Инердисциплинарността е актуално определение, което като че ли по условие има положителна конотация, която не подлежи на проблематизиране. (Така може да бъде разчетена и фразата „в търсене на...“) Това разбиране е залегнало в темата на днешната кръгла маса, така съм го използвал не един път и аз. Когато обмислях днешния разговор, пред мен възникнаха някои въпроси, които като че ли се потвърдиха и от тезисите за изказвания, които се получиха. Ще се опитам да формулирам част от тези въпроси. Приемете ги като добронамерена провокация, а и като резултат от съмнение в общоприетите твърдения.

Първият от тях е в аксиомата, че интеридисциплинарният подход е по условие по-добър от „дисциплинарния“, а текст, който се заявява като „интердисциплинарен“, е по-условие по-висш, по-секси от аналогичния му вариант, който няма подобни претенции. В много случаи може и да е така, но едно от не съвсем симпатичните следствия на тази аксиома е това, което може да бъде определено като декоративна интердисциплинарност. Под това разбирам изкуствено, механично разкрасяване на текста с елементи, които му придават престижната характеристика. В най-добрия случай резултатът е допълнително разрастване и усложняване на текста. Може би не е излишно да спомена, че подобна декоративна употреба се среща при практически всички модни идеи.

Вторият въпрос може да бъде формулиран най-кратко като „Инердисциплинарност по условие?“ Той може да бъде отправен към различни подходи и научни дисциплини, особено към тези, които съдържат определението „сравнително“, както е при „сравнително литературознание“. Дали сравнението само по себе си е „интердисциплинарно“ или, обратното – то е задължителен елемент на мисленето, на описанието на който и да е обект; сравнението, разбира се, може да бъде имплицитно, а може да бъде изведено на преден план. Дали извеждането му на преден план прави анализа „сравнителен“, а оттам и „интердисциплинарен“.

Всяко описание, всяка оценка, включително и литературоведска или критическа, всъщност се основава на сравнение. Ако един критик иска да се изкаже негативно за романите на Хр. Калчев, например, аргументите му няма как да не са ориентирани към някакви образци в жанра или въобще в литературата. Или ако един литературен историк иска да анализира „Под игото“, той задължително трябва да го постави в някакъв контекст. Чисто формално погледнато така симпатичното ни преди време close reading се оказа практически невъзможно, или поне предполага някакви уточнения.

Оттук се стига и до третия въпрос. Какво превръща едно изследване в компаративистично? Струва ми се, че този въпрос е обсъждан в рамките на сравнителното литературознание – дали това е заявеният контекст. Или, казано по друг начин, ако в текста и особено в заглавието на наблюденията върху романите на Калчев присъства името Марио Пузо, а при Вазов – да кажем, Юго, то те стават „сравнителни“, а ако същите сравнения останат във фона на текста, то той не е сравнителен. Нещо подобно може да се каже и за определението „интердисциплинарно“ - декларираната претенция за „интердисциплинарност“ в някаква степен променя статута на текста, основателно или не.

Трябва да призная, че отговорът на подобни въпроси ме затруднява. При всички случаи не съм убеден, че експлицитното използване на знания за различни литератури (например българска и френска в случая с Вазов или българска и американска при Калчев) прави наблюденията не само компаративистични, но и интердисциплинарни. Всъщност става дума за една дисциплина – литература, литературна история – и два нейни национални варианта (не сещам за по-точна дума). Това, струва ми се е ясно.

По-неясно става, когато анализът използва данни от други дисциплини – например история, социология и пр. Но тогава същият анализ може, с не по-малко основания, да претендира за друг дисциплинарен етикет – например „нов историзъм“, „социология на литературата“ и пр., а може и, не без основание, да претендира, че си е традиционен и дори че се опитва да се противопостави на „модни методологически увлечения“ и т. н.

Няма да възразя, ако някой възприеме подобни твърдение софизъм. Добре, ясно е, че интердисциплинарността предполага използване не на данни, а на методи от други дисциплини. (Въпросът за разграничаването между данни и методи е твърде сложен, върху него има различни мнения, първото, което изкача в ума ми, е на К. Попър, но нека не се задълбаваме в него и да приемем, че можем да разграничаваме „данни“ от „методи“.)

Така стигаме до четвъртия и вероятно най-същностен въпрос - какви методи от други дисциплини може да използва сравнителното литературознание без да престава да бъде литературознание. И свързаният с него проблем как тези методи да не образуват механичен сбор със специфично литературоведските (да допуснем че знаем кои са специфично литературоведските методи), а да се постига синтез на различните подходи.

Ясно е, че сравнението между литературната творба и нейната екранна реализация е par exellence интердисциплинарен проблем (Огнян Ковачев); сигурно същото важи и при музикалните варианти (опера, песен) и при интерпретирането на илюстрации, картини с литературно вдъхновение и пр. Но дали този тип интердисциплинарност е първата ни асоциация, която ни идва на ум, когато чуем думата, дали изразът „в търсене на...“ визира точно нея, или тя, все пак, е някакъв частен случай. И още един софизъм – как при подобно случаи да се разграничи „интердисциплинарно сравнително литературознание“ от „интердисциплинарно сравнително кинознание“; или малко по-сериозно – сравнението между „Тютюн“ и екранизацията му и между „Под игото“ и „Клетниците“ един тип сравнение ли е.

Използването на изследователски инструментариум от други дисциплини – pro и contra. На пръв поглед – разбира се pro. Разширяването на инструментариума естествено дава повече възможности на анализатора. Стига да не е декоративно. Нещо повече, ясно е, че съществуват „задължителни“ инструменти от други научни дисциплини, необходими на литературоведа (не само при компаративните изследвания). Една част от тях идват от лингвистиката, общата история и историята на културата, от cultural studies, дори от психологията и психоанализата; в някои случаи – от социологията, философията (тя вероятно ни е необходима при осмислянето на Т. Ман, но може би не при Ил. Блъсков) и пр.

Като има предвид анализа на турската литература Йорданка Бибина основателно посочва ползата от използването на подобни помощни дисциплини и знания от други области, но въпросът за това кога наблюденията се превръщат в интердисциплинарни остава. И дали отново не става дума за наименоване. подобен е подходът на много изследователи от близкото минало (напр. Шишманов, Арнаудов), като техните наблюдения са определяни като „филологически“ и „културно-исторически“, не без известна снизходителност; подразбира се, че те са предходници на „същинското“ литературознание.

И още едно отклонение. Класическият структурализъм прокламира въвеждане на лингвистични модели в осмислянето на литературата (и не само на нея). Трудно ми е да определя дали това е интердисциплинарност в чист вид или нещо друго.

Като че ли ключът към разбирането на интердисциплинарността е при „свободно избираеми” елементи на компаративистичния подход на литератора - изобразителни изкуства, кино, музика... Изглежда очевидно, че осмислянето на „Вълшебната планина“ само може да спечели от знания за музика. Възможно е и да се търси някаква „музикална композиция“ на романа. Въпросът е дали всъщност става дума за специфично „музикална композиция“ (а оттам и за интердисциплинарен подход), или за аналогия с музиката, която отвежда до някаква по-дълбинна обща структура на произведението на изкуството.

Разбира се, от друга страна, както казва Румяна Станчева, някои текстове предполагат, дори изискват известни знания от други, напълно различни дисциплини. Примерът й е с Емил Зола и наследствеността. В общия случай, струва ми се, и тук става дума по-скоро за допълнителни, фонови знания, които помагат за осмислянето на творбата, но едва ли правят литератора, направил си труда да ги събере, в специалист в друга дисциплина. Спомням си например доста високо ценените навремето текстове на Кр. Куюмджиев за романа „Тютюн“, в които ставаше дума и за технологията за индустриална обработка на тютюна. Остава въпросът дали подобно полезно привличане на данни от други сфери прави труда интердисциплинарен.

Интересно ми се видя разграничението между интердисциплинарност в екип и индивидуална мултидисциплинарност (Русана Бейлери), но се опасявам, че въвеждането на нов термин още повече усложнява нещата. От друга страна разграничението екип – индивид е важно в този контекст. Много често именно така и става – събират се текстове на изследователи с различен научен профил, посветени на горе-долу един проблем и резултатът бива определен като инердисциплинарен. Бих определил подобно разбиране като реалистично и минималистично, но се опасявам, че това също допълнително би усложнило нещата.

И накрая един последен проблем, който заслужава да бъде мислен в контекста на нашата кръгла маса. Дотук бе дума за това какво литературоведът може да ползва от други дисциплини при своите интердисциплинарни изследвания. Но нещата могат да се обърнат - литература може да бъде полезна на изследователи от други научни области при осмислянето на някакви проблеми, които ги интересуват. Бих казал дори, че и качественото литуратурознание би могло да бъде полезно в подобни случаи – най-очевидно на изкуствоведи с интереси към различни сфери на културата, но и на практически всички хуманитаристи. За тях литературата, литературознанието, сравнителното литературознание могат да бъдат документ/извор за някакви необходими им данни. Не смея да кажа – и на изследователски методи. Друг е въпросът, дали, как и доколко литературоведът трябва да си дава сметка за подобна възможност, което пък вероятно би се отразило върху неговата самовзискателност и самокритичност.

 

Кръгла маса „В търсене на интердисциплинарност” на Академичен кръг по сравнително литературознание.
Софийски университет, 4 декември 2008.

• Предишна
• Следваща