Преди време се опитах да разгледам писателската еволюция на Вл. Полянов след "залеза" на модернистичните му пристрастия, маркиран от няколко творби, между които и скандално известния роман "Слънцето угаснало" (1928), последван от "Вик" (1931), "Черните не стават бели" (1932) и "Гладният вълк. Краят на един роман" (1936). ¹ Това, което ги обединява, е съзнателното излизане от "диаболистичната" експресионистична поетика и насочването към "реалността". Добронамерената критика забелязва и оценява положително това развитие. По повод „Слънцето угаснало“ Д. Шишманов, който е и приятел на автора, пише:

Почнал под влияние на западните диаболици и фантастически писатели, Вл. Полянов доста бърже се освободи от тях и се обърна към действителността. Но нещо, останало от първите "пет години", му попречи веднага да си намери пътя. Една изкуствена трескавост, непремислена докрай психологическа сложност, стремежът на всяка цена да се направи разказът интересен и изненадващ не му даде да направи от трите томчета, които издаде през 1926 и 1927 г. действително сполучени произведения. […]
Неговата нова книга е без съмнение много по-добра от предишните. Запазвайки качествата им: живия темперамент, яркостта на събитията, релефността на образите, тя има, освен това в себе си нещо по-значително, по-спокойно, по-улегнало и много по-близко до нас, нещо, което много повече ни затрогва, защото засега най-болните въпроси на съвременността, които разрешава така, както трябва да бъдат разрешени: в посока на един безкористен, просветлен идеализъм, целящ да направи хората по-добри, а не да им даде само материални облаги. ²

Наистина писателят съзнателно до голяма степен изоставя значителна част от "увлеченията" на младостта и, по собствените му думи, документирани от анкетата на Ал. Пиндиков, се насочва към "един по-сериозен творчески процес и една по-голяма гражданска отговорност" ³.

Авторът май не е прав - ранните му диаболистични разкази, поне днес, се възприемат от литературните историци, от по-късните поколения белетристи, а и от публиката, доколкото тя се интересува от Полянов, като най-ценното и най-продуктивното в творчеството му. Друг е въпросът, че няма да е особено далновидно да се изважда казаното в анкетата от контекста на времето - средата на 80-те години. По това време писателят е пред заника на своя живот - и възрастта, и особено политическата ситуация са наложили своя отпечатък. През януари 1984 г., когато е правена анкетата, дори перестройката е още в бъдещето.

Всъщност няма да е съвсем точно и справедливо да се говори, че споменатите романи категорично скъсват с диаболизма. Както е известно Полянов не приема определението "диаболизъм" и предпочита да говори за "психологическа" проза. Най-лесно забелязваното ново, с което младият Полянов навлиза литературата, е в съзнателното насочване към градските сюжети, които, подобно на Св. Минков, се противопоставя на "витаминозния" битовизъм, затворен в локалното. Амбицията им е да създават "европейска" литература, надхвърлила локалната среда и нейната традиционна проблематика. Всичко това може да се открие и в романите му от 30-те години, включително и насочването към екстремните преживявания на героите, към гранични ситуации - смъртта, лудостта, дълбоката душевна криза.

Първото, което отличава романите от диаболистичните разкази е отсъствието на чужда "готическа" атмосфера и размиването на реалността. Намаляват нереалистичните, немиметични похвати, раздвояването на персонажите, познато от разкази като "Мрежата на дъжда", където по думите на автора четирите персонажа "в края на краищата са пак едно лице"(Пиндиков, с. 45). Отпада насочването към свръхестественото и окултното, което като че ли и по-рано е привличало по-скоро Св. Минков. Запазва се обаче интересът към "неуловимото", което дори се появява в заглавие - романът "Гладният вълк" е преработен в драмата "Неуловими граници" ⁴. Преработката е от по-ново време, но насочването към "неуловимото" присъства още в романа.

Освен романист, Полянов е и драматург, значителна част от амбициите му са насочени към театъра. Тук ще се насоча към една негова амбициозна пиеса, която е представителна за излизането от диаболизма и търсенето на нови територии. До написването ѝ Полянов вече е публикувал поне две пиеси – „Двете страни на медала. Комедия в три действия“ (Българска мисъл, 9, 1934, № 1) и „Бащи и синове. Драма в 5 действия“ (1937, 2 прераб. изд. 1938). Те всъщност маркират две линии в по-късното му творчество, които също водят встрани от диаболизма – битови комедии и исторически произведения (освен драматургични варианти, „Бащи и синове“ е и роман (повест), като сюжетът е свързан с Априлското въстание, според признанието на автора прототип на основния персонаж е Цанко Дюстабанов). С историческа проблематика, дори с въведени документални елементи е и последната и, в някакъв смисъл, най-амбициозна белетристична книга на Полянов – разгърнатия роман „Хроника на узряването“ (1979).

„Ероика. Драма в 5 картини“ (Хемус, 1940) е нещо по-различно, творбата маркира трета линия на развитие, която също може да се разглежда като отдалечаване от диаболизма. Тази линия е интересна и обещаваща, но Полянов не се връща към нея по-късно.

Подтикът за написването на „Ероика“ идва от реални събития, за които писателят научава от вестниците. Пред Ал. Пиндиков той си спомня:

„Един кораб единак, който воюва срещу английската флота. Случаят беше с един германски кораб, който воюва… Не помня името му. И всички помислиха, че аз пиша пиеса, в която съм въодушевен от германския случай. Но когато прочетоха пиесата, доста хора бяха… разочаровани, бих казал. Защото и тогава аз бях верен на себе си: използвах да разкажа героичния случай, без да визирам имена, без да визирам националности, а просто като един човешки случай на проявен героизъм, за да изтъкна как се прахосва този героизъм за неща, които са безсмислени и които само унищожават, а не градят.“ (Пиндиков, с. 125) ⁵

Интересната сюжетна находка се оказва проблематична, а и двусмислена. Тя несъмнено привлича публиката, театрите и критиката, които обаче, според автора, я четат по начин, който се разминава с авторските намерения, декларирани десетилетия по-късно. Този погрешен, според автора, прочит е политически. И той му носи както позитиви, така и негативи, срещу които Полянов, естествено се бунтува. Пиесата е предвидена за поставяне в Германия (да припомня – годината е 1940), но не е допусната до сцената. По-късно левите кръгове в България не пропускат възможност да видят в нея възхвала на немското оръжие, което, по тяхната логика, ще рече – и на „фашизма“. Тези обвинения продължават по-старите критики срещу „Слънцето угаснало“ (1828) и обвиненията към писателя, че е участвал в шпиц-команди. ⁶ Подобни обвинения има и по повод романите на Полянов след „Слънцето угаснало“.

Не твърдя, че пиесата е връх в българската драматургия, но ми се струва, че тя е интересен и показателен опит, включително и за излизане от поетиката на диаболизма, която Вл. Полянов не използва в пиесите си. Всъщност, ако под „диаболизъм“ разбираме (вариант на) експресионизма, в българската драматургия и в българският театър той трябва да бъде търсен при други автори. И не съм сигурен дали ще го намерим в драматургията.

Излизането от диаболизма /експресионизма и тук е по линията на насочването към „една по-голяма гражданска отговорност“, към „най-болните въпроси на съвременността“ (Д. Шишманов), ще рече – по линията на проблематика, възприемана като по-значима. Неясният и мрачен свят, лишен от ясни опори и населен с персонажи с разколебана идентичност е заменен с един свят, управляван от твърди и разбираеми закони. Промяната може да се свърже и с литературните особености на екзистенциализма, който по това време е още в ранния си етап в литературата, а в драматургията ще заяви за себе си след няколко години с „При затворени врати“ (1944) на Ж.-П. Сартр. За разлика от експресионизма, ясно открояващи се елементи на екзистенциализма се откриват в българската драматургия, особено през втората половина на ХХ в., т.е. след публикуването на „Ероика“.

Близостта с екзистенциализма може да се потърси в граничната ситуация (която има своите аналогии и при експресионизма) и съдбовния, екзистенциални избор между живота и смъртта, пред който е изправен човек. При това, за да се подчертае избраното решение – смъртта, ситуацията присъства два пъти в текста. Първият път се самоубива пленен офицер, а втория – командантът на кораба, който не може да приеме заповедта сам да потопи кораба си, а сам да остане жив. Дублираното самоубийство е сюжетно решение, което насочва към съзнателно градената композиция, нещо, което, впрочем, май не е много характерно за Полянов.

Въпреки че е по действителен случай, представените събития не изглеждат особено правдоподобни. Добра илюстрация е първото самоубийство – при цялото рицарство на флота, трудно е да се допусне, че пленниците имат оръжие, а реакцията на пленилите ги е някак твърде спокойна, разбираща, дори очаквала подобен избор.

Полянов съзнателно не въвежда никакви имена (лични и географски), така че събитията да получат универсален смисъл – едно характерно за екзистенциализма решение, което не е чуждо и на експресионизма. Струва ми се, че мотивите за това решение не са само литературни, сред тях е и нежеланието на писателя да се ангажира политически с героизма на германските воини. Изчистването от конкретиката е резултат от това нежелание. Което, впрочем е се оказва по-близко до подобни решения в ранните „диаболистични“ разкази, отколкото до „граждански отговорната“ по-късна проза, която назовава или поне визира конкретни исторически или политически събития в България – така е и в „Слънцето угаснало“, и в историческите повествования, и в „Хроника на узряването“. Понякога близко до духа на официалния патриотизъм от пред- и следдеветосептемврийското време.

В текстът на пиесата основните персонажи (Лейтенантът и Артилерийският офицер) открито коментират героизма, авторът представя еволюцията им от възхвалата към усъмняването в него.

Лейтенантът: Ероика! Това е отговора срещу обвинението, че нашата земя е погребала и последната следа от рицарство и героизъм, за да стане тържище и борса. Отговорът на хилядите люде, които днес във въздуха, по суша и море срещат смъртта като рицари и герои в изпълнение на своя дълг! ⁷

Лейтенантът: …езичници, които плащат данъка на мита за дълга и честта. (с. 32)
Арт. офицер: И дългът, и честта никога не изискват от нас жертви до безкрайност. Има граница, зад която ние сме свободни от задължения към тях. (с. 33)

Не съм убеден, че усъмняването в героизма е посланието, което е достигнало до съвременните читатели и зрители. Дори съм склонен да допусна, че авторът, волно или неволно, поставя акцента върху него, когато, десетилетия по-късно, споделя това тълкувание пред Пиндиков. Там той казва и нещо друго, доста любопитно:

Интересно е, че аз получих писмо от бащата на команданта на кораба – имам го това писмо – то е исторически документ. Той е развълнуван, той също мисли, че тази пиеса ще възхвали подвига на неговия син. Аз обаче му отговорих същото: че не се касае за единичен случай, за случая с неговия син, а се касае за една пиеса, която има и това и това и има тази и тази задача. ⁸

Подобно е представянето на пиесата и в публикуваните посмъртно мемоари, където са добавени и любопитни детайли за писателски реакции ⁹.

Пиесата привличаше със своята яркост и измами мнозина, които искаха да видят в нея само възхвала на героизма на германските моряци. Но нейната тематика: прахосаните човешки усилия и героизъм в развихрената война, усилия и героизъм, които в мирния живот биха преобразили света, скоро накараха да се определи към пиесата по-друго отношение. ¹⁰

Вероятно двете възможни и противоречащи си интерпретации (героичната и демитологизиращата) някак се съчетават, литературата познава подобни случаи. А и през следващата година (1941) самият Полянов е мобилизиран и изпратен на турската граница. Вероятността това да се случи е съществувала и по времето, когато е писана пиесата и това ще да е дало някакво отражение върху нея.

Полянов сравнително бързо е демобилизиран. Но няколко години по-късно, след преврата от 1944 г., той се оказва пред тежък екзистенциален избор, който, формулиран не така патетично, присъства в посмъртно излезлите негови спомени, и отсъства в анкетата:

Няколко дни по-рано бях отишъл в артилерийската инспекция и помолих да ме приемат като доброволец. […] Решението ми да отида на фронта не беше случайно. Какво друго можех да направя? Революционната ситуация се използваше ловко от някои хора да уреждат личните си работи. Аз нямах опит да се боря срещу клеветата и интригата, а те можеха да ми поднесат и други, далеч по-сложни и тежки изпитания. На бойното поле всичко беше по-ясно. В най-лошия случай щях да оставя една пенсия на семейството си. ¹¹

Решението да се запише доброволец и осъзнаването на възможност да загине и така поне да остави „една пенсия на семейството си“ е съдбовно и, без да е идентично, може да се сравнява с решението на команданта от „Ероика“ да се застреля. Жестът на писателя, забелязан вероятно само от съпругата му, наистина не се покрива с граничните ситуации, в които са принудени да направят своите избори литературните персонажи на екзистенциалистите. Още по-далече е той, както и пиесата, от представянето на смъртта в ранните диаболистични разкази на Полянов. Безспорно е обаче рязкото, макар и не непременно последователно и постъпателно отдалечаване от поетиката на експресионизма. Преориентирането се осъществява преди 1944 г., то не е свързано с събитията от тази година, както би могъл да заключи един по-повърхностен поглед. Подобни, но не идентични процеси се наблюдават и в творчеството на Св. Минков, а и, по-общо погледнато, и при други модернисти.

Конференция "Гласове на диаболизма в българската литература"
2 и 3 декември 2016, СУ „Св. Климент Охридски”

• Предишна
• Следваща