Водените доста продължително време и публикувани посмъртно дневници 1 на една от ключовите фигури в литературния живот през доста десетилетия несъмнено провокират интереса на читателите. Те представляват 297 тетрадки, номерирани от автора и водени от 1933 до 1937 г., след това прекъснати и възстановени с единичен запис от 1958, като редовното писане на записките продължава през 1962 и продължава практически до края на живота му през 1991 г. Публикуваната засега част стига до 1967 г. По волята на автора тетрадките са съхранявани от проф. Стефана Стойкова и предадени на Националната библиотека петнадесет години след смъртта на му.
Петър Динеков е внимателен, бих казал, на места дори педантичен хроникьор, вниманието му е насочено преди всичко към културата и нейните творци, не към битовата страна от живота им; едни от малкото изключения са лаконичните споменавания за домашните затруднения на възрастната Багряна. Подобни неща, според него нямат място в дневниците, дори и по отношение на собствената личност на мемоариста – битови грижи, финансови въпроси, дори медицински – всичко това е останало извън текста, въпреки че няма как да не е съществувало. (На едно място само се изпуска, че го няколко дни го мъчат „болките от зъба”.) (3-4, 2014, с. 239).
Словесният автопортрет на автора заслужава специално внимание – Динеков е внимателен към фактите, не е склонен да се самоизтъква и се отнася иронично към подобни прояви у другите. Не е склонен и да говори за непосредствената си изследователска работа – споменава доклади, обикновено на международни славистични форуми, много по-рядко – собствените си книги и статии. При това обикновено става дума за коректури, които няма как да не са досадни, и когато са на свои текстове, и когато са на подготвяни от него издания.
Текстът дава възможност сравнително лесно да се реконструира ценностната мирогледна система на автора. Като цяло тя едва ли представлява особена изненада, може би с изключение на някои детайли, дори на места е твърде ординерна, например при немалкото описания на туристическите впечатления на автора. При добро желание, можем да открием и неизбежните противоречия, следствие не само на промените, които изминалото време нанася в мисленето на човека. Като цяло читателят остава с усещането, че Динеков се чувства много по-добре в чужбина и на първо място в любимата му Полша. Далеч не само защото се откъсва от досадните заседания и рутинни ангажименти в Университета и в многото други организации, в които участва. Във Варшава и другаде в чужбина винаги има хора, с които държи да се срещне и да води дълги и интересни за него разговори. Полските театри, които редовно посещава, са по-привлекателни в неговите очи, полските учени и техните гости от чужбина обсъждат по-същностни проблеми и т.н. Всичко това дава отражение и върху погледа му към българския литературен и научен живот – при цялата му потопеност в него, при несъмнения му патриотизъм, погледът на Динеков, поне в сравнение с повечето му колеги и съвременници, е сякаш по-външен, по-страничен и дистанциран.
Специален интерес представлява картината на българското литературознание и литературната критика, в които П. Динеков е активен участник завиден брой десетилетия. Предизвикателство пред читателя е да открие различните кръгове, към които Динеков принадлежи или от които се разграничава, както и мотивите за това. Литературните приятелства (не само сред писателите, но и сред критиците) естествено веднага привличат вниманието. Днес те са интересни и важни, т.к. следващите поколения по правило са склонни (сме склонни) да заличават различията и да виждат предходниците си като по-скоро еднакви или разделени според някакви най-едри типологии.
Какво е мястото на Георги Цанев и Ефрем Каранфилов в картината на българската критика, предложена от дневниците на П. Динеков. Много неща сближават (или биха могли да сближават тримата) безпартийни литератори, възприемани като представителни фигури за своето време, свързани, освен с всичко друго и с Института за литература. По различен начин и по различно време и тримата изглеждат подозрителни за комунистите, но успяват да го преодолеят и в последните десетилетия от живота си, пак по различен начин, са сред приближените до властта, а и натоварвани с управленски функции литератори. Поради това и поне по-късно са виждани като представители, и то ключови представители, на доминиращата тенденция в литературознанието и критиката.
Немалко са и различията. Г. Цанев (1895-1986) е най-възрастният, Каранфилов (1915-1998) е най-младият, а Динеков (1910-1992) е по средата и това няма как това да не се отрази върху гледната му точка. Цанев и Динеков завършват славянска филология в Софийския университет и по-късно са преподаватели в същия факултет (Динеков още от 1938, а Цанев от 1945, време на радикални промени). Преди това и двамата като млади, ще рече – преди Втората световна война, специализират в славянски страни – Цанев в Чехословакия (1926-1928), Динеков – в Полша (1934-1935). Каранфилов е друг тип литератор, той не е филолог, не специализира в чужбина и не е университетски преподавател (ако се изключи това, че, според Речник по нова българска литература, „преподава военна администрация в ШЗО „Хр. Ботев” през 1948-1951). И тримата са родени другаде и идват в София, най-рано Динеков, който в началото на дневника си пише за себе си като за софиянец, дори ючбонарец. От друга страна, от тримата само Каранфилов е свързан с книжнината като наследник на известен книжовник и обществен деец (Ефрам Каранов).
П. Динеков и, струва ми се в по-малка степен, Г. Цанев, събира около себе си по-млади изследователи (не толкова критици), които се определят като техни ученици. Въпреки че Каранфилов също привлича по-млади литератори около себе си, едва ли може да се говори за негова „школа”, поне не в степента, в която това е възможно да се каже за Динеков и Цанев. Като литературни историци двамата се насочват към различни периоди, въпреки това кръговете от техните млади последователи частично се припокриват. Появяват се и някои разминавания. На едно място Динеков подхвърля за високо ценения от него Минко Николов: „Никога не разбрах защо Цанев не го задържа за асистент – по-добър заместник не можеше да има.” (№ 4, 2015, с. 145)
Младият Цанев е строг критик, който влиза в тежък сблъсък с левите си съмишленици, някои от които определят т.нар. четворка от „Нов път” (Разцветников, Фурнаджиев, Каралийчев, Цанев) като ренегати, а по-късно има и не многобройни, но последователни „десни” опоненти (Ив. Богданов). Каранфилов като че ли доста успешно избягва полемиките.
Динеков също не обича полемиките, но по
някога се включва (или бива намесен), показателно е участието му в една от важните полемики от 60-те години 2 и особено начина, по който той го документира в дневника си:
Човек е потресен, когато в кн. 3 на „Септември“ прочете двете статии за критиката – от Здр. Петров и Кр. Коюмджиев (sic). Не става дума за възгледите, за позициите – можеш да ги приемеш, можеш да не се съгласиш с тях. А за маниакалността, с която са написани. Струва ми се, че се докоснах до болни души – въпреки справедливостта на много от преценките. На мястото на Здр. Петров бих се срамувал от онова, което е написал за него Коюмджиев. Това е нещо повече от венцехвалене и мания. Ако Здр. Петров беше всичко това сериозно, боя се за неговото бъдеще, за неговата чисто човешка съдба. (№ 5, 2014, с. 171)
И малко по-долу:
Преди няколко дни дадох в „Септември“ статията си „Без монополизъм в литературната критика“. Написана е по повод на полемиката на младите критици Здр. Петров и Куюмджиев с Пенчо Данчев. На редица места доста остро се произнасям за начина, по който са написали своите статии, за самохвалството и високомерието им, за надменния тон, за невярното, неправилното отношение към литературната наука, към „безкрилите мравки на литературния труд“ и т.н. Убеден съм, че те грешат в тия свои разсъждения. Убеден съм, че трябва да се реагира срещу подобни схващания. И все пак имам една вътрешна тревога: младите са затова млади, за да търсят и да грешат, за да отричат дръзко старото. Една по-строга оценка като моята (макар и сдържана по тон) няма ли да се яви пречка в развитието им? Не става дума за огорчението само, а за смущаване на младежката дързост, на младежките търсения. А на младостта при всички случаи трябва само да се помага. (№ 5, 2014, с. 180)
Публично Динеков рядко се изказва остро негативно за автори и явления, в дневника понякога си го позволява, но всъщност доста рядко и лаконично. Не е конфликтна личност, често и приятелски общува с най-различни хора, включително и такива, които в нашите днешни очи изглеждат доста различни от него, например Вл. Топенчаров, Д. Методиев, Наташа (Манолова). През 1965 г. намира добра дума дори за стария и поомекнал Тодор Павлов (№ 2, 2015, с. 151). Динеков цени познанствата си с литератори, учени и хора на изкуството и в дневника си споделя за честите си разговори на професионални в широкия смисъл на думата теми с критици като С. Султанов, Б. Делчев, с писатели като Ем. Станев и др. Не пропуска да отбележи, че старо познанство го свързва с Д. Димов, Ил. Волен, дори Пеньо Пенев и много други. Охотно споделя мнението си за ръкописи на литературните си приятели, консултира ги по исторически въпроси, дава съвети. Когато обаче става дума за произведенията на писателите, с които се познава, единственият безспорен автор се оказва Багряна 3, (от предишното поколение – Йовков, на неговата смърт са посветени интересни спомени, и Лилиев), донякъде и Д. Димов, с който обаче имат някакви неназовани различия. Дори и за Блага Димитрова, която несъмнено му е особено близка, той пише не така еднозначно, наистина това е още 1965 г.:
Лично аз винаги се измъчвам, като мисля за творческия път на Блага – такива огромни душевни заложби, а всъщност намира твърде слаба външна изява. Много бих искал да вярвам, че все пак тя ще успее. (№ 2, 2015, с. 152)
Когато в дневниците стане дума за литературоведи и критици, Динеков е лаконичен, а и строг в характеристики, които прави. Ценените от него фигури от предишните поколения са на първо място Ив. Шишманов, Боян Пенев, също и Вл. Василев, към нерадостната съдба на когото изпитва съчувствие, но не споменава да се е опитал да я облекчи по някакъв начин, а и не пропуска възможност да се разграничи от него. Уважително, но дистанцирано е отношението му към Арнаудов. Особено остър е към Пантелей Зарев, към Иван Руж, в по-малка степен – към Владимир Георгиев, към Стойко Божков, също към Емил Георгиев и Г. Димов (по повод текстовете им в академичната история) (№ 6, 2014, с. 127 и 133), към Кръстьо Генов (1965, № 4, 2014, с. 139) и др. Не му допада, наистина по по-друг начин, Тончо Жечев, като поводът е ключовия за времето дебат за „националното своеобразие” 4. Като оставим настрани чужденците и по-младите, към някои от които проявява специален интерес – трагично завършилия Минко Николов (№ 5, 2015, 172), Светлозар Игов и Витка Кочева (според бележка към текста това е В. Николова), Илия Тодоров и др. още като студенти, мнозина се отминати с мълчание или най-бегло споменаване, поне в известните ми части от текста. Допускам, че много от литераторите, които се възприемат като негови ученици, са останали разочаровани от отсъствието си в текста на учителя.
Всичко това трябва да се има предвид, когато се потърси казаното от Динеков за по-възрастния колега Г. Цанев и по-младия Ефр. Каранфилов. Името на Каранфилов практически не се открива, поне в публикуваната част от дневника 5, едно от възможните обяснения е това, че Динеков не харесва есеистичните и субективни критически текстове, към които има склонност Каранфилов. 6 Може да се допусне и разминаване в обществените им позиции. Във всеки случай, в средата на 60-те години, когато са писани разглежданите дневници, Каранфилов вече е фигура в литературния живот, която не може да остане незабелязана. Както, впрочем, не може да бъде подминато и отсъствието ѝ.
Много повече са споменатите срещи и разговори с Г. Цанев. Пътищата на двамата често се пресичат – в Университета, в писателския съюз, в Института за литература… Както и при други по-възрастни писатели и колеги, Динеков проявява специален интерес към събития от миналото, на които събеседникът му е бил свидетел или участник, а той - не. „На няколко пъти Цанев и Фурнаджиев разговарят с мен за Яворовото утро през есента 1924 г. и последиците на това утро за тяхната съдба.” (№ 1, 2015, с. 185-186)
През същата 1965 г. записва внимателно три, всъщност повече, версии за подхвърленото от други за резервираното отношение на Цанев към Вапцаров - споменава думи на Г. Караславов (потвърдени от Д. Методиев), разказ на Бойка Вапцарова, близката до него версия на самия Цанев, непряко свързани със сюжета реплики на Радевски и Л. Стоянов и пр. (№ 5, 2014, с. 177-179) Динеков дискретно се въздържа да изкаже мнение.
В друг случай с интерес записва казаното от Цанев за физическия облик на Смирненски по повод паметника му в София, дело на М. Марков. (№ 3, 2015, с. 149) Записан е и един любопитен анекдот, разказан от Цанев в Прага през 1964 г:
Цанев разказва за единствената си среща с Шалда. Пристига Ал. Добринов и иска да нарисува карикатура на Шалда. Отиват на негова лекция. След лекцията Цанев се приближава към Шалда и му казва, че иска да поговори с него. – „На какъв език?” – „На чешки.” – „Лъжете се господине, ако мислите, че говорите на чешки.” Когато чува, че е от България, забелязва: „А, от страната, където всеки ден стават убийства.” Отказва да позира на Добринов с думите: „Какъв е тоя художник, който го е наблюдавал цял час на лекция и не е могъл да му направи карикатура. Ако е въпрос да позира за две минути, аз ще го нарисувам.” И отминава. (№ 2, 2014, с. 127)
Все пак, въпреки немалкото споменавания, повечето лаконични, отношението към Г. Цанев е неясно и напрегнато, а и се променя с времето. То като че ли не е трайно литературно приятелство, породено от общи разбирания.
Вчера на обед разговарям с Цанев и Милена [Цанева] в сладкарница „Берлин” (нашите традиционни съботи!) В сладкарницата влиза Орлин Василев […] (2, 2015, с. 170)
И повествованието тръгва към О. Василев, а разговорите с Цанев са забравени. В други случаи Динеков обикновено маркира обсъжданите теми. При това става дума за „нашите традиционни съботи!” Подобни споменавания има и на други места в тетрадките. 7
Известна ирония може да се долови в следната бележка от времето на съвместна командировка в Прага: „Неочаквано тия мисли за Кирил Христов [през деня е чел архива му] възкръснаха в мене днес – и ето, в тая късна нощ, в хотела, когато Цанев отдавна спи в съседната стая, аз продължавам да ги прехвърлям в съзнанието си.” (№ 2, 2014, с. 121. Вж. и с. с. 116, 119, 125, 131)
Противоречиви са записите на Динеков около юбилея на Г. Цанев през 1965 г. Не е напълно изключено да има и нотка ревност, добавена към често споделяното от Динеков неодобрение на казионните мероприятия. Първият запис, за събитие от 18 октомври 1965, е напълно добронамерен:
В понеделник сътрудниците на Института за литература дадоха в Клуба на журналистите вечеря на Цаневи по случай неговата 70-годишнина. Много непринудено, живо, весело; както винаги при такива случаи казаха се много наздравици. Най-хубаво бе „похвалното слово”, съчинено в старобългарски стил от Климентина Иванова – умно и духовито. Цанев отговори със слово, отправено към младите – призова ги към търпеливост и издръжливост.” (№ 1, 2015, с. 212)
По повод следващо събитие – от 21 (?) октомври 1965 – тонът вече е по-различен:
Миналата вечер студентите устроиха тържество за седемдесетгодинината на Цанев. Мина вяло; аудитория № 65 беше твърде празна. (Цанев е суетен и му е неприятно). Четоха стихове Фурнаджиев, Радевски, Валери Петров и млади поети; стихотворенията на младите изобщо бяха слаби. Тържеството откри Розалия Ликова с малко патетични, но искрени думи. Най-хубаво беше словото на студента Светлозар Игов – характеристиката на Цанев като критик е направена много културно и тънко, на съвременно равнище. Мисля, че нищо по-хубаво и по-точно не е писано за него досега: Игов владее свободно езика – пише с точна и хубава фраза. […] След това вечеряме с Цаневи, Фурнаджиеви, Радевски и Блага в Чешкия клуб. […] (№, 2, 2015, с. 148)
Следват бележки за предложения за награда. Динеков, който често е в комисиите, които пресяват кандидатите, нерядко се изказва критично. Например за наложената „отгоре” награда на Ант. Дончев за „Време разделно” (№ 3, 2015, с. 143).
Секция на критиците при СБП обсъжда предложения за Димитровска награда: „направихме само едно предложение – и то без ентусиазъм – за книгата на Г. Цанев „Традиция и индивидуален талант”, главно с оглед на 70-годишнината му. Султанов е голям скептик – смята, че няма да мине.” (№, 2, 2015, с. 170) Подразбира се, че Динеков е предложил Л. Тенев, останалите отклонили идеята. Следващата бележка по почти същия повод:
Но ако с характера на [Ст. Ц.] Даскалов вече сме свикнали, не мога да си обясня поведението на Г. Цанев: остана в научния съвет на Литературния институт през цялото време, докато се обсъждаше неговата кандидатура. Нещо повече – участва в гласуването (за мен това е чудовищно). В края на краищата чува за себе си горчиви нещо, защото въпреки неудобството, създадено от присъствието му, неколцина открито изказват възраженията си срещу кандидатурата му. […] От всички пороци най-много мразя суетността, самовлюбеността и маниачеството. За съжаление в известна степен Цанев не им е чужд. И не винаги успява да ги прикрие, за да не се изложи. (№ 2, 2015, с. 171-173)
Две малко по-късни лаконични бележки намекват за известно съперничество между двамата:
Избори в Академията. Състезание по кариеризъм.
Имам моралното задоволство, че в нашето отделение моята кандидатура е получила 6 гласа, срещу 2 за Цанев. (№ 4, 2015, с. 124)
И, около месец по-късно:
Миналата неделя мина изборът ми в Академията – успешно (с 54 гласа „да” срещу 10 за Цанев). (№ 4, 2015, с. 138)
Г. Цанев е избран за академик няколко години по-късно, през 1974 г. Прави впечатление това, че в този контекст не се споменава името на П. Зарев, който, според Речника по българска литература, е академик от 1967, но Динеков записва още през декември 1966:
…А тоя кариеризъм е обхванал широко хората в научните институти. Много апетити са се насочили към науката – тя дава при сегашните условия житейско благополучие. Ето, тази вечер у Зареви (на вечерята по случай избора му за академик) наблюдавах друга типична картина: Г. Д. се разтапя от усмивки и ласкателства, ръкува се с две ръце (като семинаристите) и се кланя пред Л. Стоянов и Арнаудов, бързо се съгласява с всичко, което говорят „началствата”. Д. знае сигурния път към високите постове. Разбира се, не му липсва трудолюбие (толкова по-зле), но и то не може да компенсира бездарността – има само едно средство – кариеризма. (№ 4, 2015, с. 140)
Написаното в тетрадките на П. Динеков е откровено субективно, с някои от тезите му е можело да се спори още по времето на тяхното написвана, още повече – в наши дни. Сам той, по повод Пеньо Пенев, се противопоставя на митологизацията в българската литература, която „е едно от най-опасните явления в литературната история – създават се заблуди, които трябва да бъдат изкоренявани след това с мъчителни усилия. Иска ми се […] да напиша статия на тема „Против митологията в литературната история”. Примери могат да се намерят достатъчно, особено в изданията а Института за литература.” (№ 2, 2015, с. 160) За съжаление, това е един от немалкото нереализирани проекти на Динеков.
Хубаво би било, разбира се, да се види и какво мислят Цанев и Каранфилов 8 за Динеков. Страхувам се, че запазеното няма да се окаже много. И това може да породи основателни съмнения в монолитната, но твърде панорамна представа за литературния живот от средата на ХХ в. Извън познатите най-едри типологии от типа на „котловинници” и „интернационалисти”, или „есеисти” – „структуралисти”, извън неизбежните напрежения между поколенията, могат да се забележат различия които са породени от различната подготовка на критиците, различната степен на интерес към чуждото и насочването към различни чужди култури, различните им характери, от лични отношения и пр.
2015
Библиотека, ХХІІІ (LXII), № 1, 2016, с. 105-113
- Николай Аретов
- Критики
- 27 Февруари 2016
- Посещения: 3096
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.