Имаше навремето подобна рубрика във в. „АБВ” и нерядко тя представяше задълбочено различни издания. Ще се опитам да се възползвам от този критически жанр, за да представя първите книги на трима относително млади изследователи, на които имам удоволствието (и не само удоволствието) да бъда редактор. Редакторите обичат да правят разни уточнения и аз няма да избягам от тази практика. Първото е към определението „млади” – както е известно, в началото всички го приемаме (не без известно основание) за проява на снизхождение, по-късно му се радваме, ако случайно го получим. Та тримата изследователи – Анна Алексиева, Николета Пътова и Николай Папучиев - са „млади” в един все пак условен смисъл, всъщност и тримата са навлезли в науката, не само заради образователната и пр. степен „доктор”, но и заниманията си с наука. Николета и Анна работят в Института за литература (БАН), от години Николета преподава и в Софийския университет, където работи и Николай; той също за кратко бе в Института преди години, но преподавателския му път преминава през Югозападния университет и Университета в Люблин, струва ми се, че полският му опит се долавя в книгата му, не само в библиографията към нея.

И още едно задължително уточнение. Книгите на А. Алексиева и Н. Пътова са спечелили конкурс на Фонд „Научни изследвания” и са подпомогнати от него, за което издателството е благодарно.

Много изкусително е три първи книги, появили се практически едновременно, да бъдат обединени и това да стане повод за удобната реторика, свързана с „нова вълна”, „поколение” и пр. Ще последвам примера на Одисей и няма да се подам на изкушението. Трите монографии наистина имат общи черти, но би било пресилено да се търси в тях някаква манифестна проява, някаква обща методологическа база или пристрастия към определен тип явления. Така ще пропусна щанса да се самообявя за лидер на някаква реална нова и новаторска научна общност.

Във време, когато излизат немалко книги, които претендират да бъдат научни, да казват нова дума, а всъщност просто обслужват „академичното израстване” на авторите си и тяхното самочувствие, изследванията на Папучиев, Пътова и Алексиева категорично и очевидно са полезни издания, които имат какво да дадат на читателите. (Бих си позволил да подхвърля в скоби, че подобна полезност е принцип на „Кралица Маб” при подбора на публикуваните заглавия, особено пък в сферата на хуманитаристиката.)

Очевидната полезност на трите книги е в това, че те оглеждат цялостно един проблем и един корпус от текстове и ги анализират цялостно от избраната гледна точка. Най-ясно е това в „Българската поезия от 40-50-те г. на XIX век. Роли на субекта”, която завършва с едно наистина много полезно библиографски приложение. При „Фолклор и национална култура” проблемът също е ясен, но корпусът от текстове, които могат да бъдат привлечени, е практически неизчерпаем. Папучиев е направил сериозен подбор, който представя същността на разглеждания процес, надявам се и вярвам, че ще продължи да разширява разглежданите текстове и явления, които предполагат много повече от една монография. При „Драматургия на българското” корпусът от налични текстове също е разгледан цялостно, като акцентът е поставен върху един съществен проблем – националната идентичност, нейното изграждане чрез драматургията и проявите й театралните пиеси от периода. Всъщност авторката открива само три драма, при които проблемът за националната идентичност не е актуален, но ги разглежда сбито в края на труда.

Втората обща черта, която сближава трите изследвания, и за която си дадох сметка сравнително късно, е сходния начин, по който тримата автори изграждат своята типология на разглежданото от тях явление. Сходен, но не идентичен, Алексиева е готова по-радикално да се отграничи от познатите анализи, Пътова е по-близо до традицията, но също предлага своя гледна точка. Но и в двата случая се очертават интересни фигури, с помощта на които наистина можем по-добре да осмислим явленията. Донякъде като провокация Алексиева започва анализа на възрожденската поезия с Любовника и представя две или дори три малко очаквани по отношение на точно този период негови проявления, които свързва с „куртоазната ритуалност” и меланхолията и „авантюрната сладострастност”. Втората глава е посветена на „Дионисовия човек” и едва след това идва „Мнемоничният субект” - един нов термин, който не е съвсем безспорен, но явлението е несъмнено, а анализът навлиза в дълбочината му. Едва след всички тях идва предпочитаният от традицията Гражданин, а Бунтовникът основателно е останал за епилога, тъй като и същинските му прояви са от следващите десетилетия.

Н. Пътова изгражда подобна типология, за да обедини и анализира драматургията от един по-продължителен период. При историческите сюжети за нея се оказва важно и полезно да види героят като Божество, като Пророк/Проповедник, като Владетел/Военачалник или като Предател. При драмите със съвременни сюжети възможностите за типологизиране са по-ограничени, включително и в сравнение с поезията от същата епоха, а дори от предишните десетилетия. Ако чете едновременно двете книги човек стига до трудните въпроси защо в поезията има такъв широк спектър от любовници, докато драматургията като че ли е по-срамежлива. Дали това е особеност на епохата, или на жанра, а може би и нещо друго. Защо когато стане дума за поезията от това време в съзнанието ни изскача „Изворът на Белоногата”, а при драматургията – „Криворазбраната цивилизация”.

Проблематиката, към която се насочва Н. Папучиев, е доста по-различна и предполага друг подход. В неговото изследване обобщението доминира над типологизирането. Авторът следва актуални идеи в антропологията и етнологията от втората половина на ХХ и началото на ХХI в. (Кл. Гиърц) и анализира смяната на парадигмата, преодоляването на литературоведския, текстовия подход към фолклора и насочването към народната култура като система. Много интересен е близостта на Папучиев с подхода на Ан-Мари Тиес, близост, която възниква от общ начин на мислене и едва след това, малко преди завършването на труда, продължава със запознаването с френското изследване. Наред с всичко останало, във „Фолклор и национална култура” се открива ясна полемика с безспорни български авторитети от близкото минало. Ще оставя на читателите да отрият кои са те, бих прибавил, че Н. Папучиев, за разлика от други относително млади изследователи (ако искате, за разлика от А. Алексиева, например) по характер винаги ми е изглеждал по-скоро като човек, който не търси конфронтацията и е готов да замълчи и дори понякога да отстъпи, но трудът го представя и като сериозен полемист.

Трудът на Папучиев попада в една линия с актуалните и ценни днешни проблематизации на научните дискурси, най-представителни за мен са солидните изследвания на Р. Даскалов и Алб. Хранова. По-плахо към тази линия се приближава и Н. Пътова със сравнението между драматургия на историческа тема и учебници по история, както и с наблюденията върху „Сътворяването на химна” или върху по-новите продължения на познатите сюжети.

Не бих искал да пропусна и една друга особеност на книгата „Фолклор и национална култура”. Тя разглежда явления от различни сфери на културата, на високата и популярната култура, които се носят от различни канали и „медии” – от академични студии и фолклористки публикации през музеи училища и учебни програми до радиопредавания, а и до масови представи. Сходен стремеж за разширяване на изследвания материал с непредставителни образци на „ниското” и „масовото” се открива и при Алексиева, особено при аналогиите с по-нови явления.

Дългите представяния не винаги са интересни за аудиторията, а и един редактор (ако предпочитате – издател) по-правило предпочита да не изчерпи проблематиката на книгата (а в случая те са три), за да заинтригува потенциалните читатели, а защо не и купувачи.

 

Анна Алексиева. Българската поезия от 40-50-те г. на XIX век. Роли на субекта. София: Кралица Маб, 2012.
Николета Пътова. Драматургия на българското: Националната идентичност във възрожденската драма. София: Кралица Маб, 2012.
Николай Папучиев. Фолклор и национална култура. София: Кралица Маб, 2012.

• Предишна
• Следваща