Lucian Boia, History and Myth in Romanian Consciousness.
Budapest : Central European University Press, 2001, 286 p.

 

По стечение на съдбата, в момента, в който завърших един етап от изследването на проблема за българската национална митология, попаднах на книгата на румънския историк Лучиан Боя „История и мит в румънското [национално] съзнание”. Всъщност не става дума за обикновена случайност, тъй книгата ми бе любезно предоставен от Надя Данова, която е дълбоко съпричастна с моите занимания. Така или иначе, изкушението да съпоставя своите наблюдения с изводите на сериозен изследовател като Лучиан Боя е твърде голямо, за да му устоя. При това става дума за труд, който от една страна ми е концептуално близък, а, от друга, използва историографски инструментариум, който все пак се отличава от моя предимно литературоведски подход. Лучиан Боя, професор в Букурещкия университет, е авторитетен изследовател на съвременната митология, резултатите от наблюденията му предизвикват оживени дискусии в Румъния, публикувани са на френски, английски, немски.¹ Разглежданата тук книга има до момента четири издания в Румъния² и едно – на английски, подготвено от Централноевропейския университет в Букурещ. 

Румънци и българи са съседи от векове, имат общи елементи в историческата си съдба, които се откриват и в наши дни. В този смисъл познаването на актуалните трудове за Румъния е особено полезно за българските изследователи. Това общо положение важи в пълна сила за „История и мит в румънското [национално] съзнание” – много от изводите на автора се отнасят в пълна сила и до нас, остава сякаш само да се заменят имената и годините. От друга страна, съществуват забележими и заслужаващи внимание различия – румънците не са и не мислят за себе си като славяни, те не са били интегрална част от Османската империя, през втората половина на ХХ в. те в някаква степен се дистанцират от съветския блок и т. н. Всичко това се отразява върху тяхната национална митология и дава възможност при съпоставянето и с българската да се потърсят по-общите особености на митологичните представи през ХІХ и ХХ в.

Лучиан Боя не навлиза в пространно теоретизиране на използваните от него основни понятия, той се интересува повече от актуалния им политически смисъл. За него митът е „конструкт на въображението (което... не значи нито „реален”, нито „нереален”, а изграден по логиката на въображението), който служи да подчертае същността на космическите и социалните явления в тясна връзка с основните ценности на общността и насочен към осигуряване на единството на тази общност”. (p. 29) Това твърде широко работно определение позволява на автора да разглежда етногенетически теории, образи на ключови фигури и, до известна степен, на важни събития, които той открива на първо място в историографията в най-широкия смисъл на думата (исторически и квазиисторически съчинения, учебници, вестникарски статии и речи на историци), в политически документи, литературни произведения и пр. Всъщност, до голяма степен, трудът може да се разглежда и като критичен преглед на румънската историография.

Моите наблюдения върху българската национална митология не само се насочват преди всичко към литературни текстове, но и тръгват от една по-тясна представата за „мит”, която като че ли е по-близка до класическото разбиране, което вижда в мина разказ, сюжетна конструкция. От известна гледна точка, това е терминологично различие, мотивирано и от филологическата ми подготвеност; няма съмнение обаче, че структурите, разглеждани от Боя, съществуват реално, може да се дискутира само тяхното название.

Няколко са важните румънски митове, на които Боя се спира по-подробно и от различни гледни точки. Ще ги представя, без претенции за пълно анотиране на труда. Първият е етногенезиса на румънците и континюитета в техния исторически развой. Боя не само подчертава наличието на различни, до голяма степен конкурентни гледни точки и тяхното редуване във времето, но и основателно вижда в това широко разпространена особеност на националните митологии. Българският случай потвърждава това разбиране. И аналогиите съвсем не свършват до тук. Нашето „1300 годишно единство” и подхвърляните реплики за „първите европейци” имат още по-респектиращи румънски съответствия, при които се говори за 2500 годишно единство. Както е известно, основният етногенетически мит (foundation myth) свързва днешните румънци с даките, по-радикалните му варианти обаче присвояват цялата римска история и започват историята на Румъния с основаването на Рим през 753 пр. н. е. (p. 46 et passum). Това разбиране обаче поставя важния проблем за т. н. „тъмно хилядолетие” от изтеглянето на император Аврелиан Богдан Драгош през 274 до 1274 (предполагаемото управление на Богдан Драгош), който различните историци разрешават по различни, крайно любопитни начини. Най-далеч отиват предположенията за т. нар. „Пелазийска империя”, който от възникването си в Дакия около 6000 пр. пр. н. е. се предполага, че е процъфтяла при двама велики владетели Уран и Сатурн, когато е разпростирала властта си над Европа, Средиземноморието, Египет, Северна Африка и значителна част от Азия. (p. 97.)

Разглеждането на връзката между някогашните даки и днешните румънци е заредено с аналогии, които могат да помогнат за осмислянето на относително по-малко важните за българите връзки с някогашните траки. Крайно интересно е редуването на акцентите в дако-римското единство. Едни (т. нар. от Боя Школа на латинистите) ги поставян върху римляните и император Траян, докато други („автохтонистите”) предпочитат даките и Децебал.

Нека оставим настрани щекотливите въпроси за румънците южно от Дунав и за така нареченото „Румъно-българско царство”, основано от Петру и Асан (p. 114), както и крайно интересния проблем за славянските, българските и византийските влияния върху историята на румънците, разгледани от Боя, за да достигнем до проблема за единството на Влашко, Молдова и Трансилвания. Боя основателно твърди, че “единството е основен архетип”, въпреки че идеята за националната държава е само една от формите на това желано единство. „Заразени от националистически чувства историците често забравят, че това, което е основна ценност в съвременния свят, понякога дори най-висша ценност, избледнява и изчезва, когато се връщаме в миналото, в което доминират други представи и форми на единство” (p. 129) Всъщност днешните хора проектират своите представи за днешното единство (което е повече или по-малко въобразено) върху миналото. И това е особено ясно при румънците, но е валидно и за другите нации, включително и за българите. Всъщност значителните историци от миналото (например А. Д. Ксенопол) си дават сметка за това и често са доста въздържани при представянето на националното единство в исторически контекст. Това е нещо познато и в български контекст.

Ключова фигура в румънската национална митология, свързана с единството, е Михай Храбри (Витязул) (1558-1601) – князът, който успява за кратко (1599-1600) да владее трите територии, на които предстои да се обединят след три века в съвременна Румъния. Съпоставен с българската национална митология той като че ли съответства на Аспарух. Но и разликите са значителни, и те произтичат от различните исторически периоди. Оказва се, че в румънски контекст по-важна е фигурата на Обединителя (на трите територии), отколкото основателите на двете княжества (Влашко и Молдова).

Според Боя за румънския пантеон особено важна е фигурата на Спасителя, дори на спасителите, която се актуализира непрекъснато и се обвързва с едни или други исторически лица или съвременни политици. При това всички те са княжески фигури, дори когато не са формално короновани.

В реконструкцията на румънската национална митология, предлагана от Боя, няма конкретен герои и събитие свързани с покръстването. Това я отличава не само от българската, но и от много други аналогични европейски конструкции.

Интересен е случаят с големите фигури, споделяни от различни национални митологии. Класическият пример за южнославянските народи е Крали Марко. Частична аналогия предлага отношението към  трансилванския войвода Янчо (Янош Хунияди), който има известно присъствие и в българската национална митология. Споделянето му от румънци и унгарци става по непознати за нас механизми, а присъствието му в румънската национална митология следва свои цикли, които зависят от политическата конюнктура, и в крайна сметка Янчо „не е напълно интегриран” (p. 135-6) в румънската национална митология.

Без аналогия не само в българската национална митология е крайно интересната фигура на Влад Цепеш, очертала се не без външни въздействия (много популярния роман на Брам Стокър), която в един момент се издига до „бляскавата титла император на Изтока” (p. 179). Сходни функции, според Боя, изпълнява и молдовския княз Йоан Вода Храбри (1572-1574). Твърде различен, като митологическа фигура Йоан Вода, “унищожител на боляри”, все пак частично се припокриват в митологичен смисъл с българския Ивайло.

Румънската национална митология широко експлоатира митологемата за румънците като „защитници на Запада”, която далеч не е чужда и на другите християнски балкански народи. От друга страна, поради това, че Дунавските княжества остават формално независими васали на Османската империя, в румънската национална митология практически няма герои на национално-освободително движение, които да съответстват на българските Хаджи Димитър, Левски, Ботев, участниците в Априлското въстание (1876)... Друга особеност на румънската национална митология от ХХ в. е свързана със събитията от революционната 1848 г.

Всъщност румънската национална митология градира по привидно доста различен начин своите врагове (гърци, турци, руснаци, унгарци, а и българи). Престижният друг в румънски контекст също е различен. Боя разглежда редуването на френския мит и германския „контрамит”. По етнически причини славянският мит тук е чужд и обикновено се възприема като панславистка заплаха.

Вероятно най-шокиращата фраза в книгата е един цитат от големия румънски поет Михай Еминеску (1850-1889), която в превод звучи така: “Този, на когото чужденците са мили / кучетата да му ядат сърцето”, изведена и като заглавие на раздел. Съвсем както и другаде, румънската ксенофобия и омразата към другия е насочена както навън, така и към съседи и особено към другия в „своята” територия (цигани, унгарци и евреи). Оттук закономерно следва и румънския вариант на мита за Голямата конспирация и за усещането, че живеят в обсадена крепост (p. 175). Той не е чужд и на останалите балкански народи, може да се потърси аналогията с познатата фраза „От всички страни България граничи с български земи”.

Крайно интересни са и наблюденията в главата „В търсене на румънската душевност”, които предлагат аналогии към актуалната преди две-три десетилетия, и незаглъхнала още напълно вълна на български „народопсихологически” студии, есета и вестникарски статии. От друга страна по-новите изследвания на т. нар. „балканизъм” (Мария Тодорова, Милица Бакич-Хейдът, Весна Голдсърди и др.), които не са цитирани от Боя, биха разширили гладната му точка.

В динамиката на румънската национална митология през ХХ в. се открива и познатия в България пренасочване на комунизма към национализма. Той е съществен аспект от по-важния проблем за отношението на румънците към Другите, разгледан в пета глава. Оригинално и предполагащо по-разгърната мотивировка е обвързването на толерантността с нуждите на аграрната цивилизация (p. 153) и разглеждането на проявите на антиурбанистична митология, свързани с румънския автохтонизъм (в наши дни те могат да се разглеждат и през призмата на т. нар. от Я. Бурума и А. Маргалит „оксидентализъм”). В този контекст могат да се разглеждат и твърденията на различни изследователи, че „румънците не влизат в брачни отношения с чужденци” (p. 154), чиято аналогия в българската национална митология се разгръща в сложна картина на икономика на жените³, която вероятно има своите румънски съответствия.

Румънската история от края на ХІХ и първата половина на ХХ в. има много аналогии с българската. Една от тях е в короноването на чужди аристократи и тяхното сваляне. Но в България като че ли династическия мит не се разгръща в такава степен, не се среща и квази-династическия му вариант, откриван от Войа в отношението към фамилията Братиану. И един интересен конкретен случай. През 30-те години на ХХ в. се конструира така наречената „легионерска митология”, чийто пантеон има своите български аналогии.⁴ Сред тях специален интерес предизвиква великият дак Завдксис, който е своеобразен предвестник на християнството. (p. 214). В изковаването на тази фигура активно участва и много популярния Мирча Елиаде, чиито митологически трудове са последователно превеждани на български през последните две десетилетия, може би единственото изключение е книгата му De Zalmoxis B Gengis-Khan (Paris, 1970).

Представянето на комунистическата митология разкрива ясен общ модел, който Боя представя изчерпателно и който е напълно приложим към българската ситуация. На места румънският вариант стига до крайности, които помагат да се видят аналогичните процеси на юг от Дунава. Същото важи и за митологичните конструкции от последното десетилетие на ХХ в. В Румъния отново героизирането на демонизирани по-рано фигури е по-радикално.

Боя не пропуска да отбележи наличието на фалшификации като Chronicle of Huru (публикувана през 1856), Archonolgy of Moldavia, и двете „продукт на „фабриката за документи” на семейство Сион” (p. 48), фотомонтаж, в който главата на Чаушеску е включена сред тълпата от първомайска демонстрация от 1939 г. (p. 225) И през ХІХ, и през ХХ в. българската национална митология също прибягва до аналогични процедури.

Специално внимание заслужава “Три години по-късно: Предговор към второто румънско издание”. Тук не само са резюмирани основните тези и техните аргументи, но е представена и оживената дискусия, която трудът е предизвикал. Авторът коментира резултатите от проучване на общественото мнение за „най-важните исторически личности, оказали въздействие върху съдбата на Румъния” (p. 17). Няма съмнение, че подобно проучване на общественото мнение би дало интересни резултати и в България. Като цяло ситуацията отново напомня българската, но спорът е по-напрегнат. Това проличава и при скандала с учебниците по история, който се е разразил в Румъния в много по-голям мащаб, отколкото в България. Проблемът е универсален, но е особено актуален за Балканите, където съществуват и сериозни опити за излизане от него.⁵

Убеден съм, че цялата подобна дискусия предстои и в българското общество, което би спечелило от един по-трезв и рационален поглед към собствената си митология. В този смисъл, но не само в него, примерът с труда на Боя е полезен и насърчителен.

Исторически преглед, № 5-6, 2006, с. 198-202.
Études Balkaniques, 2007, № 1, p. 161-4. (На английски език)

• Предишна