Любен Каравелов дебютира като белетрист в Русия през 1860 г. с разказа „Войвода”. Неговите повести и разкази, писани в Русия, публикувани на руски и обединени в сборника “Страницы из книги страданий болгарского племени” (Москва, 1868) представляват обособен дял в творчеството му. Те са писани с ясната задача да спечелят съчувствието на тукашната публика за каузата на българския народ и с тях той си спечелва име на изявен писател и говорител на своя народ.

Обкръжен от аурата на авторитетен общественик и книжовник, Каравелов пристига в Белград през 1867 г. и веднага се включва в обществения и книжовния живот и то с творби с местни сюжети и посветени на местни проблеми – нещо, което не е характерно за годините, прекарани в Русия. От престоя в Русия е запазена само една творба с руски сюжет, и то останала непубликувана – “Разказ на една няня”. Предполага се, че Каравелов не я включва в “Страници из книгата за страданията на българския народ”, тъй като се отклонява от общата сюжетна и тематична насоченост на сборника. Не е ясно дали разказът е предлаган за публикуване в някое руско периодично издание. В Сърбия Каравелов пише на руски няколко белетристични произведения със сръбски сюжети, които веднага са публикувани на сръбски. Предполага се, че те са преведени от друг книжовник, който не е познавал добре руски език и е допуснал някои неточности. ¹

Най-рано появилата се и най-представителна за сръбския период в творчеството на Каравелов творба е повестта “Крива ли е съдбата”. Първата й част излиза в новосадското списание “Матица” през 1868 г., а на следващата година – и като отделна книга. От втората част, която може би не е била завършена, е запазен само фрагмент, който няма особена връзка със сюжета на първата част. Необичайността на повестта и фактът, че Каравелов не пожелава да я представи на българската публика, въпреки че несъмнено би могъл да го стори, не могат да не доведат до въпроса до каква степен “Крива ли е съдбата”, а също и “Сока” и “Наказал я бог” принадлежат на българската литература. Всички те са писани в чужбина и на чужд език (руски), публикувани са на друг чужд език (сръбски) и авторът не ги предлага на българската публика. Същото важи и за непубликувания руски “Разказ на една няня”. Контрааргументите са че те са писани от българин и че, въпреки всички отлики, имат връзки с българската литература. Въпросът остава открит.

Повествователната структура на повестта е усложнена. Основната част от творбата представлява пряко авторово повествование. В него е вмъкнат “Дневникът на Любомир Калмич”, който въвежда миналите събития, предисторията на сюжета. Всъщност историята на семейството на Любомир Калмич представлява вариант на познатия мотив за нещастната фамилия, поставен в контекста на борбата за национална свобода – бащата загива в битка, а майката е изнасилена от турчин. Не липсва и коварен владика, който обаче е “свой”, босненец и дори чичо на майката. Владиката Мелетие е откровен приятел на турците, предател на своите и дори крадец на наследството на Любомир.

Сюжетът на повестта до голяма степен стъпва на мотива за разделените влюбени, по-точно – на неговото начало, което би могло да се разгърне в различни посоки в непознатата ни втора част. Причината за разделянето на влюбените Любомир Калмич и Цая е познатото социално (или имуществено) неравенство, водещо до несъгласието на родителите, по-точно – на единствения жив родител, бащата на девойката Сава Йованович.

Същевременно “Крива ли е съдбата” се отличава рязко от по-ранните Каравелови белетристични творби не само с разполагането на сюжета в сръбска среда, но и с отдалечаването както от “хайдушките”, така и от “битовите” повести и разкази, повестта се разграничава и от мотивите за нещастната фамилия и разделените влюбени. Придържането към модела на Н. Чернишевски ² и А. Херцен ³ разкрива стремежа на автора да създаде една амбициозна “идейна” повест, в която героите охотно и пространно излагат своите възгледи за обществото, за градските нрави и на първо място – за съдбата на жената. Друга важна и нова за българския контекст особеност на повестта е откритото пародиране и противопоставяне на различни типове дискурси и повествователни стратегии. Сред тях пряко са назовани съвременни литературни модели, свързани с представи за това какво пишат поетите и списателите. Присъстващият в текста повествовател категорично се разграничава от тези модели и открито спори с имплицитния читател.

- А какъв ми е тоя поет и списател? – ще рече читателят. Вместо да почне да говори за любов, за цветя, за райски птици, за свилена коса, за меки кадифени ръкавици, за богати ергени и девойки, за черни очи, за дълги мигли и т. н. – той почва да ругае. Не щем да четем твоите разкази. Не щем, па ако щеш и да побеснееш! Никога не държим ние на горчиви хапове. Не държим ние да слушаме истината и не щем да виждаме себе си. Нима мислиш, че не знаем, че не сме такива, каквито трябва да бъдем? Е, братко мой, ние сами знаем, че сме малко изтървани и лоши, но трябва сами да го осъзнаем и никой друг не бива да надниква вътре в нас. Ако си истински писател и поет, говори за доброто, което си видял у нас, а за лошото не смей и зъб да обелваш. Не щем да те четем и толкоз!

- Моля, моля, мили и скъпи читатели и читателки, не викайте, защото, първо – аз не съм поет, и, второ – не пиша за вас, а за ония, които имат достатъчно търпение да прочетат моя разказ и здрав ум – да го разберат. ⁴

Веднага след това имплицитният автор назовава “небесните поети и любимците на Олимп и Парнас”, от които се разграничава. Те носят сръбски имена, но като че ли визират по-общо литературно явление, което няма своята аналогия в оригиналната българска литература от това време, въпреки че в някаква степен присъства в преводната.
Пародийното отношение към другите повествователни модели може да се потърси и при представянето на природните картини, които или представляват пародиен цитат на сантименталната белетристика, или са твърде общи. Например:

С облаци бисерна роса се посипа пътя на румената зора. А тя може би още се къпе в смарагдовото море, защото още ги няма нейните румени устни да целунат на изток лазурната ивица на звездното небе мило и да се усмихнат на земята, пълна с цветя и песни. (1, 446)

Пародийният характер на това описание е директно разкрит в текста на повестта. Оказва се, че имплицитния читател познава в него някакъв популярен разказ, а повествователят е принуден да обяснява мотивите на тази “кражба”.

Като взима повод от “Крива ли е съдбата” Св. Гюрова констатира, че в Каравеловото творчество “липсва описание на небългарското физическо пространство” ⁵. Нещо подобно може да се открие и в представянето на персонажите. Още М. Арнаудов посочва връзката автор – герой в “Крива ли е съдбата” - Л. Калмич и Л. Каравелов имат еднакви инициали, една и съща година на раждане, и двамата са чужденци в Сърбия, и двамата са носители на сходни идеи. ⁶ Същевременно, както посочва и Н. Чернокожев, портретите на героите са крайно пестеливо изградени. Обяснението може да се свърже и с желанието на автора да отхвърли идеализираните описания на необикновени персонажи. Това го довежда до следното описание на двамата влюбени: “Цая е хубавичка девойка, а Любомир – хубавичък момък, но съвсем не са по-хубави от другите хора” (1, 486).

В представянето на героите може да се потърси следване на Гоголевия модел от “Мъртви души”, към който Каравелов се придържа в някои от писаните в Русия белетристични произведения, а по-късно – и в някои от късните си произведения. То се открива в значещите имена (Живодерич, Кукурузич, Мазич) и в гротескното представяне на отрицателните персонажи. Във втората част Каравелов открито цитира автора на “Мъртви души” при представянето на портрета на Кая Мазич: “Ако Гогол би се заел да описва тая външност, той би казал: “Природата не е употребявала тънки инструменти за тая фигура, а е взела брадвата […]” (1, 451)

Каравелов съзнателно разграничава своите герои от стереотипните образи на сантименталните влюбени. Те трудно, късно, под натиска на обстоятелствата и като че ли неохотно обявяват своите чувства. Любовните им излияния донякъде са изместени, а и заместени от социалните им тиради. Самите те отхвърлят външните прояви на чувствата в най-подходящите за тяхната публична изява обстоятелства. На погребението на майка си (достойна и обичана от децата си жена) Цая е упрекната от “общественото мнение”, че е “студен камък, дърво, защото не проронила нито една сълза на майчиния си гроб”. Всъщност сантименталният стереотип тук е заместен от друг, познат от “Крал Лир”, където Корделия отхвърля показното демонстриране на любовта към родителя, а и от аналогични народни приказки, на каквито се опира и Шекспировата творба.

Друг характерен епизод, който се разграничава от стандартното сантиментално решение, а в по-друг смисъл и от Шекспировото в “Ромео и Жулиета”, е нощната любовна среща в градината. В “Крива ли е съдбата” тази среща не означава осъществяване на физическия акт на любовта, както е при Шекспир, още по-малко води до бъдещо изоставяне на клетката девойка от сантименталния модел (“Сирота Цветана” и “Бедная Лиза”). От друга страна, подобно на сантименталните героини, и Цая често прекарва безсънни нощи – и след запознаването с Любомир (1, 481), и след нощната среща (1, 522). На друго място пък “сълзи като порой рукнаха от очите на Любомира” (1, 529).

Възможно е да се потърси и някаква далечна близост (типологическа или контактологична) и с “Коледна песен” на Ч. Дикенс. На гробищата, след погребението на убитата от него съпруга господин Сава (бащата на Цая) чува гласа на “общественото мнение”, а и директно на автора, които го карат да осъзнае греховете си, подобно на господин Скруч от английската творба.

За “Крива ли е съдбата” е характерна висока степен на цитиране, въвеждане на познати мотиви, а и на други текстове в повествованието. Наред със споменатите вече образци на сантиментални произведения и Гогол в повестта присъстват и други цитати. Мистериозен е откъсът от “французкия философ Мосильмен” (1, 526), който е останал неразгадан. Именният показалец към съчиненията на Каравелов го приема за реална личност, но не успява да го идентифицира. По същия начин постъпват и повечето литературни историци, които го споменават. Възможно е обаче да става дума и за фиктивен цитат, същото може да се допусне и за някои от споменатите сръбски книжовници, които също не са идентифицирани в показалеца (“цензора Вуич”, Сава Димитриевич, Чобич).

Наред с реалните цитати Каравелов включва в повествованието и други, откровено фиктивни текстове, стилизирани като реални – дневника на Калмич, присъдата над него. Освен всичко друго те също са насочени към внушаване на достоверността на представяните събития. Доколкото може да се продължава с търсенето на “реализма” в Каравеловото творчество и конкретно в “Крива ли е съдбата?”, то това би трябвало да става в един по-конкретен смисъл на понятието реализъм, което предполага внушаване на достоверност (включително и с въвеждане на текстове от типа на присъдата), насочване към хора с обикновена външност и открита критика на читателите в публицистични отклонения (критика, която те възприемат като “ругаене”).

* * *

В следващите белетристични творби, писани в Сърбия, Л. Каравелов в някаква степен се връща към познатите от по-рано модели. В разказа “Сока”, писан в Будапещенския затвор и публикуван в “Сръбски омладински календар” (1869), отсъстват героите интелигенти, които произнасят пространни “идейни” тиради. Проблемът за жената, свързан и с въпроса за възпитанието, тук е допълнен и до голяма степен дори изместен от фаталните последици, които има обвързването с чужденец. В този кратък “разказ на една новосадска вехтошарка” всъщност са проследени съдбите на две жени. Първата от тях – разказвачката - е разглезена от своите родители и затова извършва фаталната грешка да се ожени за “шваба”. Зад това несъмнено негативно, но не съвсем ясно за днешния читател определение всъщност се крие гостилничарят Йован, за когото може да се предположи, че говори сръбски. В произхода му вероятно има нещо австрийско и това го прави непълноценен като личност, независимо от индивидуалните му качества: “беше богат и добър човек, но беше шваба, а на сръбкинята е тежко да живее с шваба, защото той не живее по нашия и по божия закон”. (1, 551) Разказът не пояснява с какво Йован се отдалечава от нашия закон, който, съвсем естествено е и божия закон.

Заслужава да се спомене, че подобен стереотип за “швабите” е косвено отхвърлен в “Крива ли е съдбата”, където след една от тирадите на Калмич наивният читател възкликва:

- Кой е този Любомир? […] Та това е някакъв шваба.

На което авторът отвръща с неприкрита ирония:

- Прав си, читателю, вижда се, че си роден в събота след вечерня! Позна, позна! (1, 469)

От друга страна, това отхвърляне и тук е изолирано, тъй като по-долу, когато се търсят причините за недостатъците на “високопоставената личност” – конкурента за ръката на Цая, сред тях попада и образованието, получено от “учител-шваба” (1, 516).

Истинската трагедия обаче сполетява дъщерята от този брак. Девойката е представена като хубава и разумна, но тя допуска същата фатална грешка – влюбва се и се сгодява за маджарин. В света на разказа маджарите са по-лоши и от швабите. ⁷ От тях не може да се очаква нищо добро и въпросният Ференци не закъснява да се прояви.

В “Крива ли е съдбата” присъства по особен начин и злонамереността на маджарите. По време на процеса срещу Калмич един от свидетелите разкрива друго прегрешение на обвиняемия: “Чух със собствените си уши[…] каза, че Сърбия трябва да се присъедини към Унгария, за да я направят маджарите република и да я увенчаят с короната на св. Стефан.” (1, 528) От една страна, това е явна клевета, при това не много логична – република, увенчана с короната на св. Стефан. От друга страна обаче, подобен пъклен замисъл в пространството на разказа несъмнено е най-тежкият възможен политически грях, който има своите аналогии в българските образи на гърците.

Престъплението на Ференци всъщност представлява вариант на познатия сантиментален модел – похитена е не девойката (или нейната “чест”), а парите на бащата. И това е не по-малка трагедия – бащата умира, след като не получава справедливост от маджарските съдилища, девойката изчезва, а майката става вехтошарка. По подобен начин в следосвобожденския период В. Попович преплита любовта и парите в пространната повест (роман) “Беше”. Разказът завършва с лютата клетва, който излиза от устата на разказвачката, но несъмнено е споделена и от автора: “Проклета да е всяка сръбкиня, която залюби чужд войник, проклета да е всяка, която дружи с маджари и немци.”

* * *

По-особено място сред творбите на Каравелов, писани в Сърбия, заема кратката повест “Горчива съдба”. След като я публикува на сръбски в сп. “Матица” през 1869 г., Каравелов я преработва и, пак през същата година, я публикува и на български в първите броеве на в. “Свобода”. Обяснението може да се търси в две посоки, които не се изключват взаимно. От една страна, особено във втората редакция основните герои в повестта са българи (1, 561). От друга страна, творбата представя опит за съпротива срещу тиранията и в този смисъл е напълно съзвучна с голяма част от белетристичните произведения на Каравелов с български сюжети.

Сюжетът на “Горчива съдба” - “разказ на една нишлийка” - представлява усложнен вариант на мотива за нещастната фамилия. Тук злочестините на семейството са няколко. Първата жертва е съпругът на разказвачката. Кой го е убил така и не става ясно, но след това синът му е убеждаван, че трябва да отмъсти на турците.

Следва опит за похищение на девойка, дъщеря на разказвачката – черкезин напада Недялка и иска да я целуне, но тя успява да му разцепи главата.

Етническата принадлежност е основна характеристика на индивида и определя отношението (на героите) към него: “Секи читак е мой душманин, моя мамо, секи турчин е мой кръвопиец, кръвопиец на моите братя, джелятин на моите сестри.” (1, 564)

По-сложно е отношението към руснаците, в изконно братските чувства се е появило петно, което се дължи на имперската официална политика: “Тук, за моя най-голяма жалост, са московците криви. Московците казват, че ние сме им братя, а пращат в нашите краеве хайдути, да ни убиват и безчестят. Чегато и без черкезите в нашата земя има малко кръвопийци[…]” (1, 565) Не съвсем на място в същата тирада “папищашите” попадат в един ред с турците.

Последното и най-важно покушение обаче е дело на етнически и верски „свой” – Щерю Мустака, християнин от Ниш, в началото майката дори го е избрала за зет. По-късно той е предал на турците мъжа на Недялка, за да се ожени за нея. Престъпленията на Щерю и на рода му са многобройни:

Щерюв баща продаде жената си на турците, а Щерю и по-големи лошавини е направил. […] Преди двайсет години Щерю се беше главил у един наш нишлийски търговец. […] Щерю му се воврял някакси под кожата и една заран чухме, че търговецът умрял и оставил Щерю всичкото си добро. Хората казват, че старият търговец не е умрял от своята смърт, а е бил отровен – и аз тъй мисля. Ожени се Щерю и зема едно добро момиче – едно у майка и от богата къща. […] скоро той закопа жена си и закопа я със своите ръце – утрепал я, както казват. (1, 584)

Любопитно е, че твърденията на общественото мнение, така иронизирано в “Крива ли е съдбата?”, тук се приемат без възражения като нещо сигурно. Тази особеност на повествованието може да се разглежда и като отказ от радикалната социална критика, прокарана в първата сръбска повест.

След предателството Щерю отново се домогва до ръката на Недялка чрез майката, а когато тя го изгонва, той сполучва по някакъв начин да похити младата жена и да я отведе в Ниш, в родния й град. Събитията се развиват извън сюжетното време на повестта. В нея са останали циничните коментари на кмета, а след това и идва съобщението, че Недялка “пробола Щеря и се убила и сама” (1, 589). В първата редакция на творбата братът убива похитителя на сестра си и това сюжетно решение стои близко до традиционните варианти на мотива за похищението и възмездието. Втората редакция несъмнено засилва “борческите” внушения и е в съзвучие с революционните идеи на Каравелов.
Авторът обаче не достига веднага до тези идеи. Те като че ли се избистрят с разгръщането на повестта. В нея присъства характерният за нещастната фамилия хайдутин, който дори ще достигне до идеята за организирана борба – вероятно за първи път в рамките на възрожденската проза. Първоначално Недялко е възприеман негативно от майката.

След малко време гледам аз, че мой Джуро се другари с един нишки хайдутин и шушука се с него. Не ми се хареса това познанство и аз, като майка, заисках да дозная за какво се е подружило моето дете с този безкъщник[…] (1, 562)

* * *

Разказът “Наказал я бог” пренася действието в типична битова среда и битов конфликт, който е ситуиран в Белград, но с незначителни промени би могъл да се пренесе и на българска почва. Наистина по българските земи няма такова училище (по-скоро университет), в което учи повествователят, няма и българи – войници, какъвто е бащата на девойката, митарствата на майката пък по-трудно биха изминали същата географска траектория (от Банат през Пеща до Белград). Но ако се приеме, че конфликтът мащеха – доведена дъщеря, който има и своите причини в мизерията, както и любовта на девойката към младия й защитник, са основното в разказа и че те са универсални, дори частично познати от фолклора, то може да се допусне, че пренасянето на сюжета в българска среда е възможно и не би променило много цялостната творба. По принцип е възможно и пренасянето на най-общия сюжет на “Крива ли е съдбата?” на българска почва, но повестта би загубила много от премахването на изображението на урбанистичната среда с нейните модерни социални структури и институции, които отсъстват по българските земи.

Ако Любомир Калмич в някаква степен е двойник на автора, същото би могло да се твърди и за повествователя от “Наказал я бог”. И той, подобно на Каравелов, се жени са сръбкиня. Естествено и различията не са малко. Както не са малко и при Калмич, който в края на краищата не е българин. Всъщност твърде малко е известното за съпругата на Каравелов, извън по-късните обвинения към нея от страна на част от емиграцията в Румъния. Ето как я представя един летописец на Каравеловия род, който е част от него и дори носи името на големия възрожденец:

В княжество Сърбия Каравелов […] се оженва за Наталия Попнешева Петрович от с. Макце, Пожаревацки окръг. Тя е вдовица – необразована, естествена, смела и работлива. Запознава ги Настас Петрович – неин брат, виден омладинец и личен приятел на Любен. ⁸

Едва ли си струва да се изреждат различията. По-важното е, че очевидно някакви лични преживявания на Каравелов попадат в негова творба след значителни изменения. Различията между реалните житейски обстоятелства и сюжета на творбата са важни, тъй като разкриват свободата, с която Каравелов борави с реалните факти, когато ги използва в литературна творба.

Каравелов рядко използва любовта като основа на своите повести и разкази. Чувствата между младите, които се женят или искат да се оженят, обикновено стоят на по-заден план (“Българи от старо време”) и се представят подчертано пестеливо. В света на Каравеловата проза отношенията между мъжа и жената по-често са представени като брутално насилие, като постоянен тормоз на съпруга над съпругата или като разбираща се от само себе си патриархална хармония. В “Крива ли е съдбата?” и “Наказал я бог” чувствата също са представени подчертано пестеливо, дори свенливо, те са покрити с множество разсъждения за печалната съдба жената, мотивирани са в единия случай с привлекателните идеи на Калмич, а в другия – със също толкова привлекателното съчувствие към онеправданата девойка. И все пак това са двете Каравелови творби, в които любовта стои в центъра на сюжета. И тяхното написване хронологически съвпада с брака на автора. А обвързването на любовта с идейни елементи е нещо типично за левите идеологии, не само по времето на Чернишевски и Каравелов, но и много по-късно. Друг е въпросът, че подчиняването на любовта на идеологията поражда конфликти, които попадат и в литературата от по-ново време.

* * *

В Каравеловите повести и разкази, писани в Сърбия, може да се забележи едно малко неочаквано развитие. Най-амбициозната като замисъл и най-новаторската творба – “Крива ли е съдбата?” - излиза първа, но остава недовършена. В другите произведения Каравелов частично се завръща към познатите от по-рано повествователни модели. Встрани от това развитие остава втората амбициозна творба, писана в Сърбия – спомените “Из мъртвия дом” (1871). В останалите творби се забелязва присъствието на мотива за нещастната фамилия, насочване към по-позната битова среда, в която се разгръща сюжетът, връщане към стилизирането на разказ на един герой и пр.

От друга страна Каравелов се стреми да запази общата насоченост и някои от повествователните елементи от “Крива ли е съдбата?” и в другите сръбски творби. Така в “Наказал я бог” наред с публицистичните отклонения по женския въпрос е въведено познатото репликиране на сръбски автори и пряко авторово пояснение на своята творба:

Тук трябва да забележа, че аз не пиша нито психологически разказ, нито нравоучителна беседа, нито история на старините – всичко това оставям на г. г. Вукичевич, Александър Андрич и отец Никола; аз пиша разказ. (1, 595)

Заслужава да се отбележи противопоставянето психологически разказ – “физиологически” разказ, което отпраща към актуални търсения в руската литература. Но същественото в случая е, че резултатът все пак е нравоучителен или дори битоописателен разказ с публицистични отклонения.

От известна гледна точка сръбските повести и разкази на Л. Каравелов са най-амбициозните му литературни творби. Те разкриват желанието му да се насочи към по-модерна проблематика, да потърси адекватните й изразни средства, да влезе в по активен диалог с някои автори, творби и идеи, които са оказали дълбоко влияние при неговото духовно формиране в Русия и по-късно.

 

Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития. Годишник. Т. 7.
С.: Общобългарски комитет и Фондация Васил Левски, 2005, с. 56-63.

 

• Предишна
• Следваща