Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за национална независимост. Голямата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов, но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове и пр. 1 В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и К. Ботев попадат заедно в затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и З. Стоянов. 2 По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе, към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други участници в събитията. 3 Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н. Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева “ролите са точно разпределени. Захари е авторът, а Никола – прилежният събирач.” След завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите “Етюди” за вече излезлите “Записки” на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. По малко по-специфичен начин в същото начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на “Видрица” ползва текстове на Каравелов.
Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З. Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След публикуването на “Миналото”, към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров, който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, сглобени в повествователната цялост “Агликина поляна” преминават в “Четите в България” на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна то влиза и в литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на публикувани или архивни източници. Както е известно устните разкази на Заимов, слушани от Вазов, лягат в основата на “Под игото”.
От друга страна мемоаристите не са напълно единни, те са ярки индивидуалности със свои виждания и пристрастия. Настоящите страници са посветени на един аспект от “Миналото” - литературните предпочитания на революционерите, а в някаква степен - и литературните отпратки в текста и някои от литературните особености на творбата. По същество те продължават наблюденията, който са изложени в един друг текст (“За една ранна проява на “глобализация”. Музикалните предпочитания на революционерите в “Миналото” на Ст. Заимов”), достигнат до въпроса за различията между “Записки по българските въстания” и “Миналото” и се опитват да видят част от тези различия като проява на два варианта на националната митология. 4
“Миналото” на Ст. Заимов се появява почти едновременно със Записките на З. Стоянов. Творбата също е публикувана на част и претърпява сериозно развитие. По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книжки. През 1884-1888 г. са публикувани първите четири – “Миналото. Белетристични и исторически очерки из областта на българските движения от 1870-1877 год.” След това, през 1898-1899 излиза второ, изцяло преработено издание в три тома. През 1891-1894 г., още преди появата на второто издание Ст. Заимов публикува в списанията “Деница” и “Искра” продължението на спомените си; те са включени в двете посмъртни издания на “Миналото” от 1968 и 1983 г.
Изследователите са забелязали, че “Записки по българските въстания” и “Миналото” представят различни събития и взаимно се допълват. Без съмнение това се дължи и на факта, че и двете начинания не са реализирани докрай. От друга страна Ст. Заимов подбира други средства за постигане на общата цел. Доста последователно той се стреми да придаде литературна форма на своите мемоари. Заимов не се бои да представя събития, на които не е бил свидетел, да навлезе в психологическите преживявания на своите герои, които в повечето случаи очевидно не са му известни. Персонажите му, особено в първите части (“Етрополското приключение”) са “типични”, т. е. съответстват на предварителната представа на автора за тяхната етническа или социална група и т. н., нерядко той търси и пряк синхрон между събитията и природната среда.
Много често Заимов бърка дати, предава разговори и събития, които влизат в противоречие с историческите документи и пораждат много възражения. 5 Същевременно някои изследователи говорят за неговата “пословична пунктуалност” и стремежа му да проверява източниците си от няколко страни. 6 От своя страна авторът на няколко пъти иронизира обвиненията, че е сбъркал датата или нещо друго. Ясно е, че той се насочва към една обобщена, осмислена и предадена чрез познатите му литературни средства картина на миналото и тази цел, а не само нормалните грешки на паметта, отклонява повествованието от строгата фактологичност, тя го подтиква да намеси в представяните събития големите исторически фигури (Левски, Каравелов, Сюлейман паша, Мидхат паша) и т. н.
“Миналото” открито следва познати повествователни модели и несъмнено стои по-близо до съвременната му представа за литература (на практика – до жанровите и повествователните особености на приключенската литература и на литературата за престъпления), което от своя страна го отдалечава от документалната точност и предизвиква несъгласията на първите му читатели. Ст. Заимов се стреми да представи по-цялостна картина на живота и е склонен да въведе любовни преживявания (при Берковски) и други повествователни елементи, които не са пряко свързани с “движението”. В този смисъл и заглавията на двата мемоара им съответстват – в единия стремежът е да се представи миналото цялостно, в другия – да се опишат и осмислят въстанията.
Във вида, в който достигна до нас, “Миналото” е изградено от няколко тематични единици, които са композиционно по-цялостни и по-организирани от отделните части на Записките. С изключение на недовършената последна част всяка от тях има своята завръзка и развръзка. При З. Стоянов, който също не завършва Записките, е постигнато по-скоро цялостното единство и една по-фина, по-ненатрапчива, но вероятно по-въздействаща композиция.
Първите две тематични цялости на “Миналото” са съсредоточени около Димитър Общи и представят конфликта с дякон Паисий и “Арабаконашкото приключение”. Следващите разглеждат “Хасковското съзаклятие”, затворническите премеждия на неговите извършители и процеса срещу тях. Ст. Заимов е пряк участник само в хасковските събития и присъства в сюжета най-често под името Звукаря. Подобно на З. Стоянов и той е сред “по-младшите” дейци и стои на втори план в описваните събития. По-различна е позицията на Заимов в организирането на Априлското въстание – тогава той е един от апостолите и има претенциите да познава замисъла, да е един от авторите му – нещо, което не може да се каже за З. Стоянов.
Началната част на “Миналото” може да се мисли като приключенско (плутовско) повествование, което представя делата на човек, съзнателно поставил се извън закона. То присъства не само в преводната книжнина, но и в “Спомени от цариградските тъмници” на Св. Миларов. Въпреки сравнително тесните териториални и хронологически граници, сюжетът се разгръща на различни места и по различно време. Димитър Общи е почти вездесъщ – неуловим, появява се там, където не го очакват, обикновено дегизиран, успешно изпълнява задачите, които си е поставил – най-често обири. Другите лесно му се подчиняват, било защото го възприемат като герой, било от страх.
Повествованието се усложнява, когато се достига до идеята за Арабаконашкия обир. От една страна тук, съвсем както в една от разновидностите на трилъра на ХХ в., детайлно е представена технологията на обира – подготовката, самото деяние, бягството от преследвачите, разкриването, следствените действия, съда и присъдата. Тази сюжетна верига е тясно преплетена (особено във втората й половина) с големия дебат за стратегията и тактиката на революцията и специално за това каква линия на поведение трябва да възприеме заловеният революционер. Същият дебат се разгръща във втората тематична част на “Миналото”, където по сходен начин е представен опитът за убийство на хаджи Ставри.
Хасковското приключение е представено с по-различни повествователни средства. Действието е съсредоточено в града, дори в няколко характерни топоса – училището, конака, затвора, къщата на хаджи Ставри, сюжетът следва естествената хронология на събитията. Повествованието е романово, в някакъв смисъл то напомня за “Под игото”, насочва се към различни аспекти от живота – битови, училищни, революционни, дори сантиментални. Авторът се стреми да ги осмисли, да ги изтълкува в духа на своите идеологически пристрастия.
Сред “битовите”, т. е. несвързани с революцията и с критичното представяне на османската държава, специално внимание заслужават няколко епизода, които заема ключово място в композицията – непосредствено преди кулминацията на тази тематична цялост - покушението срещу хаджи Ставри. В тях приемникът на Левски Атанас Узунов и съзаклятниците учители са представени в битова, празнична среда - на сватба или на вечеринка. Напрежението е голямо, но то е изцяло психологическо, липсва какъвто и да е външен натиск от страна на властите, какъвто след това ще съпътства разпитите и затворническите премеждия. В този напрегнат момент, може би и под влияние на веселието, героите максимално открито споделят своите възгледи и дават израз на своите предпочитания. Оказва се, че те се изказват критично за народни обичаи, от народните песни естествено предпочитат хайдушките, които обаче като че ли не познават, а и определят една от тях като модна. А когато се веселят - пеят немски, английски, чешки, полски патриотични и любовни песни, а завършват с турски маанета.
В портрета на Узунов, поставен в началото на третата книга на “Миналото”, отношението на революционера към фолклора е представено пряко от автора – то покрива предполагаемата идеална норма, а несъгласията са туширани и почти не излизат на повърхността.
Възпитан в Омировата Илиада, не се гнуси от българската народна песня; с особено благоволение слуша епопеята за балканските хайдути-хъшлаци. И сам понякогаш със сърдечна горещина запява епопеята за Чавдар войвода. Голям почитател е на Гарибалди и на Кошута; със същото почитание се отнася и към българските живи и покойни войводи. 7
Забелязват се наличието на две, дори три сравнения, които не са абсолютно задължителни: Омир – народната песен, Гарибалди и Кошут – българските войводи. Към тях се прибавя и съпоставката между първата и втората двойка, между епопеите и героите. И в двата случая сходството с високия чужд образец легитимира своето. Тук ценността на своето е безспорна, може би и поради представянето на Узунов като образец, който трябва да съответства на нормата. В други контексти, когато нормата е останала на втори план, своето се подлага на проблематизиране – и народната песен, и старите войводи. Поради успоредното представяне на двете двойки проблематизирането на единия елемент от своето автоматично косвено проблематизира и другия (Омир, Гарибалди и Кошут).
Музикалните пристрастия на революционерите отпращат и към литературните им предпочитания. По правило те са насочени към чужди произведения, често са натоварени с революционен смисъл или разкриват високата им култура. В затвора “Берковски разпяваше по немски откъслеци от някои по-известни опери, а Узунов гръцки и руски мелодии” (с. 524) “Любимият репертоар на Узунов включва: “Ты не пой, соловей, перед моим окном” (елегия Кольцова)… “По синим волнам океана” (“Зайдлица”, волен превод от Лермонтова),… “Выхажу один я на дорогу”, няколко казашки песни, няколко малоруски, особено “Доля моя” (Шевченко). “Сред гръцките любовни и бунтовнически песни: най-любимата му беше […] песента, в която се възпява херойската смърт на двама братя, херойски загинали в борбата на гръцките въстаници с турците при Месалонги.” При това точно тази песен разчувства не само другите затворници, но и тъмничарят Саид Кучката: “И в този горила-човек понякога се пробуждаше человещина.” (с. 525) Както се вижда, това са все престижни творби, при това не само руски или славянски, въвеждането им в “Миналото” разкрива предпочитанията на революционерите и им придава допълнителен авторитет. Може би не е излишно да се спомене, че трудно можем да си представим апостолите от “Записки по българските въстания” да пеят подобни песни.
Литературни, читателски предпочитания на революционерите разкриват техните модерни, контратрадиционни пристрастия. Те не са напълно единни, но, поне по отношение на Хасковското приключение, се забелязва важна закономерност – колкото по високо е някой в революционната йерархия, толкова по-чужди, по-външни и по-модерни са неговите вкусове. Младият Заимов все още е в рамките на българската книжнина (“Летоструите” на Хр. Данов), Берковски има подчертано ерудитски пристрастия (Гьоте, а също “Пълното съчинение по аеростатика” (с. 528) 8, а Узунов е изненадващо модерен. На неговите книжовни пристрастия е посветен цял абзац:
[…] чрез четене на най-видните автори в науката, поезията, критиката и философията и чрез саморазвитие той се е издигнал високо над умственото равнище, що дава средното реално образование в Русия. Любимите му автори са: руските критици Добролюбов и Писарев, белетристите Гогол, Лермонтов и Тургенев; Пушкина не търпи и сам той не знае защо. От френските писатели най-много чете Виктора Хюго; от английските най-силно впечатление му правят: 1) Байрон, не толкова с поезията си, колкото с факта, че умря в Гърция за свободата на гърците. 2) Шекспир, с дълбокото и тънко схващане психологията на човешките страсти. От немските автори по поезията обича Гьоте и Шилер, от философите чете само Хербарта, Канта не може да търпи. Чудно нещо, немските и английските философи и поети обича, а самите народности, които са ги създали, мрази отдън душа!… Най-много обича да се рови в книгите, що се отнасят до обяснението на Великата френска революция и критическите етюди на Писарева, в които с младежка разюзданост се бичува установеният ред на нещата и с такъва же разюзданост се прокарват най-крайните радикални възгледи, насочени против съвременния обществен строй и официалната научна доктрина. (с. 273-274)
И малко по-долу:
В радостни минути обича да декламира елегии от Лермонтова, Байрона и Шевченко.
Всички изредени писатели и философи са канонични и несъмнено са въведени за да свидетелстват за голямата ученост на революционерите; друг е въпросът до каква степен написаното от Заимов може да се приема буквално. Един модерен чужд и неканоничен автор обаче заема по-особено място в съзнанието на Узунов и в сюжета на “Миналото”. Революционерът не само е почитател на Жул Верн, но и си слага маска на негов персонаж. След залавянето си той твърди, че е “гражданин на Лунната република”, откъдето е дошъл с “дяволска кочия (балон)”. Това не е изолирана фраза, а своеобразен рефрен – “Безименният [Узунов] говореше на събеседниците си с езика на Жул Верна за чудесата на природата и за чудесиите на бъдещата усъвършенствана техника.” (с. 534) Нещо повече, той пожелава и получава в оригинал творби на френския писател, които явно са му добре известни, щом като може по памет да напише “по французки заглавието на Жулверновите романи, колкото отпечатани дотогава, и адреса на французката в Пера книжарница”. (с. 535)
Достоверността на тези свидетелства е отделен въпрос, който излиза извън задачите на настоящото изследване. За литературния историк е достатъчен и фактът, че автора поставя акцент върху пристрастието на Узунов към Жул Верн. Несъмнено тук не става дума (единствено) за изтъкване на ерудицията на Узунов. Съзнателно или не мемоаристът изгражда връзка между българския революционер и френския автор на първите фантастични романи. Тази връзка може да породи различни асоциации у читателите. Например: революция - научна фантастика; революционери - новите жанрове в световната литература; модерният човек и отношението му към необразованата среда, в която той е потопен принудително и пр.
При Етрополското приключение литературните пристрастия на революционерите не са зафиксирани. Въпреки че приписва на Димитър Общи грамотност, която според другите исторически извори му липсва, тук Ст. Заимов акцентува върху общата малограмотност на революционерите и въобще на народа. Затова и известните на мемоариста книжовни познания и занимания на Т. Пеев остават на втори план.
Съществува и още едно изключение – Васил Левски. При него отсъстват модерните увлечения на Узунов, Берковски, Мирчо Попов (Аспарух). Напротив, и “Миналото”, и националната митология като цяло го представят като “човек от народа”, получил скромното си образование в традиционна среда и изразяващ най-доброто от нейните вкусове и пристрастия. За Ст. Заимов, както и за З. Стоянов, и за героите от техните мемоари Левски е неоспоримият най-висш образец на революционер. И все пак в “Миналото” се долавя известно напрежение между образите на Левски, от една страна, и на Узунов и Берковски, от друга. Въпреки че възрастовите разлики не са толкова значителни, по същество това е поколенчески конфликт, младите искат да се самодокажат, а и да бъдат различни и затова би трябвало да отхвърлят “старите”. З. Стоянов и особено дейците на Гюргевския комитет нямат особени скрупули спрямо вехтите войводите като Ф. Тотьо и П. Хитов, а дори и към Каравелов. Но Левски, а в по-малка степен Хаджи Димитър и Стефан Караджа, са загинали, те са единствените “свои светци” и тяхното отхвърляне е невъзможно. Нещо повече, техният пример не само определя, но в някаква степен и сковава действията им. Всички те, волю-неволю, непрекъснато се съизмерват с големия образец и се питат дали са достойни за него. Това съизмерване прозира на много места в текста на “Миналото”, най-ясно е то при колебанията на Узунов дали лично да убие хаджи Ставри: “от една страна, искаше да не остане по-долен от Левски и Общи в такивато случаи, а, от друга страна, пресмяташе голямата опасност за делото[…]” (с. 402)
Ключовият момент на съпоставяне с големия образец е при избора на поведение след залавянето. Практически всички революционери от “Миналото” се сблъскват с него. Пред същата дилема се изправя и З. Стоянов и неговите герои. Но двамата “големи” несъмнено са Д. Общи и Ат. Узунов. И двамата не от страх избират линия на поведение, различна от високия образец на Левски. Съществува и още един голям образец – самоубийството на А. Кънчев, което присъства във фона на “Миналото” и заема важно място в “Записки по българските въстания”. В някаква степен изборът и на З. Стоянов, и на Ст. Заимов също е различен, но и тяхното положение е различно, те не олицетворяват “движението” като цяло.
Но да се върнем на вечеринката на революционерите. Въпреки привидно странната музикална смес, вкусовете всъщност не са толкова различни или поне “сериозните препирни” са на политически теми. В тях се очертават, едва ли случайно, няколко ясно оформени и твърде различни гледни точки към тактиката на революцията и бъдещото устройство на свободна България. Тези гледни точки са свързани с образованието и читателските пристрастия на героите.
Михо Ингилизинът, който следи английските вестници, разказва за “убийството на някой си лорд в Ирландия от хората на тайния ирландски патриотически комитет”. (В скоби казано това позоваване на “ирландския опит” е крайно любопитно само по себе си, въпреки че то няма особено много аналогии от това време.) Ингилизинът настоява за “черен терор” и бъдещо държавно управление според “ингилишката конституция” и по модела на “американските всевъзможни републики”. Най-разпален републиканец е и Аспарух, но републиканската идея не е приета от останалите. Спорът се насочва към подходящата монархия.
Берковски е убеден привърженик на строгия ред - “Камшик, царски камшик трябва за българите”. Неговият идеал е Наполеон Бонапарт, който едва ли е най-подходящият пример за владетел, действащ с “царски камшик”. Заимов свързва тези му възгледи с факта, че Берковски е “западен (немски) възпитаник”.
Узунов е за конституционна монархия, тъй като “българинът без цар не може, но и царския камшик […] той не може да търпи”. Пак според Заимов тук се открива влиянието на “руската литература, писана от руските либерали западници”. Авторът на “Миналото” не споделя своите предпочитания. Всъщност отново става дума за утопии, при това доста неясни. Звукарят слуша и попива, но мемоаристът Ст. Заимов си дава сметка за това и не пропуска да подхвърли с горчивина:
Преди да бъдат арестувани, те се чувстваха, че са “някакви си робове”, овързани с “някакви си вериги” – роби, натоварени да носят всичките тегоби на държавния строй, а лишени от най-обикновените човешки права; но когато ги арестуваха и видяха с очите си същинските вериги и пранги[…] тогава те разбраха, че положението им при хасковските трикласни училища в сравнение с положението им при хасковския трикаушен затвор е било блаженство над блаженствата[…] Те фактически се убедиха, че понятието “свобода” е понятие релативно (относително)[…]
Преди арестуването на бунтовниците в ушите им “свобода” гърмеше като празна бъчва, търкулена по неравен калдаръм, а след арестуването им гъгнеше като пълна бъчва, търкулена по равна плоскост. (с. 532)
Революционерите на Заимов, за разлика от Бенковски, Иван Арабаджията и другите въстаници на З. Стоянов, са учени и не се свенят да го демонстрират – Берковски пее Шуберт и учи наизуст “Фауст” на Гьоте… Те като че ли се чувстват по сред свои при чехите инженери, които сторят железницата. По време на разпитите Узунов прокарва “социалистическия идеал на Сен Симона”, твърди Ст. Заимов и в бележка пояснява: “Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Ат. Узунов, Христо Ботев и следующите след тях апостоли на българската свобода по чувства и по мисли бяха сенсимонисти.” (с. 531)
В този контекст отношението към религията също заслужава да бъде споменато. Революционерите на Ст. Заимов, подобно на Захари-Стояновите, не са особено ревностни християни. Мирчо Попов (Аспарух) – “възпитаник, храненик, ученик на ордена “Лазаристи”, се надсмива над “религиозно-детската фантазия” на глупавите стражари, наричани от революционерите “папини” (“папин е простонародна турска дума за дурак”).
Аспарух не вярваше (тогава) в никакъв задгробен живот – не вярваше нито в християнския, нито в библейския, нито в мюсюлманския господ; а при това той беше певец в черковата[…] (с. 530)
Любопитно е, че Ст. Заимов, и то в хасковския затвор, среща и просветени турци, които също са отчуждени от религията. Али бей “не вярваше нито в Мохамеда, нито в Христа, ни в Буда, нито в бога на Библията, а вярваше в някакви си непроменливи закони на природата”. (с. 540) Този Али бей е странна фигура – син на богат хасковски чифликчия, съученик и близък приятел на роденият в Пловдив Али Сулеви, “главата” на турската партия, която се бори за конституционно управление; “тайният инспиратор” пък е Мидхат паша. Али бей е отворил турско читалище в Хасково и се е записал се за член на българското. Той е отчужден от сънародниците си, които не го разбират, и другарува с Берковски и Аспарух, посещава ги в затвора и се опитва да облекчи съдбата им.
Споменаването на Буда не е напълно произволно. Неговото учение е цитирано, макар и през трета ръка, и на поне още едно място в “Миналото”, при това важно място – решението на Узунов да разкрие своята самоличност и, отчасти, плановете си. Това решение се оказва мотивирано от далекоизточната религиозна философия.
Китайска нравственост: “Дръж средния път”.
И китайците имат катехизис. В отдела на блаженствата им стои следующето китайско блаженство: “Блажен е онзи, който всякоги държи средния път”. А в сборника на практическите им начала стои следующето китайско начало: “Ако искаш да бъдеш във вечна хармония с небето и с хората, то умей всякоги да избираш средния път и в него строго да се държиш”. Друго религиозно начало: “Който върви по средния път, непременно ще стигне деветото небе”. Трето: Тежко и горко томува, който не може да намери средния път, а не се държи у него, нито небето, нито хората ще могат го спаси от злото”. (569)
Крайно любопитно е да се установи какво точно цитира Заимов, да се проследи как е достигнало то до него и да се постави в контекста на епохата, когато някои от големите фигури (Раковски, Славейков, Каравелов, Ботев) също се позовават, често твърде свободно, на Китай, Индия и други далекоизточни реалии.
Прибързано би било обаче да се заключи, че Ст. Заимов е отявлен атеист. След като е освободен от заточение, заедно с други осъдени революционери предприема пътуване до светите места и ги описва. 9 Ясно е, че за Заимов християнството все пак стои над исляма, определен на едно място като “морални дивотии, каквито е могла да роди само фантазията на един епилептик – Мохамед” (с. 513)
Младият Ст. Заимов от “Миналото” не заявява своите пристрастия, той предпочита да слуша по-опитните или поне по-възрастните революционери. Но когато сяда да запише своите мемоари, той често търси сравнения за своите герои от един учен пласт на културата – за решението на Узунов да се съгласи да съобщи имената на някои от участниците в съзаклятието се казва: “Така са се подхлъзвали и падали и боговете на стара Гърция и Рим, когато са искали да излъжат и себе си, и обожателите си, и враговете си!… (с. 592) За Мария Попова, съпруга на Аспарух също се намира антично сравнение: “В записката до мъжа си тя приличаше на римлянка от времето на първата република”. (с. 519) Любимата на Берковски многократно е сравнявана с Гьотевата Маргарита и т. н. В “Миналото” става дума и за писатели и композитори, освен споменатите вече, авторът споменава Макиавели, В. Юго, Херцен, а също и за Бетховен, Глинка, Гогол, Майербер, Моцарт.
Последните части на “Миналото” влизат в жанра затворнически записки. Тук са въведени детайлите на следствените действия – разпити, протоколи, улики, преводи на показания и пр. Появяват се и някои ключови фигури на националната митология – грубият, но прост насилник, противопоставен на коварния измамник (“сладкото ефенди”, вж. 548 и сл.), познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и по-различни литературни и фолклорни алюзии.
Някои епизоди от затворническите части на “Миналото” напомнят за записките на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано-ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко но също присъстват, присъства и самото разказване.
[Тъмничарят] Саид захващаше и нямаше свършване. Разказът му е пълен с убийства, обири и оргии с гевендии циганки. По разказите му излизаше, че сейменската кула при село Куручешме е била място на сейменски убийства, обири и груб разврат. Не криеше, че сам той е убивал, обирал и развратничил по цели недели с цигански гевендии, арестувани от другарите му в кулата. Тези деяния той считаше за подвиг, а не за позор: ето и защо се възхищаваше той от своето си “сейменско минало”. Или пък начеваше да разправя за зверствата на Емин аа Балталъ, разказани нему от очевидци и участници. (с. 525)
По нататък се стига и до песен за “кърджалийското царство”, т. е. за специфичната кърджалийска митология, за митологията на един враждебен друг, представена не тенденциозно или пародийно – нещо рядко за българската словесност не само от ХIХ в. Прави впечатление и нещо друго – митологемата за “тежкото положение на поробения български народ” всъщност не се разгръща в “Миналото”, пък и в “Записки по българските въстания”, поне акцентът не пада върху нея. В конкретния случай тя попада в повествованието по твърде обиколен начин – през разказа на тъмничаря Саид Кучката, който от своя страна предава други разкази.
За разлика от Миларов Ст. Заимов няма вкус към разгръщане на сензационни вставни разкази. Все пак в затворническите части на “Миналото” се промъква един кратък вставен разказ – за помака Набу – “Орфей на родопските Отеловци” - убил “от ревност жена си и нейния любовник, негов едноутробен брат”. (с. 528) Очевидно е, че Заимов съзнателно търси литературни аналогии, стреми се да помести вставната история в мрежата на голямата литература.
Подобно на Записките и в “Миналото” ключовите фигури на революционери са представени чрез система от повече или по-малко ясно изведени опозиции. Основната е между Общи и Узунов, както и споменатото идейно многогласие в Хасково. Зад всички опозиции и в “Миналото”, и в Записките, и във “Видрица” стои опозицията Левски – конкретните революционери, представени в мемоарите. И в трите случая Левски почти не е представен пряко, и в трите случая отношението към него е безусловно положително, и в трите случая действията на другите (Бенковски, Узунов, Берковски и пр.) са сравнявани с модела, наложен от Левски. И в трите случая представяните конкретни дейци (дори и Бенковски на З. Стоянов) не издържат на сравнението с митологемата Левски.
Много интересно е отношението на Ст. Заимов към Д. Общи, особено на фона на днешните исторически представи за епохата, които категорично не отреждат на Общи място в националния пантеон. (Дори толкова категорично, че той някак си печели от ореола на “отхвърлен” и “непризнат”.) В по-голяма степен, отколкото З. Стоянов при портретуването на Бенковски авторът на “Миналото” открито назовава (част от) недостатъците на своя герой, но това не го снижава – цялостното впечатление е на едно общо възхищение, което прощава отделните слабости.
От гледна точка на митологията, която предлага, “Миналото” стои близко до митологията на апостолите и на Записките. И тук предишните митологически структури са отречени или изтласкани на заден план, и тук се разказва същият сюжет – за дошлите отвън апостоли, които обясняват (внушават) на народа, че живее зле в прогнилото царство на султана, и изискват участие с пари и оръжие в бунта, който ще доведе до свободата, разбирана като основна ценност, която не се нуждае от доказване. В “Миналото” революционерите са отделени от народа, авторът дори възкликва: “Каква разлика между тъмната народна маса и нейната шепа интелигенция, между бащите и синовете!…” (с. 461) Ст. Заимов не приема Захари-Стояновите критики към учените и това е една от бележките му към Записките. От друга страна той е дори по-критичен към своите апостоли (Д. Общи, Ат. Узунов, П. Берковски), но той като че ли не е толкова решителен при следващата крачка, предприета от З. Стоянов, преработването на техния вариант на националната митология.
Макар и доста периферно, Ст. Заимов свидетелства, че революционерите имат свой исторически мит, че черпят от далечното минало ресурси за своята пропаганда. На сказките “Берковски отвори уста и енергично заговори за освобождението на България от Византия; заговори за въстанието на Асеневци в Търново, за голямото царство на Самуила, за воините на Шишмана, за боя на Косово поле и в продължение на няколко сказки свърши историческите си разкази с превземанието на Цариград от дивите и силни орди на султан Мохамеда II.” (с. 355-356) При пристигането си в Хасково предрешеният като турчин Левски остава насаме с учениците. “Той ги разпита нещо по “закон божи” и накара някои от тях, по-възрастните, да напишат на черната дъска следните имена: Крум, Асен, Райна Княгиня, цар Иван Шишман, Антим I, български екзарх.” (с. 337) Сред историческите персонажи и съвременника Антим Първи се е промъкнал и един литературен персонаж – Райна от творбите на Ал Велтман, Ю. Венелин, Е. Мутева, Й. Груев, Д. Войников... Годината е 1872 и другата Княгиня – Райна Попгеоргиева – още не е ушила знамето на панагюрските въстаници. Георги Данчов Зографинът пък “постоянно носи в главата си някакъв проект за някаква си историческа картина с патриотическа тенденция, ала този проект не може да проживее повече от седмица в гънките на мозъка му”. (с. 370)
В предисловието към първото издание, когато изрежда петте “фазиси”, през които е минала “идеята за нашето политическо освобождение”, Ст. Заимов посоча значението на “Царственика” и въобще на историята за “втората епоха” и донякъде в третата, когато излизат историческите трудове на Раковски. При Ст. Заимов, който има самочувствието на по-подготвен от З. Стоянов да осмисли големите процеси в историята, съществува търсене на революционна приемственост, която включва и хайдутството. Тази идея, която присъства у Раковски, но не и у З. Стоянов, ще се наложи в историографията и националната митология.
* * *
Наблюденията върху литературните пристрастия на революционерите в “Миналото” и българската национална митология, както и съпоставките със “Записки по българските въстания”, могат да доведат до няколко извода. Първо, “Миналото” несъмнено в по-голяма степен следва познати литературни образци. Второ, творбата на Ст. Заимов има подчертано по-позитивно отношение към литературата, книжнината, науката. Трето, въздействието на литературата е пряко показано в текста на “Миналото”. Четвърто, Ст. Заимов обрисува революционерите (или поне значителна част от тях) като образовани хора с ерудитски и модерни, контратрадиционни литературни интереси. Пето, книжовните интереси на героите от “Миналото” са разнообразни и реално показват многогласието на епохата, което се забелязва и в средите на революционерите. Шесто, сравнително детайлното представяне на книжовните и музикалните пристрастия на героите е съзнателно използван похват за тяхното обрисуване и за изграждането на творбата като цяло. Едни по-разгърнати наблюдения, за които тук няма място, показват, че чрез книжовните (литературни, научни вестникарски) и песенните (в по-широк смисъл - фолклорните) предпочитания на героите авторът разкрива сблъсъка между няколко мирогледни (бих казал дори - митологически) структури, техните ключови сюжети и персонажи. При това става дума за митологически системи, изградени не само от различни кръгове в българското общество, но и за гръцката националистическа пропаганда, за различни вярвания на турците (от Саид Кучката, до изпадналите в немилост реформатори на Османската империя).
Ако Записките на З. Стоянов са митично повествование за инициацията на народа като цяло, то “Миналото” може да се разглежда като роман на възпитанието на народните водачи. По-същественото различие е в това, че З. Стоянов по-радикално скъсва с по-старите структури на националната митология (на първо място с обрисуването на “славното минало”) и дори често ги пародира, докато Ст. Заимов запазва някои от познатите от по-рано елементи.
Националната митология не възприема конкретните елементи от варианта на Ст. Заимов, а само общото, което присъства и при З. Стоянов. От друга страна, Ст. Заимов е по-близо до възприетото от националната митология “вграждане” на революцията в митологията, за разлика от З. Стоянов, който се опитва да постави новия елемент на мястото на стария (славното минало). Всъщност за митологията по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. новото изтласква старото, ограничава го, но не го изличава.
Памет и дълг. При глаголемите на българската литература.
Сборник по повод 60-годишнината на проф. Ив. Радев.
В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2003, с. 174-185.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 21 Март 2012
- Посещения: 6024
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.