Френският романист Огюст Маке
в българския обществен дебат от средата на ХIХ век
При превода литературната творба попада в различен контекст, който може да я натовари с нов, а понякога и напълно неочакван смисъл, който да няма никаква връзка с авторовата интенция. Подобни трансформации са нещо типично в случаите, когато чрез превода чуждата творба преминава голяма хронологическа дистанция или когато попада в много различна социална среда. Нещо подобно се наблюдава при преводите на френски произведения на български език през епохата на националното възраждане. Тази епоха обхваща ХVIII и почти целия ХIХ век, но френски творби започват да се превеждат през 40-те години на ХIХ век.1 Обикновено това са по-стари текстове, възприемани като класически, като подборът им се определя от нуждите на образованието, от статусът им на образци или от някакви сходни социални нужди, които присъстват в двете култури. Сред “класиците” най-рано възниква интересът към Мармонтел, Фенелон, Бернарден дьо Сен Пиер, по-късно към Волтер, Льосаж и др., а сред съвременните автори интересът се насочва към Ксавие дьо Местр, Александър Дюма, Йожен Сю, по-късно към Жорж Санд и т. н. Появяват се и някои по-малко известни автори на популярни романи.2 Сред тях е и Огюст Маке3, на когото са посветени тези страници.
Друг тип промени настъпват, когато литературната творба попадне в периодичния печат. Напоследък твърде често ни припомнят познатия афоризъм, че едно събитие става събитие, когато попадне в медиите. По-малко афиширан, но също доста разпространен е и аналогичният възглед, че едно литературно произведение (пък и въобще едно произведение на изкуството) се реализира пълноценно едва когато привлече вниманието на мощните медии, още по-добре - когато бива тиражирано от тях. Заслужава внимание въпросът какво как се променя литературната творба, когато попадне в медиите, което за ХIХ век ще рече - в неспециализирания периодичен печат и особено във вестника. Поне два взаимосвързани аспекта на разглеждания въпрос заслужават внимание. Единият е свързан със специфичния контекст, в който попада творбата, а вторият - с читателската нагласа, с която се възприема една творба в медиите. Особено очевидни са промените при преводните произведения, които очевидно не са замислени като част от този контекст, за разлика от не малко оригинални творби, които, особено през Възраждането, не просто са писани за периодичния печат, но често за определено издание, за определен брой, а в някои случаи - и с оглед на определени журналистически материали, с които се търси пряк или косвен диалог. С извънлитературни средства контекстът на периодичното издание внушава на читателите някакво свое значение на творбата и същевременно отхвърля възможността за каквато и да е множественост на значенията.
Приема се, че по принцип литературната творба е сложен обект и свеждането й до някакъв тип “послание”, до целенасочено еднозначно въздействие от автор към читател е неправомерно, както е неправомерно и свеждането й до някое нейно конкретно възприемане, пък било то и привилегировано, защото е възприемане на съвременници, на специално търсен адресат, на висококвалифициран читател и т. н.4 От друга страна с основание е посочвано, че Българското възраждане като цяло се характеризира с относително по-висока степен на утилитарност, което ще рече, че изследвачите откриват в него доминиране на просветителски (и в тесния, и в по-широкия смисъл на думата) тенденции. Не рядко утилитаризмът се разбира малко стеснено, като сравненията се взимат от последвалите, а не от предходните епохи. Към утилитаризма може да се прибави и сходната му дидактична насоченост, откривана в голяма част от възрожденските творби. Друг е въпросът, че предметът, който се преподава и проповядва, не е постоянен. И ако подобно разбиране, въпреки многото уговорки, които то предполага, е валидно за възрожденската литература, то е не по-малко валидно за литературата в политическите периодични издания не само от времето на Възраждането. Нещо повече, през епохата на Възраждането, която се характеризира със синкретизъм на литературния живот (колкото и оспорима да е метафоричната употреба на този термин в този контекст) в известен смисъл публикуването на една литературна творба във вестник не води след себе си всички последици, които се наблюдават през други епохи.
И още една уговорка. Жанрът роман-подлистник (roman-feuilleton) по принцип заема по-особено място във вестника. Той може да не следва пряко тенденциозността на изданието, а да работи за нея като привлича читатели, нещо, което важи в пренебрежимо малка степен за другите литературни жанрове, публикувани в медиите. Възможно е дори дадено издание да съществува преди всичко заради подлистника. такъв е, струва ми се, случаят с възрожденския вестник “Зорница”, наричан от някои изследвачи “списание”, които излиза в Браила през 1860 г. Основният материал в него безспорно е печатаният като подлистник роман на Йожен Сю “Скитникът евреин”, преведен от редактора на изданието Христо Ваклидов.
При една преводна творба, специално подбрана за някое периодично издание, което е потопено в парещите проблеми на своето време, може да се очаква някакво особено допълнително обвързване с политическата линия, поддържана от редакцията или издателя. Такъв по презумпция е случаят текстовете, които се появяват в списваният от Драган Цанков вестник “България”5, който се възприема като изразител на позицията на онази част от обществените дейци, които защитават идеята за сключване на уния с католическата черква като средство за решаване на актуалния по това време въпрос за черковно отделяне на българите от Вселенската патриаршия, възприемана като “гръцка” и “антибългарска”. Вестникът и неговият издател се радва на известна подкрепа от страна на чужденци и чужди институции и това му позволява да е едно от най-критично настроените към статуквото български издания, излизали в рамките на Османската империя. Това е и една от причините за неговата популярност сред читателите.
“България” не отделя място на традиционните за епохата книжовни рубрики. Всъщност литературните материали тук са малко, не особено сполучливи и по правило не привличат интереса на литературните историци. (В скоби казано този вестник и особено неговата политическа линия е доста тенденциозно осъждана не само от съвременниците, но и от по-късните изследвачи, но не затова ми е думата сега.) Малко неочаквано “България” започва да публикува като подлистник един роман - “Дълговете на сърцето” от Огюст Маке”6, който след като излиза доста редовно няколко месеца, изведнъж прекъсва без видима причина и на неподходящо място. Преводът, който не е подписан, вероятно е дело на Иван Ваклидов, един от редовните сътрудници на вестника и брат на Христо Ваклидов.
Романът на френския писател Огюст Маке, поне според хронологията си, е представителен за най-новото във френската литература, като подобна актуалност едва ли има прецедент през Възраждането. Мотивът, който определя избора на романа, не е много ясен. Логично е при един вестник като “България” да се предполага някаква политическа причина, която може да се търси и н ненапечатаната част но творбата, може да е свързана с героите - руснаци, а и с историческите събития, на чийто фон се разиграва сюжетът. Като третостепенен детайл например се споменават боевете при Силистра, вероятно от времето на Кримската война.
В отпечатаната на български част от романа сюжетът е съсредоточен около любовните преживявания на младия Арман дьо Биерж. На места е въведена тайнственост, някои съвпадения и събития имат логично обяснение, за което читателят се досеща, но то не е разкрито, явно остава за недостигналия до българската публика финал. “Баронката” Шондрей замисля изключително изгоден за Арман брак с богатата Луциана. Но младежът е увлечен от екзотичната руска княгиня Калиста Новоричин. Избухва война, руснаците заминават, Калиста тайно остава в Париж, където я посещава Арман, но скоро и тя е принудена да напусне Франция. Младежът тъгува, завладян от спомени посещава къщата, където е живяла Калиста, но открива там Луциана, която му разкрива предишните брачни планове и непресекналите си чувства. Постепенно отношенията между двамата се задълбочават, подготвя се годеж. Но най-неочаквано пристига писмо от Калиста, която моли Арман да замине за Полша с твърде деликатна мисия. Тайно от Луциана Арман заминава... Читателите са лишени не само от последвалите перипетии, но и от развръзката.
В “Дълговете на сърцето” съвременниците вероятно са виждали (или е трябвало да видят) изображение на един друг и несъмнено по-привлекателен живот, който се разиграва в Париж и въобще в емблематични за престижната Европа места. Определящото в този живот са високите чувствата, романтични и строго лични, които са в контраст с делничния бит на българина (а и едва ли само на българина) и неговото мислене в категориите на колектива и общността. Не без известно заостряне може да се каже, че с “Дълговете на сърцето” вестник “България” индиректно заявява на своите читатели: възприемете унията, възприемете нашите идеи и вие ще станете част от този привлекателен свят, ще имате щастието да изпитвате подобни чувства, да сте герои на подобни драми, да живеете подобен живот.
С униатските си идеи “България” спори практически целия тогавашен печат, използвани са всички известни средства за разгромяване на противника. В полемиката се включва и редактираното по това време от Тодор Бурмов списание “Български книжици”, едно издание, което има отношение към българската литература и което от умерени позиции ратува за самостоятелна българска православна църква. Там - в брой 5 за 1860 година - т. е. едновременно с “Дълговете на сърцето” е отпечатан простичкият “селски разказ” “Любовниците на воденичарката”, преведен от Константин С. Загорский, вероятно от гръцки, ако въобще става дума за превод. Имената на персонажите и средата, в която се развива действието, могат да бъдат възприемани както като гръцки, така и като български.
В този разказ дядо Иван - “Константинов баща... един от най-добрите земеделци в село Б.”, иска да ожени сина си за воденичарката Роза - хубава и жизнена двадесетгодишна вдовица. Тя е склонна да приеме, но младежът желае да учи живопис в Атина. Роза съветва бащата да се съгласи, според нея младежът скоро сам ще се върне. Константин е развълнуван от красотата на воденичарката, но не се отказва от намеренията си, които хубавицата привидно одобрява. Атина обаче не му донася щастие, младежът вече мисли за връщане, когато получава писмо, в което воденичарката му съобщава, че ще се омъжи за баща му. Константин веднага се връща, опитва се да разубеди мнимите младоженци и “понеже всичко е вече готово”, предлага сам да поеме ролята на жениха...
В разказа се съдържа открито и съзнателно противопоставяне, дори пародиране на романтизма като светоглед и житейско поведение, пък и като естетика. При това става дума за същия романтизъм, който се открива в “Дълговете на сърцето”. Той е представен като мода, близка до по-общите за възрожденците понятия като “европаизъм” и “криворазбрана цивилизация”, обсъждани и критикувани широко точно по това време. Романтизмът се приема и като вариант на градската изтънченост и поквара, противопоставени на селската жизненост и трезвомислие.
Смисълът на противопоставянето в “Любовниците на воденичарката” се забелязва още по-отчетливо в представянето на любовта. Доколкото ги има, чувствата са изтласкани на по-заден план, героите не са изцяло обсебени от тях, не леят традиционните сълзи. Нищо в текста не ни кара да вярваме, че енергичната Роза е влюбена в Константин, за нея бракът е изгоден от материална гледна точка и представлява по-скоро изход от нежеланата вдовишка самота. Доколкото съществуват чувства у Константин, те не само не са подчертани, но и са нещо второстепенно, примесени са със засегнато самолюбие, а и със зреещата в него идея, че Атина, живописта, декадентските черни дрехи и въобще романтичните изблици са се оказали младежки увлечения, които трябва да се изживеят, ако не и погрешен път, по който користно е тласкан от мними приятели, които присъстват в текста.
Както често става при полемиките и тук противопоставянето не е насочено директно към високите образци на романтизма, а към някаква тяхна карикатура, към епигоните, в случая - към балканските представи за романтизма, към книжовната практика на домашната сантиментално-романтична книжнина. Отсъствието на явленията, на които творбата се противопоставя, е характерна черта на преводната литература от времето на интензивното “ускорено” развитие - подобни отсъствия не са изключения за българското културно развитие. Това е и една от причините за специфичното “размито” присъствие на сантиментализма, а и на романтизма в българската книжнина - липсата на отричаните или отхвърляните явления лишава тези течения от необходимите опорни точки, от които да се оттласне развитието им.
В случая се оказваме пред едно от малкото изключения. Докато предходната книжнина в общи линии не съдържа идеите, които “Любовниците на воденичарката” отхвърля, то аналогията с “Дълговете на сърцето” се забелязва лесно. Изходната ситуация в двете творби - отхвърленото предложение за рационално обмислен брак, както и по-късното връщане към него, е подобно, сходни са и някои от детайлите. Коренно противоположни са средствата, с които се разгръща сюжетът, а и идейните внушения. В единият случай Париж и дори Франция се оказват тесни за поривите на героите, в другия - селото е достатъчно широко, а Атина - твърде далече. Противно на заглавието на френския роман разказът ни убеждава, че има по-важни неща от чувствата, мечтите и желанията. Има основания да се предполага съзнателно търсена полемика между две творби, поместени в издания, които (макар и с различна интензивност) отстояват различни политически позиции.
Появили се по време на най-разгорещените спорове по църковния въпрос в издания на две противостоящи групировки, “Дълговете на сърцето” и “Любовниците на воденичарката”, на основата на сходни сюжетни мотиви пресъздават различна среда - френска и балканска, градска и селска - и предлагат противоположни решения, определени от противоположни морални системи, които имат както битов, така и литературен, а и социален смисъл. В контекста на българския обществен живот от 1860 г. те фактически спорят по принципния въпрос дали българския народ трябва да се предпазва или приобщава към европейската цивилизация, дали тя му е “чужда” или “своя”. Защото така или иначе преведената на български част от романа на Огюст Маке обективно представя на читателската публика непознати за нея бит и нрави, а също и морална система и естетика, които без да са представян открито като образец, като модел, не са лишени от известна притегателна сила, срещу която, вероятно обмислено, се противопоставя разказът “Любовниците на воденичарката” и в трите възможни плана на тълкуване - битов, обществено-политически и естетически. Пародирайки и дори окарикатурявайки романтизма и “европаизма”, той воюва за съхраняване на традиционни ценности и добродетели, разбирани както в нравствен, така и в социален, а и в естетически план.
Любопитно е, че докато за времето на Паисий и неговата “История славянобългарска” (1762), а и по-късно, чак до комедията на Добри Войников “Криворазбраната цивилизация” (1871) заплашителното чуждо се свързва с гръкоманията, то при “Любовниците на воденичарката” става обратното - в гръцката книжнина, дори в гръцкия бит и в гръцкия вариант на патриархална нравственост се търси противоотрова срещу пагубния “европаизъм”.
Какъв е политическият подтекст на разгледаната задочна полемика. В някакъв смисъл вестник “България” поставя на един ред няколко неща - унията, независимостта, за която той говори доста открито, европейската култура и съвременност, романтичният бунт и т. н. Разказът от “Български книжици” не отрича съществуването на подобен ред, но го представя пародийно. Европа (към която принадлежи и Атина) е користна и злонамерена, жаждата за нещо ново, желанието да се разчупи традиционния стереотип, романтизмът, романтичният бунт, пък и изкуството едновременно се оказват ако не користни машинации на чуждото, което иска да похити невинността ни, то поне опасни младежки увлечения, с които здравият разум умело се оправя, не без известна хитрост, която стои някъде около размитата граница на почтеността. С подобни средства “здравият селски разум” ще се справи и с другите идеи и стремежи, които могат да се идентифицират с бляновете на героя от “Любовниците на воденичарката”. Подобна е стратегията и на традиционализма и затварянето днес, въпреки многото и сериозни различия не ни дават основания да изравним общо взето благовидно изглеждащите ни днес вчерашни консерватори и техните идейни правнуци.
И двете разглеждани творби не са събития в литературния живот и не са привличали вниманието на изследвачите. Струва ми се обаче, че не само по обема и връзките си с една оценявана като особено престижна съвременна европейска литература недовършеният подлистник на вестник “България” заслужава внимание. Както бе дума той предлага образец, от който българската оригинална и преводна литература има нужда, не толкова защото се стреми да го възприеме, колкото защото се опитва да се оттласне от него. От своя страна тенденциозността на разказа от списание “Български книжици” спомага за изграждането и осмислянето на пародията, от която културата се нужда не само в средата на ХIХ век.
И двете творби са натоварени с допълнителна тенденциозност в български контекст. В единия случай (“Дълговете на сърцето”) тя е по-слаба, но затова пък едва ли има много допирни точки с авторовите инвенции или с възприемането на романа от френската публика, за която той е предназначен. От друга страна тенденциозността на “Любовниците на воденичарката” е по-пряка и по-директна, въпреки че “Български книжици” е несъмнено по-слабо ангажираното с някаква политическа линия издание. Нещо повече, на неговите страници са публикувани други преводи на Иван Ваклидов, който скоро ще стане католически свещеник, за да изчезне напълно от полезрението на изследвачите, а това едва ли е особено справедливо. Изглежда обаче по-силната, победила политическа линия по правило прониква в повече и по-разнообразни издания, а и не е склонна да преосмисля своите пристрастия.
Реално полемиката между двете творби се определя от допълнително вложения в тях политически подтекст, който вероятно е и основната причина за публикуването им именно в този контекст и в този момент. Въпреки че я осмислят по различен начин двете творби разиграват и една по-универсална драма с литературен сюжет - детронирането на романтизма. Така че тенденциозният подбор всъщност неволно спомага и за въвеждането на идеи, които се отнасят преди всичко към сферата на културата. При това някои от контекстово определените аспекти на смислите на двете творби имат твърде косвена връзка с “автентичното” им значение. Доколкото отдалечаването на творбата от първоначалните смисли, нейното стесняване и допълнителното й натоварване с някаква политическа тенденция е характерно въобще за съдбата на литературното произведение, попаднало в печата, то възникването на допълнителен неполитически смисъл е по-скоро явление, специфично за Възраждането, за по-ранните етапи от развитието на модерната култура.
Идентичности. Отражения. Игри. Юбилеен сборник в чест на проф. Симеон Хаджикосев. Съст. Кл. Протохристова, А. Личева, О. Ковачев. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2004, с. 330-344.
- Николай Аретов
- Рецепция
- 15 Март 2011
- Посещения: 5052
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.