Отговорът на този въпрос („Какво стои зад желанието за сравнение?”), както и на другия, който имах удоволствието да предложа за този форум („Какво сравнява сравнителното литературознание?”) може да бъде много кратък – ценностни системи и предпочитания, определени от институциите, които формират сравняващия, и от средата, в която той работи. Нещо повече, ако се перифразира една популярна фраза от анекдотите, отговорът се отнася и до други сходни въпроси. Например: Какво определя нежеланието или страха от сравнението? Или дори – какво стои зад насочването към сравнителното литературознание, към литературата (науката, футбола...)

Разбира се, подобна лаконична формулировка едва ли е задоволителна. Налагат се известни пояснения, а и известно типологизиране. Ще се опитам да ги предложа тезисно и да ги илюстрирам с някакви примери. Примерите, както и библиографските отпратки не претендират за каквато и да е изчерпателност, а само илюстрират наблюденията с показателни заглавия на компаративистични изследвания върху български творби; посочването на една или друга статия не означава, че подобни сравнения не са правени по-рано или по-разгърнато.

Обект на внимание ще бъдат преди всичко колективните, общите мотиви. Разбира се, те са допълвани и от индивидуални, субективни особености, от отношения в рамките на някаква малка общност (катедра, изследователска група и пр.), които също заслужават внимание. Привидно частни случаи, те биха могли да бъдат във фокуса на друг тип изследване, което се основава на биографични данни и на историята на конкретни институции и групи.¹

1. Самото дефиниране на понятието сравнително литературознание (още по ясно е то при някои от вариантите му на други езици – littérature comparée, comparative literature) - предполага общност на текстовете в наднационален мащаб; от своя страна, наличието на общност предполага минимално съгласие около някакви споделени ценности, предпочитания и представи за сравняваните обекти.² Това азбучно разбиране не е съвсем безпроблемно, нито дори универсално прието. Названията на по-големи културни структури на български език обикновено са в множествено число (славянски, балкански, европейски литератури), а в други езици – в единствено число. Разликата се набива на очи в библиографии и преводи на заглавия, при които нерядко се открива „...Slav literatures (sic!)”. Очевидно единственото число обобщава и поставя на една плоскост, докато множественото разделя, подчертава специфичното, съпротивлява се срещу генерализирането, а в някои случаи – дори и срещу сравнението. Зад крайните форми на подобна позиция може да се потърси и преобърната форма на комплекс за малоценност.

1.1. Друг е въпросът, че големите общности очевидно са ментални конструкти, детерминирани от някакви представи и предпочитания. Те могат да бъдат проблематизирани, да се потърсят механизмите за тяхното институционализиране и (политическите) мотиви, които стоят зад тях. Характерен пример са академичните институции (факултети, департаменти, катедри, в БАН - секции), които се занимават със славистични, балкански, източноевропейски изследвания. Често те се припокриват, конкурират, променят.³

В български контекст интерес представлява зареденото с напрежение отношение към принадлежността на българската култура към славянската и към балканската общност.⁴ Освен ментални (и политически) аспекти, то също има и чисто институционални – характерен пример е разграничаването на руската филология от славянската в университетите и в тяхната административна структура. Смисълът е несъмнено в подчертаването на уникалното място на Русия и руската култура в ценностната йерархия и менталните карти на изградилите тези структури. Оказва се, че в български контекст тези структури са по-консервативни и инерционни и по-трудно се променят.

1.2. Съпротива срещу сравнението, която може да се възприеме и като съпротива срещу сравнителното литературознание, може да се открие и при изследователи с изконнически разбирания, които подчертават уникалността на своето, което според тях не може и не би трябвало да се сравнява с чужди явления. Най-лесният пример е насочването към т. нар. „българска мяра” (Енчо Мутафов), не така открито подобни идеи се споделят и от други.⁵ Цялата огромна народопсихологическа вълна в хуманитаристиката, публицистиката и битовото говорене непрекъснато съпоставя, за да открие различното, което не може да бъде сведено до нещо универсално. Това дълбоко консервативна по своята същност разбиране получава неочаквана подкрепа от постмодерните идеи за малцинствата, мултикултурализма и пр. Или, поне от някои техни варианти.

2. Не съществува консенсус при дефинирането на предмета на сравнителното литературознание и присъщите му подходи към разглежданите текстове. С времето като че ли и предметът, и подходите са склонни да се разширяват почти без ограничения. От разглеждането на „влиянията” (едно отдавна демодирано понятие) се достигна до един „панкомпаративизъм”, който включва най-различни изследователски задачи и подходи. Интересът се пренасочи от влиянията и странстващите сюжети към типологическите сходства (сходства, които не могат да бъдат обяснени чрез пряк контакт) и проблема за наднационалните литературни общности.⁶ И тъй като, според популярната теза на Дерида, „няма нищо извън текста” ('Il n'y a pas de hors-texte'), а сравнението е важен елемент от всеки анализ, струва ми се, че в момента негласно доминира правилото – към сравнителното литературознание принадлежи всеки изследователски текст, който има подобни претенции.

2.1. Един интересен акцент в развитието на българското сравнително литературознание, особено от 80-те години и по-късно е съсредоточаването върху проблема за рецепцията на чуждите литератури в България, на първо място преводната рецепция.⁷ Акцентът върху тази проблематика също е свързан с една много активна през 80-те години институция – Съюза на преводачите в България. По-дълбоката причина за разгръщането на изследването на рецепцията на чуждите литератури, която започва много по-рано, е в характерното на „малките” култури вглеждане в образа на другите за тях и желанието да докажат своята пълноценност („Ние също сме чели Волтер!”).

В пряка връзка с интереса към рецепцията е насочването към проблема за връзките между чуждите литератури и техните преводи с развитието на оригиналната литература. Този проблем, категорично поставен в научен план за първи път в български контекст още от Стефан Минчев⁸, е типичен за „малките” култури и, струва ми се, интересът към него се разгръща доста последователно в българската литературна история.

В последно време все по-често се срещат познатите и от по-рано наблюдения върху „тукашни” образи на света като цяло и на някаква важна негова част (Париж, Москва, Цариград, Ориента). Вярно е, че подобни трудове не са характерни единствено за „малките” култури⁹ – в България има кръгове, които ценят високо този тип трудове на руския изследовател с частично български произход Георги Гачев, но все пак автори от страни като България и Македония¹⁰ проявяват подчертан интерес към тях. И причините едва ли са много по-различни от тези, които определят насочването към рецепцията на големите чужди литератури.

3. Налагането на научната дисциплина сравнително литературознание и разширяването на нейния обхват несъмнено е свързано с изграждането още през ХІХ в. в европейските университети на специализирани катедри и други структури, които се занимават с подобна проблематика. По-късно (1954) е учредена и Световна асоциация по сравнително литературознание (International Comparative Literature Association), която също стимулира развитието в тази посока. За институциите е присъщо да се стремят да се разгърнат, да завладеят нови територии, да наложат авторитета си над конкуренти и съперници.

Непропорционално по-слабото присъствие на подобни структури в българската академична общност след Втората световна война несъмнено свидетелства за по-голямата затвореност на българската култура. Поне част от причините очевидно са свързани с официалната идеология, наложена на науката. Също толкова очевидни, макар и не толкова коментирани са причините, които определят доминиращото положение на славистичните катедри и академични институции през този период, а и преди това.

4. В най-общият случай сравнението предполага два елемента, които се поставят един до друг и се разглеждат със сходна изследователска оптика. Най-често (разбира се, не винаги) единият елемент е „свой”, а другият – „чужд”. Това предполага предварително очертаване на своето, която може и да е имплицитно. Тук има редица гранични случаи. Най-ясният граничен казус са авторите, за които претендират две национални литератури (вероятно по-точно е да се каже две национални идеологически институции), например българската и македонската.¹¹ Мисля, че могат да се намерят примери и за пресичащи се руски и украински претенции, или полски и украински и пр. Да не говорим за автори, живели продължително в две държави с (приблизително) един и същи език, например англичани в САЩ или обратното. Или за все по-категорично присъстващи в английската и френската литература автори от бившите колонии. Във всички тези случаи приемането на един автор или текст за „свой” (или „чужд”), което е става имплицитно, т. е. без специална мотивировка, представлява избор на определена национална идеологическа структура. Специално в македонски контекст при писателите (и други фигури в обществения живот) от ХІХ в. приемането на един автор за „свой” или „двудомен”¹² (Милан Ѓурчинов) по-правило е експлицитно и дори понякога заплашва да остави на по-заден план всяка друга възможна интерпретация на произведенията му извън националната.

Малко парадоксално диаметрално противоположни идеологии – имперският колониализъм и постколониалният мултикултурализъм - могат да достигнат до еднотипни присъединявания на етнически чужди и културно (частично) екзотични автори към своята литература.

4.1. Очертаването на „своето” е не само пространствено, но и във времето. Съществуват подобни сравнения – например историческите романи на Емилиян Станев и, примерно, Търновската книжовна школа. Тук „свое” се оказва времето на Ем. Станев, а българският ХV в., да кажем, вече не е толкова „свой”. В други контексти епохата на патриарх Евтимий (или дори на Кирил и Методий, на Климент Охридски) може да се окаже не просто „своя”, но носеща същността на своето. Включително и в компаративистични наблюдения.

4.2. Любопитни казуси представляват сравненията между две литератури, правени от изследователи, формирани в трета. Съществуват сравнения между Толстой и Стендал. Те могат да бъдат направени и от българи (или китайци, индийци, аржентинци...). В този случай определянето на „своето” сякаш става произволно и зависи от предпочитанията на изследователя. Но дали е така. При подобни сравнения той по правило е специалист по френска или руска литература. В такъв случай ще да е склонен да следва традицията, към която е приобщен професионално, а и според университетската (дори гимназиалната си подготовка). Но и това не изчерпва определянето на гледната точка. Дори един преподавател по френска литература, завършил френска филология и френска гимназия, може дори да е специализирал във Франция, може преди това – в семейна среда и от по-ранното обучение – да е възприел гледна точка, според която руското е „свое”, а френското – „чуждо”. Възможно е, макар и по-малко вероятно, разбира се и обратното – един български русист да възприема като „свое” по-скоро френското, отколкото руското.

5. На практика, в сравнителните изследвания „своето” и „чуждото” се различават и в ценностно отношение. Сравнението рядко може да бъде между два ценностно напълно равностойни, еднакво канонични обекта.

5.1. Обикновено единият обект е по-ценен по „абсолютна” стойност, а другият – по национална. Например при разглеждането на проблема „Пушкин и П. Р. Славейков” няма съмнение, че на руския класик е отредена ролята на образцовия автор, докато българският класик явно е по-важен в контекста на българската литература. В подобни случаи наблюденията са фокусирани върху по-малкия, по-късния, „повлияния” автор, очакваните изводи са важни по-скоро в контекста на неговата литература.

От друга страна обаче поставянето на автор от по-малката литература редом с чуждия класик, без да ги изравнява всъщност легитимира „малкия”, „своя”, превръща се във важен елемент от неговото канонизирани или поне повишава значението му в неговия контекст. Такъв ефект може да се наблюдава, например, от сравнения между Добри Немиров и Достоевски. За да бъдат възприети обаче, те предполагат някакво минимално налагане на името. В съвременна рецензия за дебютна книга подобни сравнения по правило сравнения звучат комично, но по-късно литературните историци могат да си ги позволят и спрямо първи книги.

5.2. Сравненията между класици и по-малко наложени автори, по правило предполагат въздействия от страна на каноничния автор върху „по-скромния”. Възможни са обаче и други случаи, друг жанр на сравнителни изследвания. В тях обикновено се търсят „източниците” на някакви класически творби. Например „Хамлет” и хрониката на Саксон Граматик (или „Испанска трагедия” на Томас Кид). Или, много често, фолклорът и поезията на Пушкин (Ботев, Мицкевич). Новият историзъм предложи (по-точно актуализира, постави в друг контекст и поднесе по нов начин) друг тип сравнения – класически литературни произведения и някакви други текстове (документи, мемоари, трактати и пр.)¹³

Когато сравнението се извършва в рамките на една национална литература (да приемем, че подобни операции също са част от сравнителното литературознание), въздействията също могат и наистина текат в двете посоки. Друг е въпросът, че в едната посока те изглеждат очевидни, а в другата се възприемат трудно и не без скептицизъм. Интересни примери могат да се намерят в разглеждането на поезията на Ботев, която несъмнено стои на върха на българския канон. Сравнително безболезнено бе установено въздействието на Раковски, върху по-младият поет; то изглежда закономерно, доколкото двамата са част от една традиция. Много по-трудно е осмислянето на подобни връзки с поезията на Кръстьо Пишурка¹⁴, Димитър Великсин¹⁵ или Васил Попович.¹⁶

5.3. Особено важен е изборът на чуждите явления, с които се сравнява българския автор. Интересни примери предлагат компаративистичните наблюдения над Софроний и особено над П. Р. Славейков. Когато са търсени потенциални източници и образци за написването на „Житие и страдания” едни автори са склонни да се насочват към руски, други към балкански (сръбски и гръцки), а трети към западноевропейски явления.¹⁷ Сходен избор прави и Татяна Стойчева, когато се насочва към Каравелов.¹⁸ Едва ли тези избори са изцяло обективни, струва ми се, че те са определени както от подготовката, така и от нагласата, а също и от желанието и ценностната система на изследователя.

Не по-малко показателно е и разглеждането на творчеството на П. Р. Славейков. Повечето изследователи го поста¹⁹, сръбски²⁰ и гръцки контекст²¹, рядко търсят сравнения с турската словесност, въпреки че подобни връзки са несъмнени. Доста по-различен е подхода на германиста К. Гълъбов, чиято интересна книга се цитира сравнително рядко.²² Няма как да не се забележи последователното нежелание на балканските християнски култури да се сравняват с турски и османски образци, да се разглеждат като част от една общност с тях, да отхвърлят османското наследство.²³

5.4. Разглеждането на чуждия автор като образец, с който своя се сравнява, е характерно за „малките” литератури. Има, разбира се, и многобройни изключения. Световни класици от „малки” литератури като датчанина Х. К. Андерсен са образци при сравнения с автори от „големи” литератури (френска, руска, английска, американска). Все пак, един поглед към носителите на Нобелова награда от „малки” или „екзотични” литератури вероятно би показало, че те по-рядко биват използвани като база за сравнение отколкото представителите на „големите” литератури от същото време. Сред лауреатите от последните години най-често като база за сравнение у нас е използван англичанина Харолд Пинтър (2005) и донякъде „съседът” Орхан Памук (2006), наистина не толкова в разгърнати студии, колкото като периферни аналогии в критически текстове, докато китаецът Гао Синцзян (2000), унгарецът Имре Кертес (2002), южноафриканецът Дж. М. Кутси (2003) едва ли са удостоявани с подобно внимание. Наложителни са, разбира се много уговорки, съвременната китайска литература трудно може да бъде определена като „малка”, но пък е доста непозната в Европа; В. С. Найпол (2001) може и да е от Тринидат и Тобаго, но се възприема като част от британската култура, а отношението към австрийката Е. Йелинек (2004) едва ли се определя на първо място от националната й принадлежност.

По-интересно в случая е друго изключение – сравняването на каноничен автор от „малка” литература с не толкова каноничен автор от голяма литература. Няколко примера: Друмев и „неистовата литература”, Вазов и Й. Сю, Д. Димов и популярния западноевропейски роман. При всички тези случаи сравненията са неохотни, придружени с възражения и уточнения, а и не стоят във фокуса на разглеждането на класиците.

При Друмев нещата са още неизбистрени, тъй като той е класик преди всичко заради позицията си на първи или един от първите в жанра. И въпреки че връзките му с Й. Сю и преводната възрожденска литература са анализирани задълбочено отдавна²⁴, при общото представяне на автора те обикновено се споменават, но остават на по-заден план. Особено характерно е компаративното разглеждане на „Иванко”. Драмата определено следва модела на „Макбет” и това е посочено отдавна²⁵, но по-малко основателните сравнения с Пушкин и други руски класици доминират в цялостните представяния.

Специално внимание заслужава казусът Вазов. Сам класикът нееднократно заявява положителното си отношение към Й. Сю²⁶, но съвременната му критика и по-късната литературна история упорито настоява за сравнения с по-престижни образци като В. Юго.

При ранните романи на Д. Димов – „Поручик Бенц” (1938) и „Осъдени души” (1945) критиката отбелязва школуването при популярни европейски романи от епохата, но по правило не навлиза в сравнения.²⁷

Предлаганите тук размисли, които в зависимост от нагласата на читателя могат да бъдат възприети и като провокативно заострени, и като банални, целят само едно – да подтикнат към осмисляне на мотивите, които стоят зад написването на различните компаративистични текстове и зад възприемането на едно или друго отношение към сравнението, на един или друг вариант на сравнителното литературознание. Защо то, както и всяка друга дисциплина, съвсем не е невинно, а зад всеки избор на изследователски обект стоят ценностни системи и предпочитания, определени от институциите, които формират учения, а и всеки човек.

Голямото вписване или какво сравнява сравнителното литературознание. Съст. Р. Станчева.
С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, Изд. център Боян Пенев, 2009, с. 34-43.

 

 

Бележки

¹ Подобен опит за навлизане в мотивите на няколко значими български литературни историци (М. Арнаудов, Б. Пенев, Ив. Шишманов) предлага статията Аретов, Н. М. Арнаудов и динамиката на българската литературна историография.- В: Академик Михаил Арнаудов – Ученият и творецът. Сборник с научни изследвания. Съст. Алб. Георгиева, В. Тончева, Р. Кунчева, В. Балевски. С.: Академично изд. Проф. М. Дринов, 2006, с. 176-189. [горе]

² Показателен, струва ми се, пример за споделени представи и тяхната еволюция може да се открие в развитието на фолклористиката и на разширяването на интереса й към различни жанрове. В началото под фолклор се разбира преди всичко песни, предания и приказки, колкото по-стари, толкова по-добре. Наложената от изследователите представа за фолклорната жанрова система постепенно се разширява и започва да обхваща дори актуалните политически или „нецензурни” анекдоти. И ако политическите са сравнително ново явление, то разказването на истории, свързани със сексуални актове, вероятно са по-стари, но фолклористиката дълго време ги игнорира. Подобно игнориране на жанрове може да се открие и в литературната история. [горе]

³ Промени се например името на „Институт славяноведения” към Руската академия на науките. Преди години името му съдържаше и думата балканистика, след това тя отпадна, сайтът на института (www.inslav.ru/index.html) не споменава старото име. В много западноевропейски университети пък славистичните катедри се превърнаха в институти за East-European studies. [горе]

⁴ Вж. Аретов, Н. Славянско versus балканско. – In: Folia Philologca Macedond-Polonica. Tom 7. Dalecy i blisccy. Materiały VII Kolokwium Polsko-Macedońskego. Poznań: Wydawnictwo nawkowe Universytetu im Adama Mickewicza w Poznaniu, 2007, p. 181-190. [горе]

⁵ Вж. Повествователен спев. Българската мяра в литературата. Идея и обща редакция Е. Мутафов. С.: Български писател, 1998. Това е първи том от поредица, но ключовото понятие остава недокрай изяснено. Манифестният текст в началото заявява (с. 7): „[...] литературознанието по света се изчерпва с изучаване и ползване на обща мяра за литературата, за някои литератури чужда. Тя е изработена перфектно спрямо художествените ценности, създавани в лоното на майката цивилизация за всяко художество – европейската. Тази мяра е неподходяща за нашия художествен свят. С нея, прилежно изучавана и престижно ползвана, литературознанието ни стои в неведение, недоумение и недоразумение пред първите си имена. Най-неподатлив за нея е Божият ни дар, Ботев. Също толкова Захари Стоянов. Също толкова Вазов. Също толкова Елин Пелин. Също толкова Йовков. Също толкова цялата ни литература.” [горе]

⁶ Вж. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. Сравнителното изучаване на литературите и проблемите на съвременната литературна наука. С.: Наука и изкуство, 1986. [горе]

⁷ Кулминацията на този интерес е един проект на Съюза на преводачите в България и Института за литература, довел до публикуването на ценната поредица Преводна рецепция на европейските литератури в България, от която до момента са излезли шест тома, посветени на английската (2000), класическите литератури, руската литература, славянските, скандинавските и прибалтийските и балканските литератури. [горе]

⁸ Вж. Минчев, Ст. Из историята на българския роман. Опит за литературно-исторически наблюдения върху развитието на романа през ХIХ в. до Освободителната война. С.: 1908; Из историята на българския роман. Побългаряване на чужди произведения. С. 1910. [горе]

⁹ Богата библиография на имагологията в световен мащаб вж. на http://cf.hum.uva.nl/images/ [горе]

¹⁰ Вж. напр. Балканска слика на светот. Зборник од меѓюнародната научна работилница одржана во Скопje на 5-6 декември 2005 година. Приредувач Катица Ќулавкова. Скопje : Македонска академиjя на науките и уметностите, 2006; Тущевски, Ванчо. Русиjа во поезиjата на македонските писатели од втората половина на 19. век. – Современност, бр. 7-8, 1994. [горе]

¹¹ Вж. Детрез, Р. Канонизация чрез съперничество: Случаят Григор Пърличев. – Литературна мисъл, № 1, 2007. [горе]

¹² Вж. Гурчинов, М. Представители македонской литературы в ХІХ и ХХ веке и проблема двойной литературной принадлежности. – В: The National Idea as s Research Problem. Ed. J. Sujecka. Slawistyczny ośrodek wydawniczy. Warszawa, 2002, pp. 229-239. Познавам тази концепция преди всичко от цитираната статия, но тя, разбира се, е формулирана по-рано и е аргументирана и от други изследователи. [горе]

¹³ Някои типични текстове на новия историзъм на български вж. Хауард, Дж. Е. Новият историзъм в изследванията на Ренесанса. - Литературна мисъл, 1991, № 7, с. 149-174; Голдбърг, Д. Умозрения: „Макбет” и източникът. – Литературна мисъл, 1991, № 10, с. 142-157; Грийнблат, Ст. Невидими куршуми: ренесансовият авторитет и неговото подриване. - Литературна мисъл, 1997, № 7, с. 175-199; Сталперт, Кр. Филмът „Книгите на Просперо” и как Питър Грийнъуей представя „Бурята” на Шекспир като вътрешнотекстово пространство: десакрализация на утопичния остров. – В: Да мислим Другото - образи, стереотипи, кризи. С.: Кралица Маб, 2001, с. 312-325. Вж. и Панчева, Е. Нов историзъм и културен материализъм. - В: Панчева, Е. А. Личева, М. Янакиева. Теория на литературата. От Платон до постмодернизма. С.: Колибри, 2005, с. 483-496. [горе]

¹⁴ Вж. Пауновски, Ив . Ботев и Пишурка. – В: Българската критика за Христо Ботев. Съставител Ив. Пауновски. С., 1983. [горе]

¹⁵ Вж. Таринска, Ст. Ботев и Великсин - момент от литературния живот на българите в Браила. - Български език и литература, 1988, № 5-6. [горе]

¹⁶ Вж. Аретов, Н. Васил Попович и Христо Ботев - една неочаквана близост. - В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Кирил Топалов. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2003, с. 71-79. [горе]

¹⁷ Вж. напр. Аретов, Н. “Житие и страдания грешнаго Софрония” и западноевропейският просвещенски роман. - Литературна мисъл, 1979, № 10, с. 72-88; “Шекспирови” мотиви у Софроний Врачански. - Пулс, № 20, 30. 05. 1989; Софроний Врачански и диалога му със света. - Литературна мисъл, 1990, № 3, с. 18-32; Повествователят Софроний и диалога му със света (Наблюдения върху Втори видински сборник). В: - Софроний Врачански. Сборник изследвания. С.: Академично изд. Проф. М. Дринов, 2004, с. 103-122. [горе]

¹⁸ Стойчева, Татяна. Траектории на сатирата : Сравнително изследване на "Джонатан Уайлд" от Хенри Филдинг и "Хаджи Ничо" от Любен Каравелов. София : Полис, 1999. [горе]

¹⁹ Русакиев, С. Петко Славейков и руската литература. С., 1955. [горе]

²⁰ Конев, Ил. Творческият път на П. Р. Славейков и сръбската литература. – В: Българо-сръбски литературни взаимоотношения през ХІХ в. С., 1964; Баева, С. Някои моменти от развитието на сръбската литература и творчеството на Петко Славейков. – Изв. на Инст. за лит., кн. ХVІ, 1965. [горе]

²¹ Ангелиева, Т. П. Р. Славейков и гръцката литература. – Год. СУ, Т. LX, 1966. [горе]

²² Вж. Гълъбов, К. Петко Р. Славейков. Живот, дейност, творчество. С., 1970. [горе]

²³ Вж. Аретов, Н. Що е оксидентализъм и има ли той почва у нас? Предварителни тезиси в търсене на литературните аспекти на проблема. – Литературна мисъл, 2005, № 1, с. 123-130; Балканските народи и Османската империя: Едно отхвърлено наследство (под печат) . - Литературна мисъл, 2008, № 1, с. 55-66. [горе]

²⁴ Вж. напр. Васил Друмев - родоначалник на нов жанр в българската литература. В: Леков, Д. Възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. Т. 1, С.: Наука и изкуство, 1988; Чемоданова, М. Творчество Васила Друмева и становление болгарской национальной литературы. С.: БАН, 1987. И двамата автори имат по-ранни публикации по същата тема, по която ценни наблюдения са правени още от Ст. Минчев, Б. Пенев, Г. Пашев и мн. др. [горе]

²⁵ Вж. напр. Минчев, Ст. Чужди влияния върху Друмевата драма „Иванку”. – В: Сборник в чест на Милетич. С., 1912. [горе]

²⁶ „По-късно, след години, четох много по-художествени романи, като „Война и мир”, „Les Misérables” и други, които силно ме пленяваха, но следите от „Скитника евреин” останаха дълго в душата ми. Еврений Сю е въобще, според мене, голям майстор. Французите го отричат – напразно!” Вж. Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. С.: Български писател, 1976, с. 76. [горе]

²⁷ В последно време една неподписана кратка рецензия да филма „Цветният воал” (2007) между другото подхвърля, че творбата на Съмърсен Моъм е „един от романите, които Димитър Димов е чел много внимателно, преди да напише „Осъдени души”. – Капитал Light, № 13, 31 март 2007. [горе]

• Предишна
• Следваща