Pro domo sua

Едно от най-радостните за мен събития в литературния живот от последните години е възраждането на интереса към писателя Владимир Полянов. Конкретния подтик за тези редове са няколкото документа, в които се споменава името на писателя, публикувани от Пламен Дойнов в сборника „Чистката в Съюза на българските писатели: 1944. Документи, дневници статии“ (Кралица Маб, 2017). Някои от тях знаех, други не. Събрани на едно място, те го поставят на едно доста челно място сред яростно критикуваните по това време автори. Пробудила се е в размирната 1944 г. гражданската съвест на хора като Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Андрей Гуляшки, Камен Зидаров, по малко по особен начин и Димитър Спространов.

От друга страна, интересът към Вл. Полянов, особено към ранното му творчество и към т. нар. „диаболизъм“ постепенно, но постоянно нараства, още от 80-те години. В последно време той достига до своеобразна кулминация, което съвсем не означава, че след това ще спадне – публикации, конференция за диаболизма, готвен специален брой на „Литературен вестник“. Студенти охотно се насочват към неговото творчество, изследователи търсят връзка със семейството му и т. н.

Polyanov

Лаская се, че имам някакво участие в този процес, със сигурност съм сред внимателните му наблюдатели. Затова ще спомена няколко сюжета, свързани с Вл. Полянов, които се разиграха пред очите ми. Имах щастието да познавам и да бъда приятел със сина на писателя – също Владимир. Спомням си как той, преодолявайки неудобството, на връщане от Симеоново, ме попита дали издателство „Кралица Маб“ би проявило интерес към него. Нямаше претенции за хонорар и пр. Така се роди новото издание на „Слънцето угаснало“ (1995). Скромно оформено, с предговор и заслужаващо внимание приложение, което съдържа представителни извадки от критическата рецепция на романа, включително и най-арогантните обвинения във фашизъм.

Времето като че ли беше подходящо за подобни книги. Но тя почти не бе забелязана. Два примера – убедих един приятел да напише рецензия във вестника, на който по това време активно сътрудничеше. И той го направи, пространна статия, но на мен ми каза нещо от типа на – все пак, това не е голям роман. Друг мой дългогодишен колега прие книгата и обеща някога да напише, но не веднага, защото имал по-важни автори, ако не ме лъже паметта, имаше предвид главния редактор на вестник „Про и анти“.

Чаках някой друг да се обади. И това се случи, по малко странен начин. В статия по друг повод един автор от подхвърли, че делото на Вл. Полянов е несправедливо забравено, единственият, който се е сетил за него, бил неговият шеф на катедра (който, в интерес на истината, действително споменава попътно с добра дума писателя). И толкова.

Амбицията на сина на писателя беше да публикува книгата, над която Вл. Полянов е работил в края на живота си – обемен ръкопис от мемоарни и други нефикционални текстове, някои от тях публикувани, други не, някои от тях дописвани и преработвани. Примамлив проект, която надхвърляше финансовите възможности на „Кралица Маб“. За радост, идеята бе приета ентусиазирано от Алберт Бенбасат, критик с усет към подобни начинания. И с опит с тях, по това време той беше в Университетското издателство и нещата се задвижиха. Междувременно компютърен срив унищожи моето копие на текста, така че се оказах в неудобното положение да се извинявам на Влади, че не мога да му го дам. Надявам се, че ме е разбрал.

Не без известни паузи и друго недоразумения, книгата излезе – „Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. Спомени за събития и личности“ (1997). Като съвместно издание и в скромен тираж, който бързо се изчерпи. Не си спомням за някаква особена критическа реакция, но читателски интерес имаше и той май остана незадоволен.

След това на няколко пъти говори за Полянов на различни конференции, публикувах и няколко статии (повечето след това включих в този блог). Струва ми се, че се посрещаха с интерес, не заради моите думи, а заради неподправения интерес към Владимир Полянов, който, нека повторя, нарастваше с годините. При това той основателно е фокусиран към раните му разкази, от които по-късно авторът съзнателно се отдалечава. И заради тази интересна еволюция, което не е резултат от някакъв външен натиск, осмислянето на цялостното творчество на Владимир полянов, което е разностранно, богато и неравностойно, все още представлява сериозна провокация пред изследователите и читателите.