Александър Караманов

Непознатият Александър Караманов. Поезия. Есета. Дневник.
Предговор, подбор и бележки Ал. Йорданов. Инст. за литература – БАН, София: Век-21-прес, 2018.

Достойно и красиво е да върнеш в литературата, още повече - за пръв път да въведеш някое забравено име на значителен, но пренебрегван по някаква причина автор. За изследователите, които се занимават с по-далечното минало, това може да бъде откритие, с което заслужено да се гордеят. Въвеждането дори на отделен непознат текст, установяването на авторство – това си е белег на професионализъм, към който практически всички се стремят. Разширяването на корпуса на националната култура е, или поне се възприема като патриотично дело, и стремежът е това разширение да продължи, да се допълва с нови автори и текстове, да се защити българската принадлежност на престижни имена от миналото. Увлеченията, разбира се, са неизбежни, нерядко комични, особено когато става дума за някаква дълбока древност; донякъде успокоително е това, че не са само нашенски. Малко по-различно изглежда положението при близкото минало. Винаги е имало незаслужено пренебрегвани автори. Опасявам се, че така ще си и остане, дано поне пренебрегването и отхвърлянето не е по политически причини и не е осъществено с механизмите на цензурата. Винаги ще тече и обратния процес – изваждане на светло на забравени, пренебрегвани, отхвърлени автори. Процесът е малко по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Няколко неща трябва да се имат предвид.Първо, субективността на преценката, особено когато става дума за приятел, за човек, с когото си споделял младостта.Второ, много често има въвеждането на непознатото до момента име е заредено с някакъв полемичен (да не кажа политически) елемент, желание да се репликира, да се уязви опонент (по правило човек, който е имал властта да попречи на таланта).Трето, ролите на откривателя на непознатите и на защитника на ощетените несъмнено са благородни. Затова и влизането в тях е много привлекателна цел, осъзната или не.


* * *
Александър (Ацо) Караманов (1927-1944) е непознат за българската публика поет. (Все пак името присъства в българската Уикипедия от 2006 г.) По-различно е положението му в Република Македония, където той се радва на няколко посмъртни издания, творчеството му е обект на разгърнати изследвания и високи оценки. Доколкото ми е известно, творчеството му не е издавано и коментирано в други страни и на други езици, извън няколко спорадични споменавания в други езикови варианти на Уикипедия (руски, английски, арменски, съвсем бегло – украински), дело на автори от Република Македония, може би – и от България. В пространната и задълбочена въвеждаща студия на Александър Йорданов поетът Александър Караманов е цялостно и обективно представен, като закономерно е поставен акцент върху това, че основната част от написаното от младия автор е на книжовен български език, а другата, по-малката, част – на сърбохърватски. Трудно може да се добави нещо повече от казаното от Ал. Йорданов по този проблем, затова и го оставям настрани, сигурен съм, че други ще се фокусират върху него. Тук бих искал да спомена единствената ми бележка към това много добре направено издание. Тя е свързана с текстовете на сърбохърватски, които са дадени в превод, като преводачът не е посочен. В приложението, което представлява пълен опис на архива на Карамански, нещо много ценно за бъдещите изследователи, има и отделни фрази (главно заглавия), дадени в сърбохърватския им оригинал, но вероятно някакъв по-разгърнат образец би бил полезен за част от читателите на книгата. Азбучна истина е, че всеки превод, дори и най-добрият, променя оригинала, може да пропусне нещо, а може и да прибави, да го доразкраси, повече или по-малко успешно.(Ако отворя една скоба, бих казал, че потенциалните читатели вероятно могат да се разделят на няколко групи. В първата ще са непрофесионалните ценители на поезията, които ще я разгърнат май-малкото от любопитство. Втората ще са изследователите, които вероятно ще потърсят оригиналите, не съм сигурен, че ще ги намерят лесно извън архива, защото пък изданията в Република Македония текстовете на български език са преведени на македонски. По тази причина българското издание ще е много полезно и на македонските изследователи. В третата, вероятно ще има и малобройна група непрофесионални читателите, които биха искали да се запознаят с образци от оригиналите текстове, без да смятат да се потапят в някакви филологически изследвания.)

Представяният от книгата Ацо Караманов представлява интересен казус и извън езиковите и национални спорове. Това е един съвсем млад човек, загинал ненавършил 18 години, страстен любител на литературата, който не е публикувал нищо приживе (поне не под свое име, сестра му разказвала, че негови ученически стихове са излизали с нейното име). Смъртта на млад поет е несъмнено много разпространен романтичен мотив, който създава ореол около името на автора. Този ореол е още по-ярък, когато поетът е загинал в някаква борба, в случая с Караманов – като партизанин, ранен от немски войници. Конкретните обстоятелство от трагичната гибел остават на заден план, какъвто впрочем е и случая с Байрон, загинал наистина млад, но все пак на 36 години в Месалонги през 1824 г.Едно друго извънлитературно обстоятелство спомага за популярността на Ацо Караманов в Република Македония – той е приятел с бъдещи влиятелни литературоведи. Негов съученик е бъдещият професор по литература и негов първи издател Радивое Пешич (литературен мистификатор, по думите на Ал. Йорданов). Негов най-близък приятел е бъдещият академик и сериозен литературовед Милан Ѓурчинов. Ацо му посвещава поемата си „Приказка“ („На моя другар Мишо“), рисува го в тетрадките си. Десетилетия по-късно Ѓурчинов ще пише вдъхновено за него, ще го нарича „македонският Рембо“ (според мен малко пресилено), ще открива „симболистички и експресионистички“ елементи в поезията му, ще го разглежда в европейски контекст, ще го постави „мегу револуциjата и модернизмот“ и пр.И накрая. След края на Втората световна война македонската литература е в процес на формиране и има нужда от автори, още повече от млади поети, геройски загинали в борба за свобода. И Ал. Караманов добре се вмества, или бива вместен, в тази роля. Подобен дефицит едва ли може да се открие в българската поезия, през 40-те години в нея навлиза едно ново и ярко поколение, по-късно биват създадени и образа на геройски загинали борци.По традиция, която, доколкото разбирам започва от Ѓурчинов, и българското издание започва с най-впечатляващото стихотворение – „Псалом за m-elle Lily“ (1941). То е писано на сърбохърватски, не е първата творба на четиринадесетгодишния поет, ние го четем на български. (Намирам го в интернет, но също в превод, на македонски)

Това е наистина впечатляваща творба, учудващо „зряла“ за възрастта на автора си, който наистина си играе иронично с общи места в любовната лирика, умело въвежда думи на френски, споменава Франсис Жам (подобно на Димчо Дебелянов) и пр. Позволявам си да мисля, че зад стихотворението не стои някакво лично преживяване на поета, че m-elle Lily едва ли съществува. Натам насочват и много от записките в дневника на Караманов, които разкриват един не толкова влюбен, колкото амбициозен млад литератор, който чете страстно, стреми се да осмисли литературата, да овладее изразните ѝ средства, да се наложи като поет. И в „Псалом за m-elle Lily“, както и в други творби, той е успял, например графично раздвиженото а ла Маяковски „Танго ноктюрно“.

Дневникът разкрива една друга любов на Ацо, която носи не само носи друго име, но и е от по-късно време – Наталия/ Наташа, 1944 г. Предишната година той пише писмо до друга девойка (Христика Якимова), на която посвещава и „Стихове за тая, която обикнах“ („на Хр. В. Як.“) Очевидно тук става дума за реални девойки, за които Ацо пише (в стихове, в дневника, в писма), като влиза в модели, извлечени от литературата, която чете. В едни случаи това може да са конкретни автори (Смирненски, Есенин, Сл. Красински, Вутимски и др.), в други – характерни поетични жанрове, форми, изразни средства. И младият поет несъмнено търси в различни посоки, затова и веднъж може да заговори за любовта (а в дневника – и за „еротиката“ и „нагона“), в други – за стремежа си да избягва жените. В едни случаи ще разсъждава за смъртта и желанието да сложи край на живота си, в други ще потърси красотата на света. В ученическо съчинение ще отхвърли категорично всички модернизми и ще предпочете Вазов, Ботев и Достоевски, другаде обаче ще се опита да извлече нещо от бунтарите срещу установеното в литературата, и т. н.

При проникновените си самонаблюдения А. Караманов открива в себе си три личности – поет, скептик и човек – болезнено чувствителен, меланхоличен и нервен, най-труден за опознаване. Вероятно най-философския му текст, определен като „стихотворение в проза“, е „Животът ми е дълга одисея“. Да припомня, писано е от младеж, който не е навършил осемнадесет години. Накъде ли би се насочил поета ако одисеята му не бе прекъснат в една тъй ранна възраст?