значими сюжети и фигури, които поставят българите в контекста на класическата Античност, например Александър Велики, византийския пълководец Велизарий (500-565) и др.

Отдавна историографията определя като втори компонент в изграждането на българската народност прабългарите. За техния произход и до днес се водят спорове. (съществуват тюрко-алтайската, индо-арийска, персийска хипотеза за техния произход и пр.) Крайно интересно е да се проследи наименуването на това, което се случва, когато българите пристигат на Балканите. Както показва Алб. Хранова в едни случаи те „завладява”, в други „обединяват”, а в трети „освобождават” славяните. Отношението към тях се променя във времето. Паисий и ранните историографи не разглеждат прабългарите или ги обявява за славяни. В някои моменти те биват изваждани на по-преден план, в други биват изтласквани на заден.

Възможно е да се потърсят измеренията и на една друга, по-слабо изразена концепция, опираща се върху хипотезата за хунския произход на българите, лансирана от Гаврил Кръстевич в “История блъгарска” (1871). Тази парадоксална в много отношения концепция упорито доказва славянската принадлежност на хуните, така че присъствието в нея на акцент върху евентуална връзка с тюркските народи може да бъде само косвено. От друга страна, историята на Кръстевич реконструира едно друго по-старо славно минало - времето на Атила.

Още една тенденция, изявила се най-категорично у Георги Раковски, пледира за индоевропейските корени на българския етнос и предлага свой модел за ситуирането му в световната цивилизация, представяйки го като едва ли не най-древния народ, ако не изобщо, то със сигурност на Балканите.

През втората половина на ХХ в. особена актуалност придобива акцента върху тракийския субстрат на българския етнос и тракийското наследство в българската култура. С тази тенденция са свързани различни дискурси, които несъмнено имат множество аналогии, не само на Балканите, и които могат да бъдат интерпретирани по различни начини. От известна гледна точка те могат да бъдат видени като допустимо мълчаливо противопоставяне на славянския дискурс; могат да бъдат разглеждани като проява на комплекс за малоценност; интересна изследователска задача представлява потапянето в техния генезис, както и в опитите за реконструиране на древни тракийски ритуали и пр.

Тези и други подобни разбирания се редуват или се преплитат по различни начини и предлагат различни дискурси и етногенетически митове. Те не възникват синхронно, ядрата им са разположени в различни пластове на културата, различна е интензивността на тяхното присъствие в книжнината, различна е и продуктивността им, като всяка тенденция има своите върхове и спадове във времето, които следват своя логика на развитие. Съзнателно или не, тези тенденции дават отражение върху политическите идеи на своите носители, нерядко глобалните възгледи за световната цивилизация се оказват само средство за изразяване на определени политически идеи. 

Другите балкански национални митологии

Маркираното многообразие от варианти на националната митология разбира се не е някаква уникална българска особеност, въпреки че е характерно и за българите. В някаква степен то може да се открие и при други балкански народи. (Трайков 1978; Илчев 1995). На Балканите национализмът се появява за първи път сред гърците, при тях той по-рано достига до най-завършени образци, които се възприемат като модел от останалите балкански народи, било то съзнателно (главно в началото), а по-късно и несъзнателно, като при българите и турците той получава антигръцка насоченост. За Балканите (или поне за християнските етноси тук) гърците до голяма степен се оказват лабораторията, която изковава понятията, с които си служи национализма; преди всичко сред гърците се поставят по-общите, философските проблеми, свързани с националната идентичност. Тук се поставят въпросите за континюитета и пространственото очертаване на нацията, тук за първи път на Балканите се изгражда цялостна национална програма - Мегали идея. (Данова 1980; Velkova 1996)

Изследователите откриват два основни конкурентни варианта на гръцка национална митология. Единият се опира на византийското минало и православието. Той е по-традиционен и възниква постепенно и по еволюционен път. Вторият е по-нов, по-светски, появява се не без въздействието на Западна Европа и се насочва към по-далечно минало - древна Елада. Днешният гръцки национализъм се стреми да съчетае и двата елемента и да ги допълни с важни събития от по-ново време – освободителните борби и важните исторически събития от XIX и ХХ в. При по-новите събития гръцката национална митология също разполага както с героични (борбата за независимост), така и с травматични ресурси - т. нар. „Малоазийска катастрофа” от 1922 г., когато Гърция губи значителни територии, които преминават към Република Турция (Велкова 2004: 321-334).

В румънската национална митология също могат да се потърсят два варианта, които са в ясна връзка с гръцките. По-традиционният и тук е обвързан с православието и е разпространен сред фанариотските кръгове, които управляват Влахия и Молдова до 20-те години на ХІХ в. По-новият и по-светският търси корените на румънската нация в римската древност и ги намира в даките и войните им с Рим (т. нар. “латинска идея”). Акцент в по-новата история е управлението на княз Михаил Витязул, който за кратко обединява румънците и дори побеждава османците (ХVІ в.). И при румънците не липсват екзотични теории. Е. Стайко твърди, че румънците произлизат от пелазите, от които произлизат и гърците. (Илчев 1995) Според тази хипотеза около 6000 г. пр.н. е пелазите, под управлението на двама велики владетели – Уран и Сатурн – налагат властта си над Европа, Средиземноморието, Египет, Северна Африка и голяма част от Азия. (Boia 2001: 97)

Сръбската национална митология изглежда относително единна, поне в очите на българските изследователи. (Тодоров 2000; Иванова 2009) Тя довежда до писмено фиксирана програма за действие (прословутото “Начертание” на И. Гарашанин от 1844 г.) - един текст, който е остро критикуван от българските националисти, които и до днес почти неприкрито завиждат на сръбските си колеги за него и предприемат опити да изковат подобна програма.

Предпочитаното от сърбите славно минало е времето на крал Стефан Душан (ХІV в.), коронован в Скопие и покорител на българи и византийци. Към него се прибавят, от една страна, по-стари събития, свързани с основаването на държавата и с борбите с Византия, а от друга - по-нови събития, свързани с борбите за отделяне от Османската империя. В началото на ХIХ в. централно място в сръбската национална митология заема и травмиращият спомен за Косово и Косовската битка (Ноел 2001: 125; Карагьозов 2006), за светия крал Лазар и Милош Обилич, убил султан Мурад. Този спомен присъства в агиографията, в народните песни, събрани (а вероятно и редактирани) от Вук Караджич, в поемата “Горски венец” (1847) на черногореца Петър Негош и пр. В най-ново време косовският мит е съзнателно активиран от Слободан Милошевич и неговата пропаганда. Характерна особеност на косовската митологема е, че владетелят избира небесното пред земното царство, така националната митология се справя с проблема за поражението.

Хърватската и донякъде словенската национална митология черпят авторитет преди всичко от така наречения “илиризъм” - теория, която търси генезиса на южните славяни у древните илири, които, от своя страна, са обявени за славяни. Тези разбирания са подкрепени от факта, че Наполеон основава на техните територии провинция Илирия (1809-1813). Илиризмът достига своя разцвет през първата половина на ХІХ в. и в Хърватско се свързва с творчеството на просветителя, вестникаря и поета Людевит Гай (1809-1872) и на поетите Иван Маджуранич (“Смъртта на Смаил ага Ченгич”) и Петър Прерадович и др. Началото на словенския илиризъм се свързва с просветителя и поета Валентин Водник (1758-1819), който по времето на Наполеон пише възторжената ода “Възкресена Илирия”. Представителната фигура на илиризма сред словенците е и поетът Станко Враз (1810-1851). Освен с древна Илирия словенската национална митология се свързва и с Кирил и Методий, които според така наречената панонска теория произхождат от Панония, т. е. Словения. Тази теория е защитавана от видните слависти Йерней Копитар и Франц Миклошич.

Особен случай представлява македонската национална митология. Нейният пантеон има ясна структура, която повтаря някои от основните елементи от другите балкански митологии: древни герои (Филип и Александър), културните герои (Кирил и Методий и техните ученици), средновековната държава на Самуил, националното възраждане и борбите за свобода (Илинденското въстание). Те се появяват в отчасти преобърнат хронологически ред – най-късно се въвежда идентифицирането с Александър Велики, лансирано от македонската диаспора в Америка и възприето едва в края на ХХ в.

Чавдар Маринов забелязва един особен, но не непознат от историята на другите балкански народи, сблъсък на две митологични националистически структури в Македония, едната центрирана около ВМРО, Илинден, Гоце, Гьорче и пр., другата – около Кръсте Мисирков.

...една трудна взаимна примиримост е белязала двете наследства, върху които се изгражда съвременната македонска идентичност – от една страна, политическата програма без собствена македонска етнонационална специфика, характерна за илинденските борби, а от друга – Мисирковата етнонационална идеология, останала допреди 60 години политически маргинална. (Ч. Маринов 2004; вж. и Marinov 2010)

Сравнително късно се оформя турската национална митология. При нея се наблюдава конкуренция между традиционните османски имперски разбирания, ислямизма от времето на Абдул Хамид и новата светска националистическа идеология на Мустафа Кемал Ататюрк, която си осигурява “необходимите етнически митове, спомени, ценности и символи като прибягва до теорията за турските корени в Централна Азия и прекия им произход от Огуз хан и древността на техния (пречистен) най-ранен език”. (Смит 2000: 141) Новата светска турска национална митология от своя страна се разгръща и не пропуска възможност да черпи авторитет и претенции от Османската империя. Динамичните процеси на конкуренция и взаимопроникване между различните варианти на турската идентичност и турската национална митология продължават и в наши дни. (Ersanlı 2001)Изследователите откриват няколко варианта на идеалното минало, най-ранният от предисторически времена, а най-късният - времето на Кемал Ататюрк. Тъй като турската национална митология се конструира най-късно, то и процесът е добре документиран, на първо място в протоколите на първите конгреси на турските историци от 30-те години на ХХ в.

В последните десетилетия на ХХ в. турската национална митология се стреми да обхване и античното наследство на Мала Азия, включително Троя, а и християнската култура в Анатолия. Подчертавана е приемствеността между различните цивилизации и държавни организации - от хетите, империята на Александър, Византия, Османската империя, до днешна Турция; основната фигура се оказва султан Мехмед II Завоевателят. Тези опити се забелязват в отношението към археологическите паметници и намират своята теоретична база в книгата на президента на Република Турция Тургут Юзал “Турция в Европа” (Париж, 1988), публикувана на френски. 1 Тя продължава фундаменталните за Турция идеи на Ататюрк и представя Анатолия като люлка на цялата европейска цивилизация. Тези идеи в някаква степен вече са присъствали в турската словесност чрез произведенията на писателя Halikarnas Balýkçýsý (1886-1973). Наред с Троянската война, амазонките, миграцията на философските идеи от Анатолия към Елада, последните дни на Дева Мария и пр., един от важните за турската митология сюжети е свързан с европейските предразсъдъци и неразбирането на турската цивилизация и нейния хуманизъм. Пряко свързана с този сюжет е легендата, според който гърците търсили помощ от османците срещу кръстоносците; зад тях очевидно стои едно радикално различно разпределение на ролите на Другия.

Албанската национална митология (Желязкова 2000) също възниква относително късно (края на ХІХ в.) и също се изгражда върху няколко опорни точки. Първата са древните илири (южния им дял), които започват да формират държавни образувания на Балканите през ІV в. пр. н. е. По думите на Сами Фрашери, един от идеолозите на албанското национално възраждане, “Ние сме най-древната европейска нация и имаме право да бъдем в Европа повече от всяка друга нация.” (С. Фрашери, “Албания - каква е била, е и ще бъде”, 1899) Към това може да се прибави и преданието, че днешните албанци са едноплеменници на Александър Македонски, както и търсенето на тракийския субстрат в днешния албански език.

Основният текст, легитимиращ идентичността на албанците, е Канонът (канунът) на Лек Дукадини - сборник норми на обичайното право, записан и публикуван в началото на ХХ в. от францисканския монах и фолклорист Щефан Гечови. Текстът отвежда към ХV в., когато е живял местният владетел Лек Дукадини, на когото, подобно на българския хан Крум, се приписва кодифицирането на законите. Търсенето на корените на идеите, заложени в Канона, отвежда някои изследователи до древноиндийското законодателство (Законите на Ману) - нещо, което провокира към сравняване с теориите на Г. Раковски.

Другият мощен исторически центростремителен възел е свързан с Георги Кастриоти - Скендербег (ХV в.) и епичната му съпротива срещу османците. Между двата възела съществуват токове - името Скендербег се свързва с Александър, на турски Искандер бей.

Няколко неща правят впечатление и могат да се разглеждат като закономерност в развитието на (балканските) национални митологии. Едното е, че първоначално възникват независими идентификационни ядра от различни пластове на миналото. В по-ранните периоди тези ядра са противопоставени в една или друга степен, а по-късно започват да се съгласуват, но остават заредени с напрежение. При повечето народи е интересен ритъмът на засилването и отслабването на насочването към езическото наследство, изтъкването и омаловажаването на езическия субстрат (например траките). Второто е, че зад всяко ядро, зад всека възглед стои някаква историческа теория, която по правило е възникнала извън региона, а след това е внесена в него, адаптирана и разгърната за нуждите на национализма. Друга особеност е наличието на етнически групи (траки, илири), фигури (Александър Македонски, Кирил и Методий, Климент Охридски, Крали Марко и пр.) и събития (битката на Косово поле, падането на Константинопол), които различни противостоящи си един на друг национализми припознават като свои. И накрая, под една или друга форма всички тези тенденции остават актуални и днес; в академичните дискурси те се поизчистват от някои очевидно неприемливи елементи, от друга обаче намират нови аргументи и привърженици. Пародийните им варианти също набират сила, може би не толкова категорично, колкото би могло да се очаква в постмодерната ситуация, която, според някои вече е отминал етап.

Пътища и пътеки на европеизма на Балканите. С.: Института по балканистика с Център по тракология, 2014.

 

Цитирана литература

Велкова 2004: Велкова, С. Традицията и натискът на модерното – гръцкият пример преди един век. - В: Модерността вчера и днес. Съст. Р. Заимова и Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2003.
Данова, Н. Националният въпрос и гръцките политически програми през ХІХ в. София: Наука и изкуство, 1980.
Желязкова 2000: Албания и албанските идентичности. Изследвания. Състав. А. Желязкова. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. София: 2000.
Иванова 2009: Иванова, Евг. Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „Последния владетел” в националната памет на сърби и българи. С.: Нов български университет, 2009.
Илчев 1995: Илчев, Ив. Родината ми – права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските страни (1821–1823). София : УИ “Св. Климент Охридски”, 1995.
Каприев 1999: Каприев, Г. Кръговете на идентичността и Византизмът. - Език и литература, 2, 1999.
Карагьозов 2006: Карагьозов, П. Славянските свети мъченици. Светост и канонизация; хронология и типология; критика и апология на славянското. София: Издателство на СУ „Св. Климент Охридски”, 2006.
Китромилидис 1999: Китромилидис, П. От кръста към флага. Аспекти на християнството и национализма на Балканите. Състав., прев. и научна редакция В. Тодоров. София: 1999
Маринов 2004: Маринов, Ч. Сто години Илинден или сто години Мисирков. История и политика в Република Македония през 2003. - Култура, № 19/20, 30 апр. 2004.
Ноел 2001: Ноел, М. Кратка история на Косово. София: ЛИК, 2001, с. 125.
Смит 2000: Смит, А. Националната идентичност. Прев. Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2000
Тодоров 2000: Тодоров, В. “Знам ги аз тях!” Сърбия и сърбите в българската литература. София: Критика, 2000.
Трайков, В. Идеологически течения и програми на националноосвободителните движения на Балканите. София: 1978.
Фрейзър 1984: Фрейзър, Дж. Златната клонка. Прев. Цв. Петков. София: ОФ, 1984.

Boia 2001: Boia, L. History and Myth in Romanian Consciousness. Budapest : Central European University Press, 2001.
Ersanlı 2001: Ersanlı, Bürşa. “Turkish history thesis” and its aftermath. A story of modus operandi. – Asien, Afrika, Lateinamerika, 2001, Vol. 29, pp. 7-29.
Marinov 2010: Marinov, Tchavdar. La question Macédonienne de 1944 à nos jours. Communisme et nationalisme dans les Balkans, L’Harmattan, 2010.
Özal 1988 : Özal, T. La Turquie en Europe, Paris, 1988.
Velkova, S. The Megali Idea and National Identity in the Period between the Two World Wars (Conditions and Development of the Problem). - Études balkaniques, 1996, № 3-4.
Vryonis, Speros. The Turkish State and History. Clio Meets the Grey Wolf. Institute for Balkan Studies, Thessaloniki, 1991.

 

Бележки

1 Труда на Т. Юзал (Özal 1988) предизвиква оживени дискусии и множество възражения (Vryonis 1991). Изследването на С. Врионис представлява задълбочен и критичен анализ на турската национална митология, конструирана от Мустафа Кемал Ататюрк (т. н. Турски исторически тези - Türk Tarih Tezi и Слънчева теория за езика - Güneş Dil Teorisi), варианта на Т. Юзал и налагането ѝ със средствата на пропагандата вътре в страната и в научните изследвания в чужбина. На места Врионис също достига до крайности в своите основателни по принцип възражения, оспорими са и представите му за непрекъснатата класическа традиция.

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.