Българските интерпретации на белетристиката от епохата на Просвещението
Както е известно всеки превод е представяне на някакъв текст пред някаква чужда за него публика, като това представяне винаги е съпътствано от повече и или по-малки, но неизбежни деформации на същия текст. Тези два аспекта на превода, особено в тяхната комплексност, пораждат редица въпроси, както от по-общ теоретичен характер, така и по-конкретни. Те могат да бъдат насочени към връзките на една национална култура с другите култури, да се отнасят към съдбата на един автор или на една творба в чуждата среда, пък и до подхода на тази среда като цяло или на отделния интерпретатор към този автор или тази творба.
За големия период на новата литература най-последователно и разгърнато са изследвани особеностите на преводите през Възраждането. Основната причина е в това, че през този период преводите в по-голяма степен отколкото по-късно, изпълняват компенсаторни функции в българската словесност. Същевременно по това време голяма част от преводните се различават, повече или по-малко, от оригиналите. Това явление е характерно за определен период от развитието на балканските литератури, то е познато и на други европейски и неевропейски литератури. Детайлните изследвания показват, че значителна част от промените са извършени в литературите-посредници. Явлението е сложно, неединно и претърпява развитие. В първите десетилетия на ХIХ в. преобладават относително точните преводи на непосредствените източници или преводи, в които се извършват известни съкращения (Софроний). През 50-те години се утвърждава т. нар. побългаряване, а през 60-те и през 70-те години се налага стремежът за пълни и точни преводи, като побългаряването не изчезва напълно, а остава да съществува като периферно явление и след Освобождението, а дори и десетилетия по-късно. При побългаряването преводачът-побългарител се намесва активно в авторския текст като го променя с цел да придаде български характер на повествованието.
Съществуват степени на побългаряване, при които в най-общи линии се върви към по-голяма близост с българската действителност. Побългаряването следва да бъде разграничавано от често срещаното превеждане на имената и още повече - от прибавянето на български наставки към тях - явления, които имат по-скоро езиков, отколкото литературен характер. При побългаряването, освен промяната на личните имена, се пренася действието в българска среда. Понякога сюжетът дори се свързва с известни исторически лица или събития, прокарват се патриотични тенденции, вмъкват се патриотични отклонения, променя се и стила. Правят се опити да се въведат български битови черти в повествованието. По-скоро като препоръка на съвременниците (П. Р. Славейков и др.), отколкото като реална практика, пред побългаряването стои и задачата да се навлезе в характерните за българина национално-психологически особености, да се представят български социални взаимоотношения и конфликти.
Друг тип изменения, на които се подлагат чуждите творби, е адаптирането1. При него отсъства целенасоченото или несъзнателно обвързване с българска действителност, измененията се състоят преди всичко в опростяване и съкращаване - на описания, характеристики, сантиментални или лирически излияния, сюжетни ходове или цели сюжетни линии, премахване на непознати реалии, специфични социални особености и пр. Много често и адаптирането на преведените у нас произведения е извършено предварително в литературата-посредник; нерядко нашите книжовници се насочват към погърчени или посръбчени произведения, които превеждат или побългаряват. В този случай побългаряването се свежда почти само до смяна на имената, а понякога, при посръбчените творби, дори и без промяната на имената тези произведения могат да се възприемат от съвременната публика като български.
Обикновено се мисли, че обект на побългаряване стават по-непретенциозни творби със сантиментален или приключенски сюжет. Отношението на литературната история към побългаряването неусетно еволюира. Постепенно се преодоляват почти безапелационните негативни оценки на първите изследвачи, а и на водещите съвременни критици (Л. Каравелов, Н. Бончев) за да се разкрие закономерния характер на явлението. Побългаряването спомага за изграждането на представа за художественост, за художествена литература и нейните същностни елементи, то оформя литературния вкус и разбиранията, утвърждава новата жанрова система на литературата, съдейства за изграждане на изразните средства на оригиналната белетристика. След като изпълни своите задачи побългаряването безболезнено преминава на по-заден план в общия литературен процес и постепенно отмира.
Казаното дотук представя общата постановка за отношението на българската литература към чуждите произведения, които проникват в нея чрез преводите. Но разглеждането на коя да е конкретна категория чужди творби вероятно носи в себе си някаква специфика, а не е изключено чрез по-конкретните наблюдения това разглеждане да може да предложи и някакви общи особености, които по-трудно се забелязват при глобалното интерпретиране на проблема или при наблюденията върху конкретната рецепция на отделен автор или творба, пък и отделна чужда национална литература.
Ако се приеме, че съществува относително единна категория “белетристика от епохата на Просвещението”, който представлява относително самостоен рецепционен обект, то може да се проследи нейното възприемане в България. Струва ми се възможно на първо време и за конкретните цели на едно изследване тази категория да бъде отнесена само към западноевропейски (и американски) творби (славянските и балканските, на първо място гръцки произведения представляват друг, не по-малко интересен, но относително самостоен проблем). Същевременно тази категория може да бъде представена в един по-широк план и да бъде разглеждана във връзка с други жанрове от тази епоха.
Една от особеностите на литературата на Просвещението, особено в сравнение с по-късните епохи, е съзнателният и недвусмислено деклариран стремеж към универсалност. Като цяло, независимо от множеството конкретни изключения, авторите от ХVIII в. се обръщат към една аудитория, която далеч надхвърля границите на тяхната нация и език. По отношение на преводите това ще рече, че техните творби са принципно напълно преводими, поне по замисъл. Поне в границите на просветена Европа те не би трябвало да се нуждаят от някакво нагаждане към чуждата публика за да бъдат разбрани.
Интересът на българската култура към литературата от века на Просвещението е относително голям, но и специфичен. В областта на преводите той се съсредоточава върху няколко автори и творби, които биват представяни сравнително рано и след това многократно препревеждани. Други автори и творби проникват относително по-късно, а трети дори все още не са достигнали до българската публика. Критическата, метатекстовата интерпретация на литературата от същия период се развива относително независимо от преводите. Така например “Тристрам Шанди” от Лоурънс Стърн още не е преведен, а в българската книжнина битуват негови интерпретации, между които и на В. Шкловски.2 И обратното - много след първите преводи на “Робинзон” от Даниел Дефо се появяват първите му критически интерпретации на български език. Всичко това не може да не постави пред изследвачите серия интересни въпроси, които все още чакат някакъв по-задълбочен отговор.
Интересни въпроси поставят и преводите на тези автори и творби, които многократно достигат до българската публика. Първото, което прави впечатление, е относително голямата свобода, с която се ползват преводачите - в значителна част от българските варианти се откриват не малки отклонения от оригиналите. По традиция и често не без основания подобни отклонения са разглеждани или като, най-общо казано, прояви на преводаческа некомпетентност, или като някаква форма на побългаряване. Особено в последно време към това литературните историци често прибягват и до обяснението за “съобразяване с възприемателите”, което може да бъде тълкувано както в положителен, така и в негативен смисъл, т. е пак в някаква по-усложнена връзка с некомпетентността. Всъщност и тук практиката се оказва по-богата от представите за нея.
Без претенции за пълнота на представянето, българската рецепция на повествователната литература от века на Просвещението тръгва по следния път3:
Преди Освобождението на български се появяват първоначално отделни творби, които сякаш са подбрани случайно и без видима връзка помежду им. Първа сред тях е “Мудрост добраго Рихарда” от Бенджамин Франклин, преведена от Гаврил Кръстевич и включена в книгата му “Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков” (Цариград, 1837), последвана от една доста разгърната възрожденска рецепция на Франклин.
Рецепцията на “Робинзон”, започнала с ръкописния превод на Райно Попович по Йоаким Кампе от 1841 и продължила с първия отпечатан превод - “Чудесиите на Робенсина Крусо” (Цариградски вестник, 1848 - 1849 и в самостоятелно издание през 1849 на Иван Богоров и т. н.
С известна доза условност към белетристите от епохата на Просвещението може да бъде отнесен и Франсоа Фенелон, който се появява на български език първо с “Приключения Телемаха” (1845) от Фенелон в превод на П. Пиперов.
Следващият значителен автор - Бернарден дьо Сен Пиер - е от края на ХVIII в., а и на Просвещението. Анастас Гранитски на два пъти публикува свои преводи на негови творби без да споменава името му - първо “басноповестта” “Индийска хижа” (1850), а след това и “Павел и Виргиния” (1851). По сходен начин и по същото време е издаден откъсът “Абдеритите” (1851) от Кристоф Мартин Виланд. Пак по същото време, на същото място - “Цариградски вестник” - и по подобен начин започва и рецепцията на Мари Льопренс дьо Бомон.
Като се оставят настрани някои кратки фрагменти в печата и във Войниковия “Сборник от разни съчинения” (1860), първи превод на Волтерова новела е “Орисницата”, появила се във в. “Шутош” през 1874 г. Цялостното възприемане на Волтер, особено ако то се разгледа в съпоставка с вечния му опонент Русо, се характеризира със сравнително ранна поява и постоянен интерес към художественото му наследство, на първо място - към новелите, които наистина са произведенията, пазещи първоначалната си свежест повече от два века.
Очевидно “Робинзон” на Д. Дефо, Волтеровите новели, заедно с и може би още няколко произведения, пак предимно от ХVIII в., са творбите, към които новата българска словесност проявява подчертан стремеж за по-активна адаптация, различна от прословутото, а в някакъв смисъл - и преексплоатирано, побългаряване. Няма съмнение, че тези творби имат особена привлекателност за българската култура именно като литература. Друг е въпросът, и той засега остава без отговор, дали те се възприемат като необходими поради някаква особена близост или обратното - необходимостта е определена от способността им да компенсират отсъствието на нещо достатъчно универсално и неизбежно...
Така или иначе, но значителна част от преведените у нас преди Освобождението класически прозаични творби на европейското Просвещение се явяват без посочване на автор и въобще без пряка отпратка към техния висок културен статус в литературите, приемани като особено престижни. Така е с първия превод на Б. Франклин, Д. Дефо, Сен Пиер, Волтер и др. Те попадат в категорията на любопитните и интересни четива и “басноистории”, редом с автори като Кр. Шмид, на когото по-късните литературни историци обичат да ги противопоставят.Това е и първият характерен тип възприемане на европейската проза от епохата на Просвещението - представянето на конкретни “безименни” текстове, възприемани като интересно четиво, лишено от ореола на високия литературен престиж.
Този тип, както и другите, за които ще стане дума по-долу, се характеризира със специфична преводаческа стратегия, която независимо от индивидуалните варианти, има общо ядро, общ инвариант. Тези стратегии, които поне в началото са по-скоро неосъзнати, отколкото съзнателно провеждани, всъщност представляват определени йерархии на това, което се възприема като ценно в творбата. Всяка стратегия предлага своя йерархия, която придава определена ценност на един аспект (или група аспекти) на текста и сравнително по-малка ценност на други. Така за споменатия първи тип е характерно едно по-свободно боравене с текста и стремеж да се облекчи възприемането му, най-често за сметка на стила или на информацията, който той носи.
Вторият тип е донякъде противоположен - той акцентира именно върху утвърдения другаде висок литературен статус на творбата. За негова първа по-значителна проява може да се приеме книгата “Приключения Телемаха сина Одисееваго. Сочинение Фенелона францускаго списателя. Преведе се от француский язик от П. Г. Пиперов. Част перва” (1845). Няколко са характерните атрибути на това издание, които носят особеностите на втория тип рецепция. Авторът не само е посочен, но е изтъкнат и неговият статус на класик. Книгата има пространен ерудитски предговор, в който освен за автора и творбата, се говори и за интереса към тях по цяла Европа, предлага се и една заслужаваща внимание концепция за развитието на културата; въпреки че очевидно е заимствана, тя издава добрата осведоменост на преводача, а и поставя творбата в един ерудитски, престижен контекст.
Преводът е твърде точен и следва оригинала. Езикът, с който си служи П. Пиперов, е доста архаизиран, а и изкуствен - “славянобългарский”. С него също е потърсено някакво съответствие на високия статус на творбата. Това е и типичната преводаческа стратегия, характерна за втория тип - вярност към оригинала, дори и за сметка на възприемането. Нерядко по-крайното придържане към тази стратегия пренебрегва факта, че за своите съвременници част от класическите творби са били понятни и лесни за възприемане творби.
Трябва да се признае, че този втори тип рецепция не е много популярен през Възраждането, а и по-късно. Трудно могат да се посочат други преводи, които в такава степен следват модела, предложен от Пиперов с “Телемах”. Донякъде, но по-малко последователно и не толкова успешно приложен, той може да се открие и в адаптирания превод на драмата “Меропа” (1872) от Волтер, дело на Петър Сребров. Едва през 70-те години на ХХ век повествователни творби на Волтер, Русо, Лакло, Дефо, Тобаяс Смолет, Х. Филдинг чрез поредицата “Световна класика” се възприемат отчасти по подобен начин. Но дори и сега те нямат истински академични издания с академичен превод и коментарии.
За българската литература не само през Възраждането, но и през следващите десетилетия, а дори и до днес, е по-характерен един друг междинен тип, който от една страна назовава автора и маркира неговия висок статус, но от друга страна не пропуска да изтъкне качеството на творбата да бъде интересно четиво. Такъв е случаят с “Вавилонската княгиня. Повест от Волтера” (1879), преведена от Иван Адженов. След Освобождението към нещо подобно се стреми и забравеният днес преводач Ванкин, който в края на 90-те години публикува редица свои преводи на новели от Волтер във в. “Пловдив”.
Типична проява на този междинен тип от времето след Втората световна война е интересът към Дьони Дидро и “Монахинята”, творба преведена за първи път на български едва по това време и активно преиздавана. Преди Втората световна война на български е излизало само “Внукът [т.е племенникът] на Рамо” (1912) в превод на Йордан Маринополски. Нещо подобно може да се наблюдава при рецепцията на “Персийски писма” от Монтескьо4 или “Опасни връзки” от Лакло. Друга характерна проява на този междинен тип са преводите на някои класически английски романи от ХVIII в., включени в поредицата “Световна класика за деца и юноши”.
Третият тип рецепция е особено характерен за българското възприемане на класически творби. Това е подборната рецепцията чрез антологии и христоматии. Първата значителна подобна антология е “Сборник от разни съчинения. Изчерпени из француската литература и преведени с прибавления на няколко български съчинения за пример на младите, что ся занимават с писмяност. От Добря В. Попова [Добри Войников] и издаден от Р. И. Блъскова” (1860). Тук, чрез отделни кратки фрагменти, са представени някои от големите френски повествователи от епохата на Просвещението като Фенелон, Волтер, Русо, Бернарден дьо Сен Пиер, някои други автори от същата епоха - Бюфон (1707 - 1788), Л. Харп (т. е. La Harpe, 1739 - 1803), Волней (1757 - 1820), както и други френски класици от различни времена - Паскал (Pascal 1623 - 1662), мадам дьо Севиние (Sevigne 1626 - 1696), Босюе (Bossuet 1627 - 1704), мадам дьо Стал (Stael 1766 - 1817), Шатобриан (Chateaubriand 1768 - 1848), Ш. Нодие (Nodier 1780 - 1844), Ламартин (Lamartine 1790 - 1968).
След Освобождението излизат няколко христоматии, сред които се открояват два големи двутомни труда, оказали голямо въздействие върху българската читателска публика. Това е “Българска христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения” (Т. 1, Пловдив, 1884), съставена от Иван Вазов и Константин Величков, и “Христоматия по изучаване на словесността” (Т. 1, Пловдив, 1888), съставена от Стефан Костов и Димитър Мишев. И в двете присъстват множество фрагменти от произведения на европейски автори от ХVIII в. По-това време и по-късно излизат и други по-малки христоматии (една част от тях - съставени от същия Д. Мишев), които също, според обема си, популяризират литературата от века на Просвещението. От този тип са и изданията от поредицата “Безсмъртни мисли”, в която през 40-те години излизат томчета, посветени на Волтер и Русо и т. н.
Относително големият дял на христоматийната, антологичната рецепция на класиката се запазва и през ХХ в. Но докато в изброените по-горе христоматии предимство имат художествените текстове, то по-късно, особено след Втората световна война доминират специализираните христоматии, представящи някаква област на човешкото познание, на хуманитарните науки. От този тип са: “Философията от епохата на Възраждането до втората половина на ХIХ в. Избрани страници от класическите произведения на буржоазната философска мисъл” (в 2 т. Т. 1, 1961, и няколко преиздания), съставители Елка Панова, Людмила Генева и Сълза Петканова, превод Л. Генева и С. Петканова; “За красотата и изкуството. Фрагменти из историята на западноевропейската естетика от Ренесанса до Романтизма. ХV - ХIХ в.” (1 изд. 1966 и множество преиздания), съставена от Исак Паси; “Антология по етика” (т. 1, ч. 2, 1989); сборници фрагменти от типа на Ж.-Ж. Русо “Избрани педагогически произведения” (1976), съставен от О. Обрешков и преведен от В. Симеонова и т. н.
Характерното за преводаческата стратегия при третия тип рецепция е стремежът към точно възпроизвеждане на логическата конструкция на конкретния фрагмент обикновено за сметка на неговата стилистика. Към това се прибавя и пълно пренебрежение към интегралността на творбата.
Наблюденията показват, че значителна част от българските варианти на творбите на енциклопедистите от ХVIII в. представляват някаква форма на превод информация, според разграничението, предложено от Б. Ничев5. И тази констатация е насочена не толкова към качеството на направеното от един или друг популяризатор на литературата от века на светлината, колкото към цялостното отношение на възприемащата словесност към чуждия текст. Това явление има някои страни, които тук могат само да бъдат маркирани. От една страна представата за художественост дълго време е прекалено неизбистрена. Прикрита форма на несъобразяването с нея е негласното допускане, че частта, дори резюмето, може да замести текста. Към това се прибавя разбирането, че литературата представлява преди всичко идеи, формулирани по по-особен, “художествен” начин. Обикновено той е разбиран като “образен”, идеята за “безобразното” изкуство (и в двата акцентни варианта на думата) никога не е била популярна сред българите. Нещо повече, четенето на “висока” литература почти винаги се разглежда като “информиране” за нея, при това на първо място за автор и неговите идеи, а след това за всичко останало.6 Травмираното от възгледа за закъсняло ускореното развитие съзнание търси по-кратък път към пропуснатото за да върви напред. А автори от миналото като Волтер и особено като Русо, които идват до нас с неуспоримия авторитет на класици, са особено подходящи за подобно информативно представяне чрез подбрани откъси и облекчаване на рецепцията от тези част на големите словесни масиви, които се възприемат като второстепенни, несъществени или изживени. Негласно се допуска, че при класиците не съществува възможност за различни интерпретации, времето е утвърдило една “общоприета”, която трябва само да бъде резюмирана. (Казано в скоби пък това ни прави принципно неподготвени за някои същностни деконструктивистки, а и не само деконструктивистки, процедури, които акцентуват върху “несъщественото”. Реална е опасността и те да бъдат възприети епидермално - нещо, което вече не един път се е случвало. Още по в скоби бих добавил, че някои от класическите деконструкции и на Дерида, и на П. де Ман, са изградени именно върху текстове на Русо7.) От друга страна трябва да се подчертае, че антологичното възприемане не е изцяло национална специфика, непозната на други култури, включително и на френската. Навсякъде повече или по-малко адекватни образи подменят в масовото съзнание самите текстове. Проблемът е и в наличието или отсъствието на диференцирани представи, в това доколко по-специализираното възприемане успява да разчупи и да надхвърли неизбежните популярни образи.
Език и литература, 1996, № 3-4, с. 83-89.
- Николай Аретов
- Рецепция
- 13 Март 2011
- Посещения: 6125
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.