По територия Белгия (30 000 кв. км., население 10 милиона) е чувствително по-малка от България, а от София се стига до Антверпен по-бързо, отколкото до Созопол, да кажем. И чужденецът се оправя комай по-лесно. А поводът да кажа това бе конференцията „Европейският съюз и историческите наследства на Балканите”, организирана от няколко академични институции. Основната, поне във финансово и организационно отношение е Университетски център Св. Игнатий в Антверпен (част от съществувалия доскоро католически университет, неотдавна всички университети в града са се обединили). Идеята и структурирането на проекта е на Центъра за югозиточно европейски изследвания към университета в Гент и на неговия директор проф. Раймон Детрез. Третата институция е Институтът за международна и европейски политика към католическия университет в Льовен. Всъщност първоначалната идея, до голяма степен съхранена, бе да се дискутира османското наследство на Балканите. За да съм напълно в синхрон с темата, взех един от романите на Орхан Памук и не съжалявах, въпреки че времето за четене беше малко. Но навлизането в повествованието на турския нобелов лауреат бе добро допълнение към чутото на конференцията. 

Събитието се случи на 16-18 ноември, но подготовката, разбира се, започна около половин година по-рано. Всичко това, ясно е, става преди приемането на България и Румъния (двете фокусни страни за конференцията) в ЕС (така, чрез съкращението бе представен Европейския съюз навсякъде в немалкото бумаги, съпровождащи подобно събитие). Казвам това, защото то обяснява и възможните реакции на известна свръхподозрителност, които се таяха в някои от колеги, видели тези бумаги – да не би пък скритият патос на цялата работа не е да се каже, че османското наследство прави българите и румънците непълноценни европейци. Всъщност такова нещо нямаше, поне не в Антверпен. Напротив, академичният диалог беше напълно равнопоставен, познатите стереотипи за Балканите и Османската империя бяха систематично проблематизирани, а аз се върнах с две интересни книги – една дисертация на холандката Джанет Сампимон „Изграждането на българското. Артикулирането на българската идентичност през ХІХ в. и неговия международен контекст” (Амстердам, 2006). Самата авторка, която всеки момент щеше да стане майка, изнесе доклад с актуална българска проблематика. Другата книга е много интересният за мен сборник, съставен от Р. Детрез и Питер Плаас, „Развитие на културните идентичности на Балканите. Конвергенция срещу дивергенция” (2005). Надявам се другаде да имам възможност да представя по-детайлно този сборник, в който има и сериозно българско участие (М. Елчинова и Б. Пенчев).

Първият панел бе посветен на разширяването на ЕС и по замисъл трябваше да представлява дискусия между хора, които по някакъв начин представят фокусните страни. Тя бе умело и красноречиво модерирана от Франк Делмарино, опитен и ерудиран политолог. Поради мълчалив отказ на посолството, България бе представена от Хелен Койман, холандска журналистка, авторка на наскоро излязла книга за нашата страна. Може би за добро, тъй като румънския дипломат защити присъединяването на своята страна с малко неадекватни за един академичен форум аргументи от типа на факта, че румънска актриса играла ролята на Мария-Магдалина в популярен филм. Не само моят интерес бе привлечен от изказването на Херкулес Милас – интересна личност, грък, роден в Истанбул, преподавател по турска литература в Гърция и по гръцка литература в Турция. Въпреки че със съставен от него сборник в момента се занимават съдебни институции в Турция, той упорито проблематизираше европейските стереотипи за тази страна.

Същинската академична програма започна с пленарните доклади на Бернар Лори (Париж), който предложи интересен паралел между османското и комунистическото наследство на Балканите, и на Майкъл Палере (Единбург), който съпостави икономическото развитие на България в рамките на Османската империя и след обявяването на независимостта. И двете тези – за общите черти на османската и комунистическата държава и за по-големите икономически възможности на поданиците на империята – са познати по един или друг начин у нас, но проблематизират традиционни историографски представи. Отсъствието на български участник предложи глътка въздух в напрегнатата програма и възможност за кратка разходка на здрачаване из чудесния Антверпен. Задължителните елементи в подобни обиколки са катедралата с картини на Рубенс и дегустирането на местната бира. (Според една реклама Белгия е „малка страна с велики бири”.)

Вечерният панел включваше, по думите на водещия Питер Плас, доклади на трима участници „тежка категория”. Франсис Томсън (Антверпен) умело модерираше заседанието, на което Александър Кьосев привлече вниманието на аудиторията с анализ на деосманизирането и модернизирането на София в десетилетието непосредствено след Освобождението, а Виктор Фридман (Чикаго) се спря на някои от чертите на балканската езикова общност.

Вторият ден започна с интересен преглед на различните тенденции в турското общество днес, предложен от Мурад Белге (Истанбул), допълнена от наблюденията на Х. Милас (Атина-Анкара) за връзките между етническа идентичност и изграждането на модерните нации с византийското и османското наследство. Денис Делетан (Лондон) говори за завръщането на Румъния в Европа, любопитен акцент в неговото слово бе предложената представа за взаимоотношението просветените западни експерти и жадните да разберат от тях истината за себе си местни хора. В последвалото представяне на млади изследователи, което продължи и през следващия ден, участваха 12 колеги от Белгия, Холандия, Румъния, Северен Кипър, Италия. Българското участие бе Марина Петкова, в момента учеща в Льовен. Денят завърши с посрещната с подчертан интерес и събудила много положителни реакции прожекция на познатия български документален филм „Чия е тази песен?” (2003, реж. Адела Пеева), английската версия на заглавието е категоричното „Тази песен не е ваша”. Оказа се, че мнозина от участниците познават филма, но го гледаха с удоволствие отново.

Третият ден започна с интересните наблюдения на Силви Ганглоф (Париж) върху отсъствието на имперски претенции и амбиции в турската политика от 90-те години на ХХ в. Интерес предизвикаха и основаните на теренни наблюдения на Магдалена Елчинова върху преформулирането на идентичността на турците от България, емигрирали в Турция. В този панел бе и моят доклад за амбивалентното отношение към османското наследство на Балканите днес.

В дискусиите, а и в неформалните разговори думата Европа и нейните производни бяха сред най-често използваните. Присъствието на ЕС се долавяше по най-различни начини, включително и българското участие в него. Но финалната вечеря, предложени конкретна среща с далеч не непознатата ни глобализация. Щедрите белгийски домакини ни заведоха в африкански на вид ресторант, в който можехме да избираме между месо от кенгуру и виетнамска риба, и двете полети с френско вино, а сред сервитьорите се оказа и български студент по политология в Брюксел.

Поетесата Мая Панайотова, преподавател в университета на Льовен и съпруга й Р. Детрез, бяха така любезни да ми покажат старинното градче Лиир, където очакваната тишина на бе нарушена от нещо като подобрена версия нашите панаири – сергии, люлки, колички и пр. Дали пък това не бе среща с хастара на прочутата белгийска мантия, с която намятат националния ни герой?

Литературен вестник, № 8, 28.02 - 6. 03. 2007.

• Предишна
• Следваща