Склонни сме да обясняваме поетическите несполуки със скромна култура, несръчно боравене с езика и непознаване на стихосложението, което си има своите правила и норми. Лириката на Радко Радков предлага по-скоро диаметрално противоположния пример – той си служи с богат език, а някои от произведенията му издават виртуозни стихотворни умения. Имал съм случаи да наблюдавам бравурни негови стихотворни импровизации, които са предизвиквали неподправеното възхищение на благосклонно настроена публика от негови приятели, студенти и сътрапезници.

На Радков не му липсва култура, и обща и литературна, напротив. Той познава стари лирически традиции и образци и съзнателно ги адаптира към своето време. Резултатът обаче много често не задоволява, а може и да предизвика усмивки. Лесното обяснение е в неадекватните обекти, на които посвещава своите творения. Историята на литературата и особено на музиката, обаче изобилства от примери на творби с безспорни качества, създадени от автори, които днес са неоспорими класици, посветени на личности, чиито имена вече не ни говорят нищо, или дори – нищо добро. Поетите на древна Елада наистина са писали оди за победители в състезания, които днес определяме като спортни, както и за свои любимци от същия пол. Да не говорим за монарсите от миналото, които са имали свои придворни поети и музиканти – една традиция, която не изчезва напълно и при републиките и модерните държави с техните президенти, министри и популярни (или търсещи популярност) политически и други лидери. Да не говорим за големите исторически фигури, били те светци, просветители, воини, бунтовници...

Струва ми се, че проблемът с поезията на Р. Радков е другаде. Той може би донякъде адаптира старите жанрове, но не и представите, които стоят зад тях. За него одата си остава актуален лирически жанр, трубадурът има място и в днешното общество, поезията продължава да бъде красиви думи, подредени по ефектен начин, а поетът по условие е изключителна личност, която не само има право на всякакъв романтичен произвол, но и публиката очаква от него именно това. Убеден съм, че ако не са безвъзвратно потънали в небитието, около подобни идеи отдавна се носи дъх на застояло. Останала е единствено възможността те да бъдат адекватно възкресявани единствено с иронична усмивка, която може и да е напълно добронамерена. Какъвто бе случаят с асоциации от типа на „Орден на куртоазните маниеристи” или с провежданите доскоро поетически дуели на Клуб „Бялата ръкавица”.

Но има и още нещо. Очевидно е, че част от издателите, от медиите, а и от публиката споделят идеите, които споят зад произведенията на Р. Радков. Някакви хора имат нужда от стихове за съпруги на футболисти и други знаменитости, така както други (а може би същите?!) имат нужда от „модерни” творби за патриарх Евтимий, както и от мита за Людмила. Други имат някаква изгода да лансират подобни творения, няма да гадая за мотивите им, за да не се наредя сред почитателите на Голямата конспирация. Трети могат да обявят за литературна критика текстове, в които се говори за „вдъхновен ваятел на поетическата реч” и „незримо, орфическо съединяване на поета със света” и пр. Къде-къде по трудно е да се потърси смисъла на наистина значимите днешни литературни творби.

Лесно е тук да се направи ефектно звучащо, макар и банално заключение, че обществото ни е болно, че културата (умишлено) е изтласкана в ъгъла и пр., и пр. Не мисля точно така и затова бих завършил с въпроси, които далеч не са реторични и все някога трябва да им намеря отговора, поне за себе си. Ще започна с най-лесния. Наистина ли едни и същи хора имат нужда от произведения и за патриарх Евтимий, и за „Рижия футболист”? Само балканците ли имаме нужда да подслаждаме питието си с нещо „за душата”, било то песен за две съседки или стихотворение за „нещо по така”? Непременно лошо ли е това? Какво всъщност е това, което слушаме „за душата”. И обратното, какво представлява и за какво служи „високата” съвременна поезия, възможно ли е все тя пак да намери път до публиката, без посредничеството на пестеливо облечени певици с едно име, без медийната шумотевица и без захарната глазура на сантименталното?

 В: Тахов, Росен. Книга на гениите.
Коментирани текстове на големите български графомани. С.: Изток-Запад, 2011, с. 513-514.

• Предишна
• Следваща