1. Основното, което се случва с литературознанието през последните десетилетия е че то изчезва. Щях по инерция да напиша “за съжаление”, но нещо се замислих. Наистина ли съм убеден в безусловната необходимост на литературознанието. Е, на мен лично ми е необходимо, но ако се опитаме да погледнем малко по-обобщено… Това, което е несъмнено, е че непрекъснато трябва да си задаваме въпроса за смисъла. Струва ми се, че намаляването на присъствието на литературознанието (и чисто количествено, и като идеи) се дължи и на усещането за несигурност по отношение на смисъла му. Оттук и примесването му с философия, антропология, психоанализа, социология, история и пр. И ако съм откровен трябва да призная, че напоследък по-охотно чета подобни трудове, отколкото литературоведски изследвания.

Не много коректно е формулиран въпросът за наличието на “толкова много… подходи в днешното ни литературознание, които обаче в световен контекст принадлежат вече към миналото”. Съмнявам се, че някога българското литературознание е било в по-голям синхрон със световното, поне по мое време не е било. Скромните ми познания говорят, че и по света се пишат всякакви литературоведски и критически текстове, част от тях са също толкова “старомодни”, в едни случаи това е недостатък, в други обаче не.

2. Въпросът отново предпоставя отговора. Кое всъщност е изчезнало? Не съм убеден, че текстовете, които претендират да бъдат критика, са изчезнали. Намалели са сериозните издания, които поместват критика, намалял е техният тираж, което ще рече - и аудитория. От друга страна непрекъснато се появяват някакви литературни издания (регионални, на някакви литературни групи и пр.), в които има и критика, не винаги любителска. Проблемът е, че те обикновено не се задържат, не успяват да си спечелят публика. Мисля си дали пък не трябва да се посвият прекалено амбициозните представи за мястото на критиката. Нещо се е случило и трябва да го осмислим, а не да се вайкаме.

В масовите медии (всекидневници, телевизии, радиостанции) критиката е изместена от рекламата на книги. Тук проблемът е, че двете неща трябва да бъдат по-ясно разграничени. А иначе, определено не съжалявам за критическите рубрики в всекидневниците от 70-те и 80-те години. Това, за което наистина съжалявам, е вестник “АБВ”, за критиката и особено за информацията за книги, която черпех от него.

3. Отново се налага да изразя известно несъгласие. Едно от нещата, върху които си струва да се мисли, са изрази от типа на “днешното ни литературознание” (в първия въпрос), а тук - дали “критиката… не може да преодолее комплекса си”. А дали не трябва да се проблематизира това “ние” и това мислене за критиката като нещо единно. По-знаещи от мен хора са се питали какво всъщност значи българско литературознание. Бих добавил и това, че не ми е много ясно кои са тези “ние”, на които е “литературознанието ни”. По-лесната страна на въпроса е за “формата на партийно ръководство”. Който е мислел по този начин, той едва ли се е променил, защо да приписваме комплекси на останалите? Още по-малко на онези, които за добро или за зло не знаят що е това “партийно ръководство”.

Подобно на Радио Ереван с това отговарям и на въпроса за “езика на литературознанието”. Езиците са много, не по-малко проблематична е “родната езикова норма и традиция”. Коя е тя в критиката - Кръстьо Кръстев или Кръстьо Генов? И наистина ли е добре днес да се пише с езика (да се мисли с категориалния апарат) на д-р Кръстев, на Б. Пенев, на Вл. Василев? А на техните съвременници (тъй като все пак си е твърде амбициозно човек да се сравнява с първомайсторите).

4. Какво става с четенето - това е големия проблем. И отново “българина”. Склонен съм да мисля, че при аналогични социални условия подобен “култ към четенето” не е непознат, да кажем на финландеца. Убеден съм, че в известен смисъл и от известна гледна точка четенето е по-полезно занимание от гледането на кино, да кажем. Само че, когато се опитваме да говорим малко по-сериозно, трябва да поставим въпроса в естествения му контекст. Което ще рече да разграничим четенето за удоволствие и професионалното четене. Предполагам, че в случая се визира четенето за удоволствие, което си е един от начините за прекарване на свободното време. Естествено е, когато алтернативите са повече, относителната им тежест да намалява. Наивно е да се очаква, че днес ще се чете толкова, колкото когато изборът се е свеждал до книга или сценични изкуства на живо (доколкото ги е имало). Така както е нормално в епохата на интернет да се гледа по-малко телевизия.

По-сериозен е въпросът как се чете. Не искам да се връщам много назад във времето. Убеден съм, че през 70-те и 80-те години на ХХ в., за които имам преки впечатления, поради поради дефицита на “популярна” литература, част от аудиторията четеше “високата” литература като популярна. Да кажем - Томас Харди като любовен романс а ла “Арлекин”, или “Монахинята” на Дидро като мек еротичен роман. Не ми се иска да давам български примери, защото разслоението високо - ниско в българската литература най-малкото не много ясно. Но да го оставим настрани. Как се четат (когато се четат) книги като “Осъдени души” или “Роби” на Страшимиров (един роман, който ценя много високо)? При всички случаи си струва да се пита кой, при какви обстоятелства, с какви мотиви и какво чете. Вчера, онзи ден и днес. А може би - и утре.

5. За езика на литературата. Някои автори наистина “отчаяно” бягат от “художествеността” (подозирам, че с случая думата означава “красиво писане”), други обаче упорито се придържат към езици и представи за литературата отпреди десетилетия. (А в днешно време всичко се променя много по-динамично, отколкото преди петдесетина години, да кажем.) Трудно ми е да дам примери, тъй като трудно дочитам подобни книги. Най-интересни за мен са днешните автори, които се стремят да играят с моделите и езика (езиците) от вчера. Има такива днешни български автори.

За “кризата”. Един друг, по-нахакан език би казал “смъртта”. Не бих искал да се включвам в този спор, ясно е обаче едно - ако се използва традиционното значение на думата, то “криза” е мек за дефиниране на днешната ситуация. Имам предвид, че всяка криза все някога свършва и идва време на разцвет, на растеж, на трайни ценности. Съмнявам си, че нещо подобно ще се случи, няма да има “Под игото” на ХХ I в., нито автор със значението на Вазов или в мисията на П. П. Славейков, нито дори критически и читателски консенсус като при “Хайка за вълци”. Съмнявам се дори, че ще настане време, в което ще се знае, че всеки истински грамотен човек непременно ще е чел определен корпус от съвременни текстове. Не съм убеден, че това непременно е нещо лошо. Лошото е, че част от днешната критика, включително и хора с академичен статус и претенции, въобще не си задават подобни въпроси и са убедени, че знаят що е това литература, що е това добра литература и това тяхно знание е някак универсално, обективно, не зависи от публиката и не подлежи на никакви промени. Оттук и меко казаното тромавите опити да се “популяризира” това свещено знание и вайканията, че публиката не е дорасла до допотопните им скрижали.

6. Най-краткият отговор на заключителния въпрос е: Не, не трябва да се търсят възможности литературознанието да участва в изграждането на… каквото и да е. Дори и на литературата не би трябвало да се възлагат подобни задачи и мисии. Нещо повече, позволявам си да мисля, че руската (или с много уговорки - романтичната) представата за социалната, нравствената, патриотичната и пр. мисия литературата е мит. И като всеки мит, той тенденциозно разказва някакви елементи от една история, а премълчава други. Внимателното вглеждане по правило разкрива, че внушенията дори и най-великите (Достоевски, Толстой) не са безгрешни. Какво да кажем за съвременните им “следовници”, които са готови на всичко… само да ги покажат по някоя телевизия.

 Критика , № 4, 2002 (публикувано 2003).

• Предишна