Редакторът представя

Мария Пилева, Бунт, надежда, изкупление: Англоезичните преводи от българския ХІХ век. София: Кралица Маб, 2018. Мария Пилева, Бунт, надежда, изкупление: Англоезичните преводи от българския ХІХ век. София: Кралица Маб, 2018. 

Монографията на Мария Пилева представлява преработена дисертация. По традиция от подобни книги се очаква задълбочено и цялостно разглеждане на някакъв проблем, стъпило върху библиография, която се приближава до изчерпателност. Тази традиция като че ли позапада в последно време, в случая тя е не само спазена, но, в някакъв смисъл, и надхвърлена, поне що се отнася до наистина респектиращата библиография, използвана за написването на труда. Наред с множеството цитирани изследвания, в края са посочени и други, посветени на разглежданите проблеми, които не са пряко споменати в текста, но идеите им са взети предвид, или просто биха били полезни за следващите изследователи. Не липсват, разбира се, и обичайните споменавания на важни за автора трудове; важни по различни причини – било защото са престижни, било защото заемат някакви важни позиции и т.н.

По правило се въздържам да използвам определения като „изключително“ и „необикновено“, дори понякога си позволявам да критикувам колеги за безкритичното и лековатото им приписване на различни книги, текстове и изяви. В случая обаче определението „необикновена“ ми изглежда уместно. Трудът на Мария Пилева наистина се отличава от останалите изследвания не само в полето на рецепцията, но и на актуалното българско литературознание (а може би и не само на актуалното) по своята гледна точка, която е недвусмислено, макар и не натрапчиво, обвързана с религията и конкретно с протестантството. Наистина, в последните десетилетия в България стана едва ли не модно да се разглежда литературата през призмата на религията. Кога успешно, кога не толкова. В общия случай под религия и християнство авторите имат предвид православие, вероятно някои – и католицизма, въпреки че ще се затрудня, ако трябва да посоча примери. В случая имаме литературоведска книга, замислена и написана от протестантска гледна точка, което е непривично, извън историографските трудовете, посветени на дейността протестантите на Балканите.

Обяснимо е предпочитанието на труда към едно максимално широко разбиране на това що е мотив, както и на това що е „религиозен мотив“. Нещата до голяма степен се изясняват чрез приложените в текста и особено в края таблици, който представят всички разглеждани мотиви в творбите и тяхното присъствие (или отсъствие) във всички преводи. Разработката е респектираща и не буди никакви възражения, за бъдещата работа на авторката бих препоръчал да държи сметка за наличието на разглежданите мотиви в културата преди и извън Библията, по въпроса има огромна литература, личи си, че Пилева до голяма я степен познава. Избраното решение е логично и основателно, тъй като насочването на погледа извън аналогиите с Библията би увеличил и без това значителния обем на текста. И все пак, „мотивът за смъртта“, за „поруганото тяло“, за „пътят“, за „духовното пътуване“ и пр. са доста по-древни от християнството и се откриват и в нехристиянски култури, поне някои от тях – във всички култури. Извън това, мотивите от Стария завет са споделени от трите Авраамически религии.

Четирите разглеждани творби, върху които се съсредоточават наблюденията - „Робинзон Крузо“ на Д. Дефо, „Чичо-Томовата колиба“ на Х. Бичер-Стоу, „Коледна песен“ на Ч. Дикенс и „Пътешественикът“ на Дж. Бъниан - са разгледани според хронологията на появяването им на български език и до голяма степен изчерпват проблематиката. Би могло, разбира се, да се включи е един друг кратък текст „Покрестението на едного свещеника Исидин” (1845), откъс от роман на Булуър-Литън, който е съвсем пряко свързан с Библията.

Преди десетилетия и в едно по-различно време съм се опитвал да разглеждам българската рецепция на „Робинзон“, познавам и обширната литература по проблема. Но наблюденията на Пилева до голяма степен не само разшириха, но и преобърнаха представите ми за романа. Авторката несъмнено предлага своя, при това компетентна и мотивирана гледна точка. И то именно с изтъкването на „религиозните мотиви“ в него. За мен бе особено интересно сравнението с Ибн Туфайл и споменаването на късните „окултни“ книги на Дефо. Приносен характер има посочването на източниците, по които Ив. Богоров и Й. Груев превеждат творбата. Ценни са и наблюденията върху кореспонденцията около първите преводи на „Робинзон“.

Разглеждането на „Чичо-Томовата колиба“ в американски, европейски и особено в български контекст несъмнено разширява представите ни за тази творба и закономерно изтъква потискането на религиозните мотиви в нея (нещо, което Пилева основателно забелязва и при българската рецепция на „Робинзон“). Анализът на превода на Д. Мутев е задълбочен, точен и приносен, включително и с откриването на предполагаемия руски източник, използван, според Пилева, вероятно успоредно с английския текст. Тук, както и в другите глави, прави впечатление уместната предпазливост на Пилева, която избягва клопките на ефектните, но необосновани обобщения. Тъй като нямат пряка връзка с разглежданата проблематика (религиозните мотиви и българските преводи от ХІХ в.), някои по-нови интерпретации на „Робинзон“, които могат да бъдат определени като „постколониални“, остават само маркирани. В някаква степен нещо подобно може да се констатира и при „Чичо-Томовата колиба“, където са туширани по-радикалните интерпретации, които критикуват героя заради недостатъчната му „революционност“ и дори използват името му като нарицателно с подобен смисъл.

Представянето на Ч. Дикенс – „човекът, който изобрети Коледа“ и неговата рецепция в българската култура през ХІХ в. също е изчерпателно, разгърнато и с приносни моменти. Много интересният казус със „Светлое воскресение или Великден“ (1859-1860) е разгледан задълбочено, разкрит и е непознат досега руски източник – преработка на Алексей Хомяков. Сравненията между различните варианти (английски, руски и български) са прозорливи, като тук особено ясно се проявява умението на М. Пилева дискретно и аргументирано да оспорва някои констатации на компетентни изследователи, работили преди нея (в случая Вл. Трендафилов, другаде – Вл. Филипов и др.)

Не само защото от четиримата Дж. Бъниан е несъмнено най-малко разглеждания е нас автор, наблюденията за него на М. Пилева са особено ценни. Бъниан има важно място в английската, а и световната литература, а първият му български превод е аргументирано оценен от Пилева като значително постижение. При това става дума за прецедент – преводачът е американец (д-р Албърт Лонг), който сравнително късно научава български. Друг прецедент – първият превод е и най-пълен, а и превъзхожда по-късните. рията на този превод, която е сравнително добре документирана, а и малко известна. 

Ще си позволя накрая да се върна към общия дух на книгата (не намирам по-подходяща дума) и, тъй като представянето е организирано от Магистърската програма на Софийския университет „Преводач-редактор“, да спомена нещо за редакторската си работа. Несъмнено субективното ми впечатление хвърля някакви, може би въобразени мостове между разбиранията на авторката и начина, по който общувахме. Несъмненото трудолюбие се допълваше от мълчаливо и тактично отстояване на своята гледна точка, в което долавях, основателно или не, нещо от това, което като външен човек асоциирам с протестантството. Още когато четох дисертацията - първия вариант на труда – си позволих някои препоръки, с които М. Пилева като цяло се съгласи, но възприе частично. По време на работата върху книгата любезно и, отново ще кажа, тактично, възлагаше нови задачи и отстояваше своите позиции на автор, включително и по финансови въпроси. След десетилетия на редакторското поприще трябваше да си припомня това, което не пропускам да казвам на колегите от магистърската програма – редакторът трябва да може да потисне собственото си его и желанието си за изява и да отстъпва пред волята на автора. Същото впрочем важи и за преводача.
Искрено пожелавам успех на книгата. Тя го заслужава.

Думи при представянето на книгата в Софийския университет, 11 април 2018

• Предишна
• Следваща