Този текст бе публикуван на сайта „Въпреки“ (5 януари 2017), опасявах се, че ще бъде посрещнат враждебно, но той фактически не бе забелязан. По друг повод, пак по покана на „Въпреки“, се върнах към сходна проблематика и се изкушавам, по изключение да публикувам отново тук тези размисли, които, лаская се, могат да станат основа за някакъв повече или по-малко сериозен разговор.

* * *

Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относителен окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове. И винаги има нещо подозрително, когато тези спорове биват туширани.

Осмислянето на литературата, а и на другите изкуства от миналото е само един елемент от този важен дебат. Но много важен елемент, тъй като литературата (а и другите изкуства, на първо място вероятно киното) предлага някаква картина на миналото, за тази картина, подкрепена от образованието и други институции, се предполага, че има сериозно въздействие върху мисленето на хората. (В скоби казано, това въздействие най-често се мери на око и, пак на око, бива надценявано или подценявано.)

Процесът на преосмисляне започна почти веднага след падането на Берлинската стена, дори малко по-рано, по време на Перестройката, когато дебатите в СССР катализираха по-плахи аналогични процеси и в България. Веднага след това дойде времето на категоричните полярни мнения (то далеч не е отминало), които не винаги са аргументирани, но и не винаги са грешни.

Неудовлетвореността от началния етап на дебата и понатрупаната зрялост водят до нов, мащабен проект за преосмислянето на „Литературата на НРБ“, осъществяван планомерно и категорично през последните десетина години (от 2007) от департамент „Нова българистика“ на Нов български университет под ръководството на Пламен Дойнов с дейното участие на Михаил Неделчев и останалите членове на департамента. Начинанието събра около себе си респектиращ брой критици, които далеч не са съмишленици и очевидно не са еднакво проникновени.

Големият проект се осъществява в няколко поредици, реализирани от различни издателства, в основата на които стоят научни конференции. Освен „Литературата на НРБ“ към цялостния замисъл принадлежат още шест или дори седем (ако се включи „Годините на литературата“, която е с по-широк хронологически обхват). По сполучливото определение на Пл. Дойнов, това е „работливо“ литературознание, което не си спестява усилията да потъне във всички възможни свидетелства от епохата – лични архиви, протоколи от различни заседания на писателския съюз и партийни организации, документи на ДС, публикации в печата и пр. Този огромен корпус от текстове, значителна част от който достига до публиката за първи път, не само уплътнява и допълва, но в някои случаи и променя картината на българската култура. Допълнителна светлина върху процесите хвърлят честите и основателни сравнения с аналогичните явления в СССР, които са старателно следвани от тукашните решаващи фактори, вероятно в по-голяма степен отколкото в останалите източноевропейски страни. (Една плодотворна насока за бъдеща работа би било съпоставянето развитието на литературата през същия период в Югославия, Чехословакия, Полша, Румъния, а в някакъв смисъл – и в Гърция, и дори Турция.)

Амбицията на проекта е да надхвърли „новите прочити“ от 90-те години и да постави преосмислянето на една по-сериозна теоретична основа, заявена в първите издания – „Социалистическият реализъм: нови изследвания“ (2008) и „Соцреалистически канон / Алтернативен канон“ (2009), продължени по-късно с „НРБ-литературата: история, понятия, подходи“ (2012), „Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации“ (2013) и др.

Преосмислянето се насочва към ключови явления от епохата – т. нар. Априлско поколение, което е на фокуса на вниманието не само в посветения му сборник, но и в много други текстове, както и емблематичния за епохата жанр на производствения роман, изследван от Мая Ангелова.

Акцентите, които проектът поставя върху автори, книги и събития от миналото, заслужава не просто специално внимание, а и сравнение с другите, не така ясно заявени картини на процесите от миналото. Крайно интересни като четива, без да променят радикално познатата картина, са документалните сборници от поредицата „Червено на бяло: Литературен архив на НРБ“ – „Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946-1962)“ (2010), „Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958 -1962)“ (2010), „Случаят „Люти чушки": 1968“ (2016). Към тях може да се прибави и сборникът „Другият „Тютюн”: документи и спомени“ (2011), съставен от Анна Свиткова и Пл. Дойнов, който до голяма степен повтаря предишен подобен сборник и потвърждава трайния интерес съм този случай. Същото до голяма степен важи и за историята около прочутата книжка на Радой Ралин и Борис Димовски, която също отдавна привлича вниманието далеч не само на литераторите и на преданите читатели.

Какви са акцентите в „алтернативния канон“ или в това, което М. Неделчев нарича „литература на стоическата нормалност“. С едно изключение, за което ще стане дума по-долу, това са автори и произведения, познати и ценени от публиката, които не са подминати от критиката и литературната история, но официалните оценки са занижени, понякога умишлено неточни и несправедливи – Пеньо Пенев, Константин Павлов, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, т. нар. „тиха лирика“ – Екатерина Йосифова и Иван Цанев, а също и поети като Христо Фотев, Иван Динков, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Борис Христов и особено Николай Кънчев, на когото, са посветени няколко издания.

Всички те, след мъчителни забавяния, понякога осакатени от цензурата, са достигнали до читателите и се радват на един по-широк или по-тесен кръг от почитатели. Същото в някаква степен важи и за публицистиката на Константин Петканов, останала в някогашните вестници, за разлика от романите му, които след известна пауза също достигат до читателите и също имат своята публика. Практически непознати творби, а и автори, се откриват в последните книги от поредицата „Неиздадените” - „Самиздат. 1963–1966. Стихове от Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов“ (2016) и „40 капки черна кръв. 1963“ (2016) от Веселин Тачев. Това са група млади русенски поети, които в началото на 60-те години трескаво търсят път към публиката. Някои от тях по-късно го намират, други потъват в забвение, от което днес ги изваждат новите им издания. Д. Вятовски – централната фигура в тази група – е представен и в две други издания, подготвени от Ив. Цанев, така че той се оказва почти единственото непознато име от епохата на НРБ, което в последно време намира място в ревизираната картина на българската литература от това време.

Представата, която проектът на НБУ изгражда, предстои да се допълва. Но и редът, по който тя е изграждана, заслужава внимание. На преден план излизат преди всичко поети, и то в определени възрастови граници, които оставят встрани Петър Манолов и младите от 80-те години (например Георги Рупчев и Иван Методиев, ако остана само при отишлите си). За момента встрани остават и големите фигури от по-ранния период, които несъмнено са част от литературата на НРБ – да спомена само Далчев и Багряна. И ако за тях двамата може да се твърди, че важните им творби са от предишния период, то това едва ли е вярно за големия романист Димитър Талев. Очевидно е, че белетристиката от епохата на НРБ не може да бъде сведена до „Тютюн“ и „Хайка за вълци“.

Един от критериите за въвеждане в алтернативния канон, не единствен, разбира се, е политически. Авторите трябва в някакъв момент да са правили опозиционни жестове или да е възможно да бъдат представени в подобна светлина. Тези жестове негласно анулират по-ранни жестове, текстове, а и реални убеждения, които са по-скоро с обратна насоченост. Движението в обратната посока по-трудно се приема. А не липсват случаи на значителни автори, възприемани някога като алтернативни, които след падането на стената завиват към наследниците на предишното статукво. А без автори като Виктор Пасков например картината на прозата от епохата на НРБ очевидно не е пълна.

Пред литературната история, разглеждаща този период, стоят поне още три големи предизвикателства. Първото, за него спомена и Тони Николов на едно от обсъжданията на книги от поредицата, е литературата на емигрантите. Пред последните две десетилетия тя постепенно достига до днешната българска публика, появиха немалко сериозни изследвания, но цялостното ѝ осмисляне вероятно предстои. Второто и като че ли по-слабо познато предизвикателство е литературата, писана в лагерите и затворите. Третото вероятно е и най-проблематично, то може да се формулира с въпроса дали и доколко по това време са съществували радикални опити за експерименти в литературата, които не са допуснати до официалните издания, а и, евентуално, не са търсили път към тях. Това трето предизвикателство би отвело и до по-общия въпрос – доколко са радикални експериментите в българското изкуство като цяло, не само през периода на НРБ и не само в литературата. Отдавна се пишат сериозни сравнителни изследвания за българския модернизъм, но, струва ми се, този въпрос, обикновено деликатно се заобикаля.

Задълбоченото разглеждане на емигрантската и лагерната литература отвежда до един друг кръг от въпроси, понякога болезнени. Имам предвид поетиката, езика на тази литература, видян в сравнение с поетиката и езика на казионната литература, а и на литературата от предвоенния период. В каква степен несъмнено искрени и изстрадани произведения, при това посветени на важни проблеми, намират адекватен литературен изказ. А и как днешните читатели, формирани от други образци, възприемат тази литература. Апологетичните писания, които не липсват, струва ми се не са особено полезни и се възприемат главно от една сравнително тясна публика, която и без тези писания споделя възторга им.
Друг проблем, който изкача от разглеждането на литературата на НРБ и който не е чужд и на следващия период, е формирането на литературен престиж чрез участие в политическия живот и чрез изразяване на ясни политически ангажименти, по това време – с управляващата партия. Най-ясният пример е, разбира се, Априлското поколение, а и поетите-партизани. Интересно е, че част от този престиж след това се запазва и сред хора, които повече или по-малко категорично отхвърлят идеите и средствата, с които е граден този престиж.

Рядко, трудно и мъчително, но и през епохата на НРБ престиж се гради и чрез опозиционни жестове. По време на Перестройката този престиж излезе на преден план и дори в някаква степен се официализира, падането на Берлинската стена не го проблематизира, дори напротив. И до днес се повтарят митологизираните сюжети за изключване от Партията и Съюза, на бунтарско гласуване на събрания и пр. И не се достига до болезнения въпрос – дали заслужаващият адмирация граждански жест прави литературата на автора по-добра. По-ясният, но също подминаван въпрос е несъгласията с управляващите априлци, изказвани „отляво“, от предишното сталинистко поколение във властта.

През 90-те години като че ли отново се опита да проработи механизмът за пренасяне на авторитетът от предишни опозиционни прояви върху творчеството на автора. Двата примера, които веднага изскачат в паметта ми и които заслужават сериозно осмисляне, са карикатуристът Тодор Цонев и поетът Йосиф Петров. В един момент и двамата бяха на гребена на вълната, след това публиката намери (или бе насочена към) други фаворити. Сходни процеси се наблюдават и при по-новите автори, като същественият елемент вече е не толкова политическият ангажимент, колкото достъпът до медиите и възможността да се произвеждат скандали. Впрочем, тези два елемента не са в конфликт, дори напротив, политическите ангажименти помагат на достъпа до медиите, били те обвързани с властта или „опозиционни“. Щях да напиша, че това е нещо ново в сравнение с периода на НРБ, но се разколебах – в лицето на чуждите радиостанции и тогава представя имаше опозиционни медии, които не само подриваха официалните йерархии, но и градяха свои.

Големият и плодотворен проект „Литературата на НРБ“ убедително защитава тезата си за двете литератури от това време. (Нещо подобно всъщност твърди и Ленин за „буржоазната“ култура.) Те може да са и повече, трудно ми е да поставя заедно, да кажем, алтернативните Константин Павлов и Христо Огнянов. Един от съществените въпроси е как различните тенденции се борят и се взаимодействат и как по-късните поколения се отнасят към тях. В същност точно по времето на НРБ, но на други места се предприемат опити за проблематизиране на ценностите, каноните и йерархиите в изкуството. Следващата стъпка е поставянето на акцента върху възприемането на творбите (вътрешно присъщите им качества) и решително разширяване на плурализма. Едновременно съществуват не само различни тенденции в изкуството, но и различни публики, всяка със своите пристрастия и йерархии. Въпреки че понякога сме склонни да надценяваме ролята им, критиката и историята на изкуството далеч не са невинни в изграждането на тези йерархии и вероятно им предстои мъчително да се пренасочат от декретирането на ценностите към по-внимателно вслушване в пристрастията на публиката и по-задълбоченото им осмисляне. А публиката винаги има свои фаворити, включително и по времето на НРБ, някои от тях наложени от идеологията и критиката, други – в осъзната или не до там осъзната съпротива срещу тях.

• Предишна
• Следваща